Пенчо Чернаев

С известно закъснение получих новата книга на Филип Марински „Орехова задушница” и това забави отзива ми. Признавам и пред себе си, и пред автора, и пред евентуалните читатели на тия редове, че започнах прочита й с известна боязън: страхувах се дали през билото и горнилото на годините високо цененият от мен разказвач е останал на онова престижно равнище, с което ме разтърси и плени някога с „Като стрък от коило”. И бързам да кажа с вътрешна радост и удовлетворение: „Да, същият е!”
Спомням си думите му, когато излезе поетичният му сборник „Осланени истини”: „Оставил съм десет книги. Спирам вече!” Не му противоречих, но и не му повярвах, защото шило в торба не стои, дарбата търси излаз, дири проявление.
С изненада научих от самия него в скорошно писмо неизказаните мотиви за някогашното намерение /надявам се да не ми се разсърди, че го цитирам/: „Чета успоредно предишни мои неща и сегашните и ми се струва, че преди съм писал по-добре. Това е знак , че сам трябва да спра.”
Ето какви са били колебанията и терзанията на несъмнено силния белетрист! Подтикван от високата си самовзискателност и отговорност към словото, недоволен от нещо в себе си /някакви основания има тъй като не всичките му разкази са пикови, а и не могат да бъдат на едно и също ниво!/, стига до извода сам да слезе от сцената, както правят истинските артисти.
Но ето я „Орехова задушница”, 2012 /такава в православния календар няма, отбелязва за всеки случай авторът/… Сборникът хвърля златен мост, като Ер Кюприя, от първата до най-новата книга в авторската му поредица..
И е достатъчен да опровергае съмнението му.
В „Орехова задушница” Филип Марински, както и преди, увлекателно и занимателно разказва случката /историята/, но не набляга на сюжета и перипетиите в него, а на човешките изживявания. Затова в творбите му има психологизъм, образи, характери, мотивировка на поведението, разбиране, съчувствие, скръб, болка, радост… Нищичко нагласено няма в случките и случиците. Те са обикновени, делнични, но почти винаги изпълнени с драматизъм. Авторът върви от битовото към моралното, към високо нравственото /”До Зорницата”/. Той търси нравствения баланс между това какво да имаш и какво да нямаш /”Шифър”/.
Героите му, почти всички, са предимно възрастни хора, от друго време, от друга порода, не са с лаптопи и джиесеми, но техните добродетели респектират, те са ни нужни и днес. Те са оригинални личности, да не кажа уникални, все човеци с характер, с воля / „Разплатена сметка”/, вътрешно противоречиви са, борят се не със съседите и външни сили, а със себе си. Носители са на невероятно чувство за чест и човешко достойнство, вярват и се осланят главно на почтения труд. За да не съм голословен в преценките си, ще посоча например малкото разказче „Орехова задушница”, определило името на книгата. Нищо и никакво /по размер/, то сякаш фокусира авторовото умение чрез детайла да изрази голямото обобщение. Превърнала се в „подребняла вече купчинка в черно”,старата майка седи на колене на пода и чисти орехи: вади ядките, после с ножче остъргва острите ръбове на разполовените орехови черупки и ги пуска в съдче с вода, където се люлеят като малки лодчици.
Какво е това? Някакъв старозаветен ритуал? Някаква магия? Заклинание?
Не. Просто така майката, пряко времето ,излива непреминаващата болка по обичаното, починало чедо - двегодишния Тодко: „От орехите му правя лодчици, да има с какво да си поиграе… Очиствам ги отвсякъде с ножа, да го не одраскат… И водицата му наливам марничка, да не му е студено на ръчиците…”
Какво по-реално и по-предметно описание би могло да се даде на майчината жал от това свещенодействие? В самосъчинения обред има всичко: и непреходна болка, и скръб, и милост, и нераздадена нежност. Тук не са нужни ридания, поклони, тръшкания, биене на чело о земи. Воден от вярната си писателска интуиция, авторът и не посяга към тях. Умалителните думички - лодчици, марничка водица, ръчици, заедно с „утаената” в очите мъка, са достатъчни да издигнат високо чувството, да изразят майчиното преживяване.
Ще посоча само още един пример с разказа „Ръкавиците”. Пренебрегнатото, уплашено от живота, отритнатото от хората момиче, назовавано с името „Елатука” /както някога на въпроса „Как, се казваш?” е произнасяло в детско-бебешката си реч дългото Елена Якимова Кратукова /за пръв път чува някой да го повика с името му Еленка, за пръв път изживява усещането някой да го погали по бузата /90- годишният Горчо Иполовина: неговото характеризиращо прозвище иде пък от младите луди години, когато за всяко хубаво нещо добавя „и половина” -„вино и половина”, „жена и половина”/.
И ето в тези няколко реда проявата на писателското майсторство, на умението на автора да разгадава дълбоко спотаените, скритите вътрешни преживявания на героите си. Старият, вдигнал ръка за милувка, осъзнава в миг възрастта си и чува в мозъка си блескавицата на „Срамота! Срамота!”, в отговор на събудилото се огънче.
А момичето? То е на другия полюс: “Божичко мили! Колко хубаво било да те погалят!”… За него всичко наоколо изведнъж засиява, то се усеща безплътно, толкова хубаво става на душата му.
Една съвършено проста случица и две полярни емоции.
Аз не мога да преразказвам разказа, ще го затрия. Читателят трябва сам да го прочете и съизживее.
Знам, че не е в приетия тон и в традициите на критиката, но след появата на „Орехова задушница” на Филип Марински ми се ще да викна:
Ей, приятели, сред нас живее и твори един надарен от Родопа, от Гела и от Бога , но неоткрит все още от вас прекрасен писател! Разгърнете книгите му от „Като стрък от коило” до „Орехова задушница”, зачетете се в тях, порадвайте му се!”
Заслужава си!