Таньо Клисуров

Личностите правят един град физиономичен, забележителен, не толкова архитектурата му или природните дадености. Ето например Чирпан. Той не впечатлява с импозантни сгради, разположен е в Тракийското поле сред незабележими възвишения. Но винаги е бил град на личности. Познавах поне една от тях - Димитър Данаилов.
Не зная колко години съгражданите ни ще си спомнят за нас, когато един ден се преселим в по-добрия свят. Леко съм огорчен, че колеги по перо от Стара Загора, поети и белетристи - имена в националната ни литература много лесно сякаш бяха изтрити от паметта на града. Днес дори техните кръгли годишнини често се забравят и не се отбелязват. С Чирпан и Димитър Данаилов е друго. Наскоро гостувах в музея на Яворов, където моят чирпански приятел Данаилов прекара най-силната и съществена част от живота си. Без преувеличения мога да кажа, че духът му е жив - и в експозицията, и в стаята на уредника, и в китното дворче, където под цъфналата някога слива поетът обичаше да присяда, подпрял ръце на стария си бастун, навел рошава и буйна глава. Сигурно тук са се раждали много от стихотворенията му, които и днес продължават да се четат и да вълнуват чирпанлии. И те не го забравят. Периодически преиздават неговите книги. При сегашното ми гостуване ми подариха последната засега книга със стихове на Данаилов, подбрани и подредени от неговия по-млад приятел Трифон Митев. Стихосбирката се нарича „Лунен кладенец” - по заглавието на едно ранно и непубликувано до сега стихотворение на чирпанлията.
Но не за книгата ми е думата, а за нейния автор, който има свое място в моя творчески живот. Запомних го с няколко от многобройните наши срещи. Запомних го точно с тях, защото те са показателни за основните черти от характера му. Първо: Димитър Данаилов беше щедър човек. Щедър в смисъл, че умееше да се радва на успехите на другите, да им създава самочувствие, да ги насърчава. Когато излезе първата ми книга „Южна гара”, макар и отличена на Хасковските литературни празници, в Стара Загора имаше хора, които се изказаха скептично. Един мой събрат по перо я нарече „тънка като ученически бележник”. Сравнението беше точно, защото библиотека „Смяна” издаваше наистина тънички и невзрачни като външно оформление книжки. Но смисълът на казаното бе друг - да оскърби, да смачка самочувствието на младия автор. И тогава в редакцията на вестник „Септември”ми се обади Данаилов: „Таньо, подготвил съм ти среща в музея с ученици от Кърджали. Идват на посещение в музея и искам да ги срещна с един млад поет.” В малката заличка на Яворовия музей пред групата гости ме представи самият Данаилов. Разбира се с щедри и похвални думи. Без никаква творческа ревност, искрено, сърдечно. Тази среща ми даде кураж да продължа нататък по-амбициозно, насърчен от проникновения тълкувател на Яворов.
Всяка наша журналистическа командировка в посока Чирпан не можеше да мине без да се отбием при Данаилов. Както се шегуваше някой: все едно да идеш до Рим и да не видиш папата. При една от първите наши командировки чирпанлията ни показа и неповторимото си чувство за хумор, като ни заложи един от своите прословути капани. Още щом отворихме вратата на стаичката в старата част на музея, новата още я нямаше, Митьо ни изшътка с показалец на устните си: „Тихо, любимата ми се възстановява…” И посочи малка врата към съседното помещение. „Цяла нощ не сме спали…”, беше лаконичен той. Нямаше причини да не му вярваме, като знаехме колко много почитателки от всички краища на България имаше. Приседнахме в стаята и започнахме някакъв разговор на тих глас, но мисълта ни все към вратата на съседното помещение клонеше. Искахме да видим коя е щастливката, развълнувала нощта на поета. Сигурно щеше да й посвети нов любовен цикъл. От време на време Данаилов отиваше до въпросната врата и тихо питаше: „Любима, възстанови ли се?”. Така мина час, че и повече.
В един момент не се сдържахме и надникнахме зад гърба на поета, открехнал лекичко вратата на „любовното си гнездо”. Тогава той избухна със своя гръмогласен смях, защото вътре нямаше никой. Прекаленото ни любопитство бе наказано, а иронията Данаилова тържествуваше.
Димитър Данаилов бе отличен рецитатор. А да участваш на литературно четене заедно с него означаваше да бъдеш обезличен и никой да не те запомни, защото чирпанлията се превръщаше в героя на срещата. Грабваше публиката не само със съдържанието на строфите си, но и с артистичното си изпълнение, умееше да използва различните нюанси на баритоновия си глас, да акцентира на определени места, да завършва с ефектни поанти. Неговият „хит”, както обичат да се изразяват младите днес, беше стихотворението за чирпанската кама. „Наточена на кремъчно точило…, започваше настройката на публиката Данаилов, свистяла като огън в робски мрак…” За да завърши с „И ако пак се появи ламя - ще грабнем ний чирпанската кама!” Залата се взривяваше, Чирпан беше приел като свой обичан химн това стихотворение.
Беше приятел не само на старозагорските поети, но и на творци от цяла България. С особена обич се отнасяще към двама старозагорци - Михаил Берберов и Рашко Стойков, на които в младите си години е бил учител. Берберов продължаваше да го нарича „учителю”, въпреки че бяха изминали десетилетия от ученическите му години. Присъствал съм на разговорите им за поезия. Те бяха толкова различни като творци - Данаилов с класическите си строфи и емоционално-сърдечното изповядване на стиховете си, Берберов - модерен, експериментатор, търсещ нови форми за онова, което пише. Но и двамата се отнасяха с разбиране и уважение към различията си. С това показваха, че освен че са големи поети, са и истински ценители на поетичното слово, на чуждия талант.
Един мой приятел от Чирпанския край казва: “След като си отиде Данаилов, Чирпан загуби своята притегателна сила.” Сигурно има нещо вярно в това. Но градът, който умее да пази паметта за своите духовни първенци, не губи способността си да ражда нови таланти. Така че Чирпан ще продължи да бъде, сигурен съм в това, едно от пулсиращите сърца на духовна България.