Нино Николов

***

Аз не искам да пишат за мен.
Моят ден е безкраен и пълен.
Лъч под облаци. В облаци - мълния.
Друго слънце блести в моя ден.
Озарен съм от ириси аз.
И калинка до мене долита.
И усмивка добра ме разпитва.
И говоря. Най-често - без глас.

***

Боже, колко стихове съм написал!
И какво ме е водило? Чувство? Мисъл?
Светлината ли недопросветнала?
Или хъс? Или вяра, че нещо написано
ще се сбъдне чрез буквите? И ще остане?
А руша се аз - църквичка изографисана,
с текст олющен, с икони - отдавна обрани.

***

В страна на супермаркети и суперменство,
на суперполитици и суперледници,
на свръхдвигатели и свръхпровали -
какво ми липсва?
Тъкмо старината,
която ражда чувството за време,
наречено съдба или история!

***

И нека дълго продължава есента
с обреченото още топло слънце,
с червения кромид, а и с налятите
зърна от кехлибарения грозд.
Не се побират плодовете й
в поднос.
Виси навън най-сладкото й
зрънце.

***

И ще отмина, неразчитал никому,
освен на себе си и няколко приятели,
които вярват в щедростта на лятото
и в красотата, незастинала в реликва.
И пак до мене ти ще се изправиш,
нанизала градини вместо пръстени,
виновна, че каквото съм направил,
е светла тайна. И усмивка - късна.

***

Какво е нужно на човек - легло
и маса, на която да работи.
И телефон, за връзка с хората, с които
е по-приятно да говориш отдалече.
За дрехите - паянтов гардероб.
За речниците - някаква дъсчица.
И два-три стола. Два е по-добре,
защото третият - от опит зная - пречи.

***

Под звездното небе,
над мен изправено,
сега общувам
само с тишината.
И се усещам
като стъпил на луната -
в това селце,
от всички изоставено.

***

Пътувал в идното,
завръщам се сега
при миналото.
Как да го разнищя?
Дърво без птици.
Къщи без огнища.
И дворове
без стъпки по снега.