Радка Пенчева

Повод да надникнем в творчеството на този български писател е 110 годишнината от рождението му, макар че всеки от нас има едно кътче в паметта си, където неговите разкази от сборника „Приказен свят” имат запазено място. А и кой българин не помни разказите му „Житената питка”, „Слепият гъдулар”, „Дядо Божиловата надежда” и още много други, както и повестите му „Ането” и „Тошко Африкански”?
Литературоведите отдавна са откроили особеностите на творческия път и литературното му дело. Принадлежи към „Четворката” - редом с Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев - която напуска списание „Нов път” на Г. Бакалов след 1925г., и започва да публикува в сп.”Златорог” на Вл. Василев. Само една бегла справка в съдържанието на сп.”Златорог” ще ни покаже колко много от разказите му са публикувани за пръв път в него, както и лит. критика за тях. При Каралийчев преходът в това списание е най-малко болезнен. Причината за това се дължи на факта, че неговото творчество е най-органично свързано с българската земя, с живота на обикновените хора. Който и сборник с негови разкази да погледнем - това е отличителна черта на всеки от тях. Авторът умее да улови характерното в душата на тези обикновени, скромни селски люде, които познава и обича. Неговият разказ „по език, техника, по естественост и простота е типична българска балада с благороден, одухотворен реализъм, оня чист, свенлив реализъм на българската песен, за който говори П.Славейков”.(1)
Една обособена група разкази от творчеството му са с исторически сюжети. Защото писателят, като лирик и романтик, има чувство и за историята. Отношението му към нея е определено романтично, което определя и жанра на тези разкази - голяма част от тях са исторически легенди. В разказите не е толкова важен историческият факт, колкото неговото поетическо тълкувание. Чрез историческия материал той се стреми да внуши на читателите нравствени проблеми - за предателството, за единството на народа ни, за храбростта на героите му, за човешката неблагодарност и т.н. В този смисъл Каралийчев продължава онази романтична линия в нашата литература, която води началото си от Паисий Хилендарски и неговата „История славяноболгарская”.
В творчеството на А. Каралийчев има преклонение пред историята. Като художник обаче, той не се стреми да възстанови точната историческа истина, а има едно доста свободно отношение към историческия материал. Неговата задача е да подчертае човечното, героичното, драматичното и по този начин да въздейства емоционално на читателското съзнание. Обикновено разполага с оскъдни исторически данни и тогава на ход е неговото въображение, поетическата измислица. Това е характерна особеност на творческия му процес и писателски стил. Достатъчно е да сравним разказа му „Самуил” с романа „Самуил” на Д.Талев. На Талев са необходими 3 тома, за да разкаже своята версия за този трагичен български владетел. Ето какво казва той на литературния критик Георги Константинов: „12 април 1957 г. …Знаеш ли какво? „Самуил” ще трябва да стане трилогия….Нема как, мъчих се тъй, мъчих се инак - не върви. Особено страниците за живота в страната след смъртта на Самуил. Много материал, много герои, много убийства…Съвсем е ясно, че това ще требва да се отдели в самостоятелна част. Така е и с другите глави… И да ти кажа ли: олекна ми откак реших този въпрос. Писах и до издателството. Дано се съгласят…”(2) Знаем, колко чувствителен е Талев към критиката на Г. Константинов по-късно за този роман, както и към написаното от други литературни критици.
Как постъпва А.Каралийчев? На него му е достатъчно в рамките на десетина страници да разкаже за Самуил и да наблегне на предателството на брат му Аарон, което струва живота на последния. Защото, когато брат ти е предател, той трябва да понесе съдбата на предателите. Макар при историческите сюжети да е необходима епичност, А. Каралийчев предпочита да намери човешките измерения, трагизма, човешкото страдание или възторг, независимо от историческото време, в което се развива събитието. Така героите, с техните образи и действия,остават по-ярко в съзнанието ни и вълнуват; макар да са образи от едно далечно минало, ние сякаш ги усещаме близки до нас.
Много широк е обхватът на историческото време, което интересува Каралийчев. В разказа си „Вълшебните извори” той се връща към ІІІ век след Христа, за да опише как лековитите извори край Хисаря успяват да излекуват император Максимиан Херкулий. В чест на това е построен и красив бял град, където са се лекували римските императори и техните пълководци.
