МЪЛЧАНИЕ
Като се съшарвал с калабалъка - нищо особено.
Възнисък, набит, с широки плещи, ама такива като него колкото искаш. И той препасвал над пояса силяхлък като всички овчари, и той премятал през рамо ямурлук от тепана като кече аба, и той повивал краката си в бели навои. Да речеш: овчар като всички. Да, ама никой не можел да държи юздата на нервите си като него. Брех, и човек!” Да зная, казвал, че утре срещу куршум ще ме изправят, вечерта ще легна и ще се наспя като младенец!” И не лъжел.
Веднъж, бая време откакто бил оставил Енидженските си бабаитлъци и, свъртял се в селото, пасял неговите си овце, та бил на кошара под Чепеларския чал, мъжете в селото решили да му напънат „тузак”, капан, с други думи. В Захариевата кръчма решили да го сторят и да го разголят пред цялото село. Стария си адет - да яде чуждо, а своето да продава и пари да прави - не бил оставил. Освен кацата на тавана, пълна с пити овча саздърма, той ятака си край кошарата не оставял пък без чеверме. И не само ятака. Имал си е уговорка с техните през 3-4 деня дъщерята му да хване мулето, та да му закара с него хляб и кърмило. На кошарата, де. За същия този ден той вече бил приготвил брезентената торба с печеното и я бил закачил на уреченото място - хем да е височко, да я диво не докачи, хем да може момичето да я достигне.
Много време ще да е вършила работа тази курдисана кондика, докато един горски не се натъкнал на торбата. И то когато била таман напълнена и оставена. Никак не му било трудно на горския да се сети чия е торбата и какво и откъде е сложеното в нея. Щото макар и да не можели да го сгащят, знаели, че е с крива ръка и бара чуждо.
Взел торбата горският и право в Захариевата кръчма.
Събрали мъжете три маси една до друга, разглобили кокалите на печеното шиле, преметнали брезентената торба на първия стол срещу вратата, та като влезне онзи, очите му в нея да впънат и подхванали гощавката. Ядат, пият, ама очите им - все във вратата. Чакат го, щото е нямало вечер да се не отбие в кръчмата ей тъй, както си иде от ятака, оти кръчмата била в най-близката махала. Всички се чудели как втасва да си свърши золумлуците при тоя разчет на времето… За това, че оставя кошарата без човек през това време никой се не чудел, защото там обикаляли четири каракачанки колкото магарета, едри и зли като обидени свекърви.
Та влиза, значи, нашият човек и право при компанията.Торбата, на която разчитали хората да го смути като си я познае, задминал все едно, че я няма. Добър вечер, добър вечер, като ви гледам не сте за мислене и да ви бере някой кахъра, за вас барем да нямам грижа - не сте на лошо място, и други такива ги занавръзвал и като поровил с пръсти в надробеното чеверме без покана, си избрал една тлъста мръвка, метнал я в устата си и докато дъвчел и мляскал, хвалел тоя, дето го е пекъл това шиле, че бил майстор. И как една жилчица, едно косъмче да не трепне като у виновен човек! Ха върви такъв,че го хващай в кражба!
Тоя „майсторлък” - да бара и върти на шиш чуждо бил изпедепсал още на младини, когато бил с овце край Тузла каръ, недалеч от Портолагос. Широко местище е това Беломорското поле, овчи бюлюци - колкото щеш и то не по сто-двеста браве, а с хиляди. Убеден бил, че при тоя боллук да харчиш своя стока е чист серсемлък. Пък и от три хиляди, да речем, едно зеносано шиле за неделя време никого не стряскало, то си е ставало това почти ката ден - днес от едно стадо, утре от друго, ама от всичките кражби някакво крайче все се подавало, от неговите - никакво! Как е замитал дирите, какво е правел с кожа, кокали, търнаци, не можели да му хванат спатията. Едни казвали,че сигурно ги гори, други - че ги затъква в азмаците…Тъй или инак, никой не можел да се похвали, че е намерил макар и малко нещо, дето да го уличи в кражба. А в кожената му пунгия, в която си носел гайдата, все имало месал с чеверме.
За чудене било, че не може да се намери чалъм да го хванат кога краде. Срещнат се с другия, чуждия овчар, стадата им пасат от двете им страни, те двамата си люлеят приказката кротичко и спокойно, разделят се по живо по здраво и…вечерта онзи пропищи, че му липсва я агне, я шиле.
Еркича, тъй му бил прякора, си имал един мръсен чалъм. Вардел с половин око онзи, другия, когато се разделят, издебвал го когато е с гръб, потулвал се в някоя закътинка - я камък голям, я трънка някаква, я оврагче - и чакал. Когато се оттичала опашката, края де, на чуждото стадо, драсвал с гегата за задния крак някое младо бравче, затискал го под себе си с коляно на плешката, рязвал му езика и за да няма потекли капки кръв, диря де не остане някаква, натъпквал устата на клетото животинче със суха прахунка, от която в силяхлъка му винаги имало в изобилие. Така откраднатото нито можело да поблее, нито нищо. А апашът изчаквал ужиленият овчар да отмине със стадото си, нарамвал плячката и правел с нея нататък каквото си знае.
