Йордан Каменов

Около Яворов смъртта витае с жадна и жестока мощ. И преждевременно прибира не само него, но и част от малцината приятели и от по-младите литератори, в които той е повярвал или приютил. Герои на книгата ми “Словото в немилост” освен поета са още: Данаил Крапчев /приет от Яворов във в. “Илинден” в 1906 г./, убит след 9.ІХ.1944 г. и Владимир Василев /когото Яворов определя за изпълнител на литературното му завещание/, умъртвен за литературата след 1946-47 г. Много скоро след поета и без време си отиват и последните двама от кръга “Мисъл” - П. Ю. Тодоров /1916 г./ и д-р Кръстев /1919 г./. А неоплаканата от националната памет жертва е Васил Пундев /6.ІХ.1892 - 4.ІІІ.1930 г./. Убит на възраст 38 години - само с 2 години е надживял Яворов. Литераторът, когото малко преди края си поетът е определил за сътрудник на замисленото от него литературно списание “Дума”, макар тогава да е бил само 21-годишен.

Какво ли път толкова е видял Яворов в литературно невръстния момък, едва-що написал няколко текста? Та дори и преди смъртта му се върти в съзнанието му. /В едно от петте си предсмъртно писма - до д-р М. Тихов, поетът пише: “Сърдечни поздрави на онова мило момче В. Пундев“. / Като всеки гений освен дарбата си Яворов има и безпогрешна интуиция. Макар след неговата смърт “милото момче” да има само 16 години за възмъжаване и творчество, то съумява да остави и висока продукция, и съжаление за нелепо отнетия живот.

По това биографията на В. Пундев напомня на най-дарените ни рано отишли си писатели. Прилича си и с близостта до тяхната решимост и готовност да отстоява прегърнатата кауза. Но се различава, защото противно на повечето от тях е отрасъл в среда, която е можела да му даде образование и първоначален тласък на интелектуалното поприще. Това най-много го сближава с Гео Милев, ако въобще има нужда от такъв род сравнение. Защото В. Пундев е високо талантлив, за да бъде вкарван в съпоставки за известност. И днешната му непопулярност се дължи освен на немарата към миналото и на практикуваните от него жанрове - литературна история, литературна критика, публицистика, есеистика. Които у нас по традиция се ползват с непопулярност.

На 16 г. В. Пундев завършва гимназия, а на 21 г. - славянска филология в Софийския университет. Баща му Марин Пундев е учител с огромен авторитет, директор на Софийската девическа гимназия. Без да го е правил така целенасочено и той като бащата на Гео Милев е подготвял сина си за сериозна интелектуална кариера. В. Пундев, който завършва образование далеч преди връстниците си, още като студент се е очертавал като приемник на катедрата на преподавателя си Боян Пенев. Имал е и съперник в лицето на Борис Йоцов. В задочния спор В. Пундев има немалко предимства - отрано проявена ярка писателска и изследователска дарба, увлечение по музиката и по Бетовен и Моцарт - подобно на университетския си преподавател. Но и така не наследява катедрата на Б. Пенев. Не защото не издържа на съперничеството на Б. Йоцов. В. Пундев е безспорно по-надареният. И в тихите университетски води би съумял да превърне превъзходството си в аналитизма и визията си за българската литература в значими и знакови литературоведски трудове. Но поема друг път, настоятелно самостоятелен.

Ще се върна към Яворов, но не за да подчертавам сходства. Факт е, че и Пундев като поета прегръща на живот и смърт каузата за целокупността на България. И той става действен участник в борбите за освобождение и присъединяване на Македония към България. По време на Балканската война е 20-годишен доброволец в Македонскто опълчение. Тъй че неговата сетнешна отдаденост не може да се обясни с обвързваща клетва да следва Яворов посмъртно. Вероятно поетът със своя пример и творчество /”Хайдушки копнения”, “Гоце Делчев” и др./ е изиграл роля за романтичното привличане. Още повече че Пундев поставя Яворов на българския поетичен връх; сам, с Ботев под него. Нещо, което представя и някои от характеристиките на литератора - самостоятелност и решителност да противостои на всеобщото мнение. Което в случая значи - Ботев е българският гений, останалите са в подножието. За Яворов по повод на 10-годишнината от смъртта Пундев написва: “И днес всеки изпитва потребност да се разбере с него. В тая необходимост от поета е неговото безсмъртие.”