В „Мадарска легенда” авторът фокусира вниманието ни към времето на изсичането на Мадарския конник от неизвестния майстор славянин, който се влюбва в дъщерята на хан Омуртаг. Тя отвръща на чувствата му. Когато ханът пита майстора каменар какво иска за работата си, той пожелава дъщеря му. След това Омуртаг го погубва. Но дъщеря му се хвърля от скалите и умира. Защото не бива да се погубва чистата любов, това е равно на грях. А в разказа „През една юлска нощ” писателят описва царуването на хан Крум през VІІІ век. Показана е победата на владетеля над византийския император Никифор, благодарение на високото укрепление на река Тича, и е разказана легендата как българският хан пие вино от посребрения череп на император Никифор. Хан Крум е герой и в разказа „Хан Крум и неговия кавхан”, в който се говори за прочутите крумови закони и изкореняването на лозята. Не е пропуснат и образът на Василий Врач, учителят на богомилите в Тракия, който хитрият Алексий І Комнин успява да разпита за учението и да го запише чрез писар в покоите си. После го изгаря на клада, като в последните минути го подлага и на изкушения, на които Василий издържа. Особено трогателен е разказът „Цамблак в Търново”, който ни връща в паднала под османско владичество България. Цамблак посещава Търново, за да се потопи в спомените за посичането на търновските първенци. Никой не е помилван. В този разказ е интересен и образа на Тихо, обезобразен от турците, който се интересува къде е заровеното царско имане. Цамблак го прогонва, нарича го сатана и разсъждава върху причините, довели до падането на българското царство.
Условно можем да обособим и една група разкази на А. Каралийчев, в които основна тема е запазването на християнската вяра по време на османското владичество. В „Георги Кратовчето” е преразказана историята на златаря Георги, в който се влюбва Шазие - дъщеря на софийския паша Хасиб Осман. При Георги е поръчан пръстен за Шазие. Той е много интересен - навита на кръг змия със зелен камък на края. Любовта на турското момиче е толкова силна, че то се поболява от нея. Пашата е притеснен от това и праща свой доверен човек да моли Георги да приеме мохамеданството, и да се ожени за дъщеря му. Георги отказва категорично. След много мъчения, в края на разказа, той е съгласен да се ожени за Шазие, но условието е тя да приеме християнството. Това му струва живота. На 11 февруари 1515г. той е убит и по този начин става мъченик за вярата ни. По този начин е разказана историята на Георги Нови Софийски.
Подобна е историята и в разказа „Драган Светогорецът”. Драган е приел „правата вяра”, но впоследствие разбира, че това е голям грях, напуска родното си място и отива в манастир. Там преписва седем пъти „История славяноболгарская” на Паисий, за да изкупи греха си. Монахът Драган не е очарован от живота на манастирското братство. Една нощ сънува сън, в който му се казва: „Върви, Драгане! Върви, окаяниче! Има един град, разположен на два бряга, между два свята. Там ще намериш една малка бяла черква с мозаечни икони. Тази черква е съградена от българска княгиня. В нея ще паднеш на колене и ще прочетеш „Верую” на старобългарски език и ще приемеш мъченическия венец.”(3) Драган тръгва пеша и стига до голям град на двата бряга на Бяло и Мраморно море. Един християнин го упътва към църквата и му казва още, че някога в нейния олтар е била скътана ръката на Йоан Кръстител, обкована в златна ръкавица. Драган намира църквата по туптенето на сърцето си. Вижда иконата на Христос с големи тъжни очи. Църквата обаче е превърната в джамия и правоверните извършват молитвите си в нея. Драган изпълнява заръката от съня си и е убит. Така той изкупва греха си, задето е отстъпил от вярата си, и се превръща в мъченик. Ето как писателят кратко, но емоционално и затрогващо, разказва този исторически сюжет, който остава в съзнанието ни и вълнува, провокира ни да научим още за тази личност, дала живота си за християнската вяра.
