Юлий Йорданов

На живота в блатото
все така си става –
все потъва златото,
а боклукът плава.

Чувствате ли колко много истина се съдържа в тези късички четири реда? И това е истина, обгорена от жаравата на живота; истина, изпитана и доказана от самия живот. А знаете ли кой е авторът на цитираното четиристишие? Едва ли? Змей Горянин! За днешните поколения това име никому нищо не говори. Неизвестно е не само за днешните, но и за сетнешните няколко поколения назад.
А през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век е бил един от най-продуктивните и известните български писатели. Името му обаче упорито се премълчава от литературните критици и историци. Не ще го срещнете нито в специализираните издания за литература, нито в енциклопедиите. Дори в последните петнадесетина години малцина са изследователите, които дръзнаха да потопят перото си, за да напишат я изследване, я рецензия за многообхватното му творческо наследство.
И това е съвсем оправдано. Къде от завист и злоба, къде от страх да не извисят още повече този исполин на литературния ни Парнас. А и Змей Горянин, сякаш е предугаждал намеренията им, та е написал през 1950 година епиграмата “Ах, защо ли”.

Всички честни патриоти
Ботев имитират –
ах, защо ли като Ботев
и те не умират.

Истинското име е Светлозар Акендиев Димитров. Неговият родов корен дълбоко е враснал в земята на Българския Северозапад, макар че този свят мъж се ражда в Русе на 11 януари 1905 година. Завършва гимназията в родния си град и през 1924 година под влияние на семейната среда постъпва чиновник в общинското земеделско стопанство, а след това и в местната печатница “Учител”.
Вече 25-годишен отива в София и постъпва на работа в счетоводството на Дирекцията на хранизноса. Малко след това вече е счетоводител и в Дирекцията по печата на Министерството на външните работи.
Първите си литературни творби Светлозар Димитров създава още на ученическия чин в гимназията. В списание “Светли зари” през 1923 година са отпечатани негови стихове, носещи привкуса на ученическото увлечение. После го виждаме в списанията “Ученическа мисъл” и “Изгрев”. Публикува критични бележки и хумористично-сатирични стихове в списанията “Хиперион” и “Българска мисъл”, във вестниците “Литературен глас” и “Светлоструй”, и в притурките за литература на ежедневниците “Зора”, “Време”, “Пладне”, “Земеделско знаме” и други.
От 1942 година Светлозар Димитров изцяло се отдава на литературното творчество. За него журналистът Освалд Лечев пише: “Като човек е известен в живота и творчеството си като романтик, с определена привързаност към родната история. От тях личи, че е ярък патриот, изключително обаятелен, общителен, привързан към рода и родината.” Вижте повестите му с историческа тематика от библиотека “Древна България”, “Бачо Киро”, излязла 1937 година, “Ний умирахме – да живей народа” и “Дунавът тече” – 1938 година, и “Силата на робите” – 1939 година. и ще се убедите в правотата на тези думи.
Светлозар Димитров е автор, подписващ своите произведения с изобилие от псевдоними. Неговият братовчед ломчанинът Богомил Проданов е изчислил, че са 18 на брой: Аждер, Акиндин, Марин Василев, Дикий, Барин, Змей Горянин, Змея Пепелянка, НЕ Крилов, Камен Къшов, Захария Лютаков, Стоимен Найденов, Ваклин Ралев, Сипей, Димитър Соколов, Селестен, Станимир Станев, Богдан Стоев, DIC. Най-известен от тях е Змей Горянин.
Твърде широко е жанровото пано на неговите творби: разкази, повести, романи, пиеси. Най-често в тях присъства историческата тематика. Преобладаваща по време е епохата на българския народ за национално освобождение. Първите си исторически разкази Змей Горянин печата в издаваното в Пловдив юношеско списание “Детски живот” – 1929 година. Събира излезлите в библиотека “Робство и освобождение” свои книги и издава в сборника “Непобедимите”. С отделни историческо-патриотични разкази участва в редактираната от земляка му Лъчезар Станчев библиотека “Герои”. Автор е на книжки от библиотеката за деца и юноши “Златен клас”: “Отбрани приказки”, “Джудже”, “Завети”, “Родно гнездо”, “Златна библиотека”, “Чудните книжки”. Извършва преводи на автори от руски и френски език.
Много интересни епизоди за живота на Змей Горянин научаваме от книгата “Дневник” на Борис Делчев. В нея се разказва и за случилото се на 31 октомври 1979 година. “Надвечер у Тодор Боров. (Това е бащата на българската библиографска наука. Ломчанин. Основоположник на Библиотекарския институт, впоследствие колеж. Професор, Директор на Народната библиотека “Свети свети Кирил и Методий” – бел. Ю.Й.) Като разбра, че сме били на “Седемте престола” и чу името на Змей Горянин, веднага мина към библиографските справки около него. И после додаде: “Познавахме се покрай Елин Пелин.” Трябва да съм изразил учудване, защото веднага мина към обяснение. “Да, покрай него. Те бяха марколюбители и мераците им ги свързваха. Ама това беше само едната страна, външната. А имаше и друго, което трябваше да се крие и което знам само аз. Пелинко имаше роман с неговата жена. Да ти кажа ли, той (Елин Пелин – Ю.Й.) беше от хрисимите любовници. Чул ли си да се свързва неговото име с историите около Лора (Каравелова – Ю.Й.)? Не си… А той е имал роман и с нея. От него го знам.” Пишейки това, трябва да добавя, че ретуширам думите, които бяха произнесени. Всъщност всичко беше изречено по-категорично и съвсем откровено – принизено към бита и пола…”
Внимание заслужават излезлите през годините близо шестдесет книги на Горянин. Те са от различни жанрове на литературата.
Каква е по-нататъшната съдба на Змей Горянин? “След 9 септември 1944 година обаче, творчеството му не се харесва на новите управници – пише Лачо Лачев. – Обвиняват го в десничарство, в национализъм. Той намира спасението, като отива в манастира “Седемте престола”, (Софийско – Ю.Й.). Тук, всред усоите на балканската тишина и горския шепот, продължава да твори до края на живота си. Умира на 25 август 1958 година (при неизяснени обстоятелства – Ю.Й.). Погребан е в манастира.”
Сред буйната зеленина на манастирските покои се гуши малко паметниче с надпис:

“Змей Горянин 1905–1958

Душата ми копней за тишина
сърцето ми тупти безспир за мир
зове ме горда Стара планина
и сгушения в нея манастир – 1953”

На гърба е записано истинското име – Светлозар Димитров.