На стар брав Еркича не налитал. Хем е по-едро и яко, та се трудно потулва, хем по-дълго печене му трябва, а време за това дип нямал. Е, вярно, овца или коч да хване, по-рядко ще блейне още с хващането. От уплаха то се шашардисва и изблява чак когато усети, че стадото вече го няма. Агнетата и шилетата бързо втасват на шиша и тях търсел Еркича. А за това, че бързо вдигат гюрултия, чалъма му бил намерил - едно бръкване с ножа в разчекнатата уста и после - прахунките.
Тази жестока тайна щяла да си иде с него в гроба, ако едно окумуш овчарче не било намерило в честока на Чукарите неодрана агнешка глава. Подплашило ли е нещо Еркича, когато е оправял откраднатото, забравил ли я е бил, не се знае, но я намерило момчето, занесло я вечерта на ятака, разчекнали я старите овчари да я разсекат за кучетата и какво да видят: езикът отрязан, устата пълна с прахунки. Тогава стар Дели Узун се сетил как по паша виждал Еркича по Кокалица и Чурика да събира по картъла онези узряли праханки, дето като ги настъпиш кихат кафяв паспал.
Та такъв мурафет имал навремето Еркича. Лош мурафет, мискински. Ама че от цялата тая работа той да си е губел съня - не. Преживял си е живота и се е споминал тихо и кротко като праведник. Да, ала Господ забавя, но не за забравя…
Ти прощавай. Прощавай, че се отнесох да ти разправям авел-замански били-небили, дето няма да ти влезнат в работа. Тая история е от мен по-брадата, щото Еркича когато бил още ерген на двора им имало една крушова фиданчица. Тя расла, раждала, остаряла, изсъхнала и от нея сега е останало да стърчи над земята само парче от прогнила пънчуга като прояден старски зъб. В Краището, където е имал голяма нива и е орал и сявал на нея, от превзелите я някога елички сега расте гора и от нея хората секат трупи. Правнуците на Еркича си пишат писма с мобефоне и жисеми и си лафоват в интернит… Ама ти дето не си идвал тука отдавна, питаш за ново. В умряло село новото е винаги за бално, за мъка значи. И тук-таме нещо за кашмер, за смях. Ей на: Гьоргов Васил се е напил пак и една вечер си загубил чейнето по урвата над Мезиньовите топила. Чиракската бабица са я прибрали децата й в града. Джинкоска Тасиница е получила инсул. И да видиш какъв инсул! За неделя време си се разшава - и ръките си мърда и ходи си макар и с подсурната дясна нога, ала не може дума да откъсне. Всичко си разбира, мъчи се да ти отвърне на приказката, ама като не може?! Минах онзи ден край тях, та я видях, на слънчице беше излязла. Приказвам й, питам я, тя се надува като пришка, от устата й думица не излиза. Само мучи. И тогава сипе сълзи и си дърпа жилетката от гърдите - тясно й е, значи. Гледам я, фукарията, та и на мене гтюся ми отеснява, ама как да й помогнеш?! Мъчеше, галиба за братята й нещо да ми каже, щото сочи с пръст себе си и сетне ми показва нещо по-малко, по-ниско.”Брат ти ли - викам -онзи със срязаното гърло?” Тя е най-голямата правнучка на Еркича, тоя дето ти казах, с агнешките езици. Та за брат й, дето го оперираха и сега диша през шията от една дупка, я питам.” Не, върти с пръст, не! Не! И клати главата. После затваря очи да ми изрази умрял човек. И от очите й капят сълзи. Тъй и не разбрах какво искаше да ми каже женицата. Та какво и да разбера, та и тая е дълга история, та с ръкомахане не се разказва…Когато малкия брат на Тасиница се залюбиха с Желкина Дина, всички рекоха,че е станало баш, каквото е трябвало да стане. И двамата хубави като гълъб и гълъбица, да ги наплюваш срещу уроки. Взеха се децата, свиха дом и се водиха с драгост, дето беше драгост за цяло село. Сдобиха се с две дечица - мъжко и женско. Хубаво, ама като поотрасна първото, разбра се, че не чува. Ама ни-щич-ко! Зачакаха с надежда дано второто да си е с всичкото както трябва. Не би! И то глухонямко. Едничката думичка дето ги бяха научили беше „мама”. И като се опитат да я произнесат, чува се нещо като блеене. Бащата и майката се поболяха от мъка и болестта ги отнесе. За година и половина - и двамината. Тъ-ъ-й…
Видиш ли, сине, за колко души след Еркича светът е мълчание?! Затова ти рекох: Господ забавя, ала не забравя.