А. Каралийчев разказва увлекателно за редица личности от българското Възраждане и по-новата ни история. Използвайки възможностите, които му дава жанра на късия разказ, той цели да внуши почит към делото им, да осветли народната памет. В разказа „Големият учител” ни среща с народния поет Иван Вазов, който е учител в с.Мустафа паша. Учителят е принуден да иска платата си от питропа на църквата. Чрез образа на малкия Стефан авторът разкрива на какво учи поетът своите ученици - на четмо и писмо, на любов към родината и славните й синове, а когато не слушат или пушат - ги ступва. На Стефан той чете стиховете си „Сонет”, „Страдающий пътник”, „Един кът от Цариград”, поместени в сп.”Читалище”. Разбира се, в очите на детето те са върхът на всяко изкуство. Вазов разказва на момчето и епизоди от живота си - кои градове е видял и посетил, с кои хора се познава - П. Р. Славейков, Ботю Петков, Христо Ботев, Й. Груев и мн. др. Ето и думите му: „Влашките крайдунавски градове гъмжат от хъшове като Васил Левски и като Христо Ботев, сина на даскал Ботя Калофереца. Много пъти съм се срещал аз с тях в кръчмата на Странджата. Народът нарича Васил Левски - Апостола. Той е много чист човек. Никога не е пил, не е пушил, не е усвоил чуждо нещо, само за поробения народ мисли. А пее с нечувана хубост.” (4)
Трогателно е разказана и тъжната история на възрожденския книжовник Н. Козлев от с. Лясковец, Търновско. Останал сирак от малък, Н. Козлев е буден ученик. Една неделя в църквата той чете „Апостола” на български език, а след това открадва гръцките книги и ги изгаря. Работи като градинар, отива да учи в Молдова, но остава без пари, изигран от свой роднина. Връща се като учител в родното си село. Съден е от турски съд, защото не стои мирен, а заговорничи срещу турците с капитан дядо Никола. Надушен от тях, бяга в Бесарабия и става учител в с. Шекерли китай, където се раждат и децата му. Денем учителства, а нощем пише. Там създава поемата си „Черен арап и хайдут Сидер”. Каралийчев отбелязва: „Никола Козлев никога не е съчинявал стихотворения. Ръката му е неопитна и в поезията има само един учител: народната песен. И започва да нарежда като старите гайдари и цигулари, които е слушал по сватбите и хората в детските си години. И не се залови с каква да е песен, а захвана да съчинява цяла епическа поема, в която да разкаже и за робските вериги, и за народната доблест, и за бленуваните дни на свободата. Вътре в гърдите му напира страшна сила. Той е като Ботевия Чавдар: страшно обича своя народ и пламенно ненавижда врага… За три месеца време Никола Козлев написа поемата, която с вълнение и благодарност ще четат поколенията много години след смъртта му.”(5) Поемата му е отпечатана през 1868 г. в сп.”Общ труд”. По това време в Бесарабия върлува холера и двете му дечица умират. Н. Козлев се връща в Лясковец, укрива Апостола Левски на училищния таван. Пак бяга в Русия, работи като градинар и се включва в българското опълчение. След идването на свободата в родното му село не се намира място за учител за него, и е принуден да учителства по селата на окръга. С препоръката на Марин Дринов му отпускат мизерна пенсия от 600 лв. и, за да се изхранва, е принуден отново да се занимава с градинарство. През 1883 г. читалището в Лясковец издава стиховете му и Н. Козлев, подобно на Матей Преображенски-Миткалото, си ги продава сам. Но не успява да продаде много - всеки се е увълчил и не му е до поезията на Н. Козлев. Умира от недоимък и мизерия през 1902 г. Това е тъжната история на този голям български възрожденец, разказана увлекателно и със състрадание от А. Каралийчев.
За мене е много интересен и разказът „От Къкрина до бесилката”. Посветен е на залавянето и обесването на Васил Левски. Трябва да отбележим, че към образа на Апостола А. Каралийчев храни особен пиетет. Наблегнал е на неговата смелост, на предателството на Д. Общи и поп Кръстю. Левски е изобразен като истински герой, посветил живота си на Освобождението на България, който не предава никого, твърди, че е сам в борбата. Писателят е посочил и още един интересен образ, седящ в основата на потвърждаването на присъдата на Апостола - Иванчо Хаджипенчович. Неговото име обикновено се забравя, но той също изиграва предателска роля. За нас остава мъката и вината, че никой българин не се е опитал да освободи Апостола по пътя му до Търново и после до София. А трябва да кажем, че това е било напълно възможно - до София са го съпровождали само 23 заптиета.