Но не Яворов отказва В. Пундев от академичната кариера, по това време и престижна, и даваща време за собствено творчество. Причина може да бъде и ранното осъзнаване на характера си, несклонен към компромиси и към превиване на кръста за придвижване по академичната стълбица. Не гадая - хипотезата е реалистична. Познавалият го Николай Райнов пише за него: “Той не чупеше гръбнак, не правеше спогодби, отстояваше с упорита воля, без да се бои от сблъскване с големци, силни или подли”. Дали сам Пундев е осъзнавал, че нечупливият гръбнак в България се възнаграждава с чупене на главата? Не знам, но и при него правилото се оказа факт.

Отказът от академична кариера не значи отказ от литературата, включително и от тези области, в които е щял да бъде университетски преподавател. Но едновременно с писането за възрожденските “Първи стихотворци” /книга - 1925 г./; за “Периодически печат преди Освобождението. І Списания. ІІ Вестници” /книга - 1927-1930 г./; за П. Берон, Н. Бозвели, “Добри Чинтулов” /книга - 1922 г./; за “Гръцко-български литературни сравнения” /книга - 1929 г./, което представлява литературна история тъкмо в обсега на университетската катедра на Боян Пенев, той става успешно действащ оперативен литературен критик. Както в книгата си “Днешната българска литература” /1929 г./, така и в немалко статии и рецензии анализира и оценява редица творби от 10-те и 20-те години на века и авторите им. И в грешките, и в потвърдените от времето негови оценки той е убеден и талантлив. В. Пундев не се задоволява да бъде оперативен и да е регистратор на фактите и явленията. Той се стреми да теоретизира, търсейки феноменологичното в литературата ни. Направил го е в две свои статии от 1922 г. - “Нашата художествена литература” и “Просветители и революционери”. Които са диалог с тезите на статията на преподавателя му Б. Пенев “Основни чърти на днешната ни литература”. Дързък немирник е щял да бъде В. Пундев, колкото и да е уважавал професора си. Но едновременно с това е бил на път да опита да характеризира пръв родната ни литература. Вероятно в негово лице сме изгубили единствения тогава потенциален автор на фундаментални трудове.

Академичното лице на В. Пундев не изчерпва присъствието му - и в литературата, и в журналистиката, и във ВМРО. А в името на хляба е бил и гимназиален учител, и редактор във в. “Свободна реч”, в. “Македония” и в. “Вардар”; блестящ преводач е на творби от руски и други европейски класици; редактор на библиотеките “Бисери” и “Любими романи” - поредици за световна литература. На каузата на ВМРО отдава през 20-те години блестящото си перо. Освен редактор той е активен автор в споменатите вече вестници, свързани с организацията. Наред с литературните си текстове пише политически анализи, памфлети, полемични отговори; прави и културни обзори. И всячески се старае в сложното за ВМРО време, изпълнено с вътрешноорганизационни битки за власт, да ратува за цялостта й.

А там от началото на 20-те години ври и кипи. Енергията на ВМРО не намира реализация в националните борби и част от нея се трансформира в самопогубващи кървави междуособици. През 1924 г. е убит Тодор Александров, най-авторитетния между ръководителите. Не е известно и до днес кой е поръчителят. Но Иван /Ванче/ Михайлов, съсредоточаващ все повече власт в организацията /и сега се твърди, че благодарение на политиците генерал Вълков и Андрей Ляпчев е сложил ръка на по-голямата част от финансите и оръжието на ВМРО/, е нарочил генерал Александър Протогеров. Също авторитет - не само в организацията, но и в страната. На 7.VІІ.1928 г. Протогеров е убит. Стрелбите и убийствата, разделящи организацията и плашещи София, продължават и през следващите месеци на 1928 г. Престрелки се водят и по страниците на вестниците. Там противниците на Ив. Михайлов имат надмощие. Въпреки че той отрича за някои покушения, поне за Протогеров е пределно ясно. Вероятно тогава Ванчето изрича за пръв път неведнъж използваните думи: “Най-опасни са писачите и те трябва първо да бъдат убивани” /цитирам по памет/. И поне що се отнася до В. Пундев си спазва заклинателната закана. И какво толкова ново и жестоко е казал в контекста на националното безумие да бъдат изтребвани първенците на Словото и интелекта!? И преди, и след него е било изричано и правено. Е, не така откровено заканително, не и публично. Но това е въпрос на равнище на притворството, наричано възпитание.

