Георги Н. Николов

„Преди съня” е най-новата засега книга на Виолета Станиславова, събрала в сравнително кратък обем шепа разкази. Познаваме създателката им главно от поетичния салон на младата българска лирика. Сега белетристичният сборник, дело на „Мултипринт” - ЕООД, С., 2011 г., идва да потвърди нещо вече известно. Че дарованието не е подчинено на жанровия модел, с който стига до читателите. Той е само храм на думи, изразяващи чрез структуралното мисли, идеи, естетика. А още: авторовото отношение към света с предизвикателствата, отправяни към многоликата му същност…
Прозата на Станиславова е отражение на предизвестен абсурд, закодиран в сивата палитра на делника. Повечето герои срещаме на всеки уличен ъгъл: наркомана Светлин, болната Лина, Пламен и Димитрина, художника Анко, учителката Христина, Стефан, Ема… Те са с български адрес и обитават низините на съвременната гражданска пирамида. Извън това впечатление остават разказите „Страхове” и „Виновни, че са живи”. Но също допълват основната цел на авторката - да изследва психологията на тълпата чрез индивидуален подход към отделния типаж. Почти всички човеци, населяващи редовете на „Преди съня”, вегетират върху ръба на екстремалното. Изразено в привидно дребни проблеми, които постепенно ескалират. Оформят трудни характери и отношения. Противопоставят личността на обществени закони. Обричат я на самота. Превръщат я в жертва на себеподобни, изгарящи от злоба и жажда за мъст. Или на „близки” хора, понесени върху течението на пороци и случайни житейски обстоятелства. Но каквото и да се случва, основните фигури в разказната броеница неминуемо се изправят пред своя Стена на плача. Тя е междинна спирка за героите. На нея доверяват отчаянието си. Раздвоението си. Нежеланието да се борят с вечно повтарящи се препятствия. И пред невидимия й зид трябва да решат: ще се върнат ли назад, в тинята на едно убийствено ежедневие?.. Или ще изберат небитието, на което и физически са дарени от рождение? Без да са социопати, подсъзнателно типажите мразят света. Съществуването им в него е ознаменувано с необратима деградация. Която е дело на странични сили, без чувства и милост. Те не зоват смъртта, но разтварят двери към нейния олтар… Белетристиката на Станиславова е изградена от пластично изобразяване на реалния свят. Потопен в митологемата „живот след смъртта”. Много често той се оказва по-осезаем и достъпен за проумяване. Защото отърсва героите от гнетящия товар на дразнението. Търси разбиране и помощ от сонм ангелоподобни символи. От видения, приели лика на обични родственици и приятели. Които винаги с търпимост и човещина спасяват изпадналите в беда. Това са апостоли на милосърдната случайност. Носители на хармония, вътрешно спокойствие, тишина: „Озоваха се на странно място. По-скоро беше усещане за място… И тогава ги видя: стояха и разговаряха събрани на групи. Телата и дрехите им бяха прозрачни. Като ги доближиха, изведнъж придобиха образи от плът и кръв… Познаваше всички. Бяха нейни роднини, приятели, колеги… Осъзнаваше, че знаят какво й се е случило и защо е тук. Долавяше загрижените им мисли, желанието им да отиде при тях. По лицата им грееха усмивки, приветстваха я радостно с добре дошла, но най-голямата изненада бе, когато забеляза сред тях майка си. Тя тръгна към нея с разтворени обятия и я прегърна. Никога Мария не бе усещала толкова осезаемо майчината любов. Прегръдката й сякаш проникна дълбоко в цялата й същност. Стана й уютно и хубаво, като че си бяха у дома…”
Разказите на Виолета Станиславова се коренят в реалността. От нейния горчив чернозем избуяват тъжните багри на обречени съдби. Понякога те са биографично предначертани - „Дневникът”, „Пилето”, „Път към завръщането”, „Бялата светлина”. В други - „Преминаването”, „Странност”, „Страхове”, надделява стрежът към психологизация. Към хвърляне на мост между битие и орисано страдание. То е релефно предадено и в анималистичния разказ „Виновни, че са живи”. Наистина хората, заедно с всички дишащи твари, пристъпват към смъртта с мига на раждането си. Но създателката-природа отрича насилие. Ненавижда тъмната човешка природа и я смирява в усмивката на посестримата смърт. „Преди съня” е кратко сказание за битката между добро и зло. Осъвременен евангелски текст за живота и нетленното отвъд. За дребните човешки щения и за мъдрата Вечност. Станиславова добре познава съвременната личност и се стреми да прости нейните несъвършенства. Намесата й в разказите е лишена от дидактика. Струва ми се, че като духовен изповедник, придружава героите до личната Голгота. Не вдъхва в терзанията им излишен оптимизъм, а ги подготвя за подвизи в страдание. Какви? Да се опълчат срещу огъня, който подклажда изживените злочестини. В мигове на измолена интимност Лина „побеждава” болестта. Нели се доверява на своя безплътен спасител и преживява разразилата се буря, а пътят на Вики към затвора минава през жадната потребност от човешка добрина. Необходимостта да бъде личност с човешко достойнство праща Ема под юмруците на грубияна Коста: „Животът я бе стъпкал, въпреки съпротивата й. Отдавна бе станал за нея безцелен, без всякакъв смисъл. Лежеше и чакаше. Забравила всичко, устреми широко отворени очи към стената и мълчаливо се загледа в нея. Изведнъж повяхналото й лице просветна радостно. Сухите й устни се размърдаха. Протегна изтъняла ръка напред. Стената се разтвори. Бяла ярка светлина обгърна леглото, повдигна слабото телце на престарата Ема и невидими криле я понесоха към Отвъдното…”
Героите в „Преди съня” са обречени да бъдат жертва на грозни обстоятелства, които им праща животът. Те нямат сили да ги отклонят. Да ги препрограмират за добро на околните и на себе си. Смъртта им е едновременно награда и наказание за непротивене на злото. Тя е символ. Тъжна, безцветна дъга в повечето включени разкази. И милосърден палач, чакащ жертвите със свито сърце. Самият сборник доказва умението на Виолета Станиславова да разгадава живота над обичайното делнично познание. Да открива смисъла му в абсурдни ситуации, пресъздадени от нея с вещо и ясно перо. Може би, погледнати от по-мащабен художествен ъгъл, героите й ще се „заселят” в роман, или в сценична творба. Но и така споделят творческите възможности на авторката да вгражда нравствени ценности в психологията на днешния човек. Да използва психоанализата за обяснение на начинания, постъпки и финални решения с убедителна, покъртителна достоверност. И като привидно бяга от реалността, неизменно да бъде в нея. Разказите на Станиславова илюстрират достоверната абсурдност, грижливо крита в гънките на човешкия разум. Без която всички ще сме еднакви, предсказуеми и обречени на монотонност. Белетристиката на Виолета напомня, че съдбата е махало. То избира, много често по неясен каприз, мястото ни в обществото. В неизменния му градеж, от който отпадаме с годините като изсъхнали зрънца мислеща плът. А дотогава? Катарзис в страданието, или щастлива вечност с неговото изкупление? Отговор ни дава най-новата книга на Виолета Станиславова, „Преди съня”. А след него?…