На делото на нашите възрожденци са посветени и разказите „Под ябълката” (За В. Априлов и построяването на Априловската гимназия в гр. Габрово), „Каравелов в Пловдив”, „Петко войвода” и др.
Условно можем да обособим и разказите на А. Каралийчев, посветени на Руско- Турската освободителна война. Днес знаем, че Освобождението на България по онова време е влизало в цялостната политика на Русия и в интересите й на Балканите. Факт е обаче, че благодарение на тази война, с подкрепата на българското опълчение, турците са прогонени от България. Каралийчев с възторг и най-чистосърдечно пресъздава събитията от създаването на българското опълчение до Освобождението в разказите: „1877 г.”, „Юначният българин” (За д-р Вязанков, който в един труден момент мотивира войниците да се върнат на изоставените от тях позиции), „През ония паметни дни” (Основна тема в него е пазаренето на чорбаджиите с представителите на снабдяването с храна за войниците и урокът, който им дава бедното ратайче Тишо, давайки цялата си плата - единственото си агне - даром ), „Един за друг”( Основни герои в него са подполковник Калитин, който загубва в един момент Самарското знаме, и храбрият Начо, брат на Боримечката, който с риск на живота си спасява знамето, но е ранен. Руснаците пък го спасяват от смърт и това дава заглавието на разказа.)
А. Каралийчев създава и разкази, свързани с живота на исторически личности от най-новата ни история.
Историческите разкази на Ангел Каралийчев са един сравнително малко познат дял от творчеството му. Вглеждайки се внимателно в тях, смятам, че те напълно заслужават нашето внимание. Защото и в претворяването на историята писателят ползва своя романтичен подход. В историята той намира поводи за възторг и преклонение пред героизма на великите ни личности. Б. Константинова правилно отбелязва, че той „гради своите исторически разкази главно на основата на народните предания и легенди или върху документи за отдалечената историческа епоха, но документи от рода на надписи, надгробни плочи, и приписки на черковни книги. Него го интересува онзи факт от историята, който му позволява да види зад голямото историческо събитие съдбата на човека, зад външната монументална историческа фигура простото човешко чувство”.(6) Историческите си разкази Каралийчев създава като поет, защото като поет и романтик той съпреживява историята.
Специално внимание трябва да отделим и на пътеписите на А. Каралийчев, в които също присъства преклонение пред българската история. И в тях той е поет. Например „Земя свещенна” и „Добруджа 1940″ „са не само документ за вълненията и настроенията на българите отсам и оттатък старите граници, когато Македония, Тракия и Добруджа бяха присъединени към старите граници, а преди всичко са художествено изживяни творби.”(7)

Библиография и бележки:

1. Ал. Филипов. „Вихрушка” - разкази от А. Каралийчев. - сп.”Златорог”, ХІХ, септември, кн. 7, 1938 г., с. 320-321.
Интересна статия е и тази на П. Динеков: „Птичка от глина”. Разкази и пътеписи от А. Каралийчев. - сп.”Златорог”, ХХІІ, ноември, кн. 9, 1941 г., с. 439.
2. Г. Константинов. Спомен. В: Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си. С., Български писател, 1973 г., с. 156.
3. А. Каралийчев. Избрани произведения в два тома. т. 2. Разкази и очерци. С., Бълг.писател, 1972 г., с. 97.
4. Пак там, с.107.
5. Пак там, с.116.
6. Б. Константинова. Ангел Каралийчев. С., Отечество, 1979 г., 104 с., Български писатели за деца и юноши”, с. 57
7. П. Динеков: „Птичка от глина”. Разкази и пътеписи от А. Каралийчев. - сп.”Златорог”, ХХІІ, ноември, кн. 9, 1941 г., с. 439.