Де се намира в това време В. Пундев. Там, където винаги е бил - решителен, честен и загрижен за организацията. Затова пише и книгата “След злодейството. Шест месеца след убийството на Ал. Протогеров” /1929 г./. Въпреки недвусмислената оценка на Ив. Михайлов и категоричното му посочване като поръчител на убийството патосът на книгата не е заклеймяващ, а градителен, преизпълнен с грижа за запазване на ВМРО. Не само на цялостта на организацията, но и на свещеността на каузата, сякаш забравена покрай братоубийствата. Поради липса на доказателствена информация Пундев не се опитва да прави журналистическо разследване. Но като вещ историк /на литературата/ сътворява журналистическо-историографско. В него се цитират документи, писма и изказвания както на съмишленици, така и на съчувственици на организацията. Ще представя характерни за книгата откъси, назоваващи същината на болката и на усилията на В. Пундев.

Професор Неманов, виден руски публицист, емигрант: “Кого ще убедят фразите, че Протогеров е наказан като предател… Кой съди Протогеров? Никой, освен вас, станал едновременно и съдия, и, простете за резкостта, палач?… Вие, повече от коя и да е държава имате нужда от обществено съчувствие. Само съчувствието на общественото мнение може да ви донесе победата…, а това мнение не е на ваша страна! Как можете да искате политиците и журналистите да защитават македонското дело, след като се извърши това, що бе извършено от вас и докато вие стоите начело на организацията… Стига братска кръв!… Смилете се над България, която вие поставяте в тежко положение с вашата братоубийствена бран.”

Митрополит Стефан /на погребението след опелото на Ал. Протогеров/: “Неестествената смърт на Протогеров ни навява голяма скръб. Тя показва, че Господ у нас не живее.”

В. Пундев за Ив. Михайлов в книгата: “…за жалост не можа да образува в себе си нищо друго освен коравата психика на безогледен конспиратор… С тоя акт Иван Михайлов сам се изхвърли от революцията…, сам се обрече на морално унищожение.”

Историята потвърди всички тези думи. Превратът на 19 май 1934 г. беше предизвикан и от безогледието на ВМРО с ръководител Ив. Михайлов, съпроводено от дългогодишна управленска пасивност. Поради което с първите си актове правителството на “Звено” забранява организацията. А Ванчето емигрира незабавно - първо в Югославия /Хърватска/, а после и в Канада. За съжаление Пундев пак се оказва прав - под ръководството на Ив.  Михайлов ВМРО /и у нас, и в странство/ изгражда желязна конспирация. Но историческият ефект от дейността й в името на каузата е нулев.

Как Ванчето изпълнява заканата си, отнасяща се и до водещия “писач” В. Пундев? На 4.ІІІ.1930 г. “Васил Пундев е повален с два изстрела в гърба, заедно с придружаващия го Стоян Димитров - баща на пет деца.” Убиват го, когато излиза от Народната библиотека. И това е символ, по-скоро търсен, отколкото случаен: и мястото на смъртта да участва в доказване на властовите надмощия и тирания над интелекта, таланта и Словото у нас.

Жертвата, този чист, всеотдаен и много талантлив В. Пундев днес е несправедливо рядко споменаван. А след 1989 г. все още живият престарял извършител на злодейства Ив. Михайлов бе многократно интервюиран и показван като свръхгерой и свръхборец-жертва на комунизма. И това стана поредното доказателство за състоянието на национално бедствие, в което сме изпаднали. Излишно е да казвам - търсете в това и Словото в немилост.