ТРАЙЧЕ
То беше момче - нито дете, нито юноша. Неоформените още черти на лицето му, немощната му снага, една сладка заразителна усмивка, която никога не напущаше неговата уста и сините му очи - показваха го като наивно, мило дете. Но будният му поглед и неговото хубаво чело, по което падаха кичури от нестригани и нерешени коси, откриваха душата на юноша, който е надминал вече годините си.
Когато прокудените селяни от завзетите села почнаха да слизат към планината, към ротата се присъедини Трайче и без да го кара някой, току се натрапи като спътник. Отишъл в село, видял къщата им изгорена, научил се, че татко му е убит, брат му и майка му - отвлечени, Трайче заскитал между частите и най-после спрял избора си на ротата, която освободила неговото село.
Напразно го пъдеха. Той се губеше по цял ден, а после пак се явяваше посърнал и мрачен. Той седеше настрана, подпрял чорлавата си глава на колене и крадешком хвърляше завистливи погледи към войниците, които се разпореждаха в ротата като у тях си. И свършваше се като всякой друг път: ще го повикат и нахранят, а някои ще го пуснат да спи при тях.
И пътят за Трайче за отваряше: ту помощник-водоносец, ту работник в кухнята, ту помощник-копач на окопите - навсякъде той изпъкваше като работлив и умен войник. Засияваше тогава лицето му, и не прощаваше закачките. Като козируваше, той се оплакваше на ротния за неправдите, проявени към него, и най-после командирът заповяда да го зачислят на храна. Оттогава Трайче не прощаваше никому. Пораснаха му сякаш криле , разхубави се, и радост се изсипва на милото му лице. Една негова мечта само - да получи пушка - оставаше неизпълнена.
Ротата остави вече далеч неговото село, влезе в нови боеве, които Трайче не само видя, но участва като санитар, носач на патрони и куриер. Куршумите него ловяха.
Настъпваха минути на почивка. Загрубелите войници не разбираха каква болка причиняват въпросите им към малкия бездомник. „Ти, Трайче, къде ще отидеш и що ще вършиш?” - питаха го постоянно. Готов всякога да отплаща на закачките, тук се чувстваше слаб да отговори: макар да не поронваше ни една сълза, лесно беше да се забележи каква мъка обхващаше душата му.
Нижеха се ден след ден, усмихваше се бъдещето всекиму в ротата, само за Трайче нямаше определено бъдеще. О, ако можеше малкият войник и за това да се нареди, както успя за всичко друго!… Ала не можа: той си оставаше сирак, който не знае какво ще прави със свободата си, за която сега се биеше с възрастните си другари.
И все по-мъчителни ставаха тези студени и противни нему въпроси: „Къде ще отидеш и какво ще правиш?”
И ротният командир един ден го завари мрачен и запита:
- Трайче, ами кога другарите ти се пръснат и всякой отиде, откъдето е дошъл, ти, като обикна толкова ротата, какво ще правиш без нея и къде ще вървиш?
- Знам ли аз? И не мога да мисля за това, господин поручик…
И веднага се изгуби усмивката от детските му уста, лазурът в очите му потъмня и сълзи потекоха по лицето му.
Помълча малко и с хриплив от вълнение глас каза:
- Виждам, че пак искате да ме пъдите, ала аз не ще се махна, господин поручик, убийте ме, ако щете…
Но при все това Трайче същия ден се изгуби. А другия ден, когато се разгоря внезапен бой със французите, той изпъкна отнякъде си с пушка в ръка и се привлече във веригата.
Вечерта, когато противникът беше отблъснат, заговориха всички за Трайче и за неговата храброст, ала той пак не се яви.
На другия ден в зори, когато прибираха убитите, намериха и него, на една полянка, с хубаво-кървав цвят на челото и със същата усмивка, с която го бяха виждали през цялото време във ротата.
