ПЕСЕН ОТЕКВАТ СКАЛИТЕ…
***
Песен отекват скалите,
корабът тръгва на път;
плискат се тихо вълните,
чайки нагоре летят.
„Обич нетрайна протече -
пее там някой моряк,-
кой знай ще видя ли вече
скъпия, родния бряг.”
ГОРСКА ПЕСЕН
Млад юнак си враня коня яха там, въз друма
низ поле широко -
край друм птичка от дърво високо
песен пее, на юнака дума:
„Ой, не шетай в друма, млад юначе, тъй на воля
в таз потайна доба:
гарвани прехвръкват, зла прокоба -
млад юначе, я възвий надоле…
В друм недей ми враня коня яха, младост губи -
враг в усое пази:
кърсердар гяура кръвно мрази,
млад юначе, тебе ще погуби”…
Думи жаловити горска птичка не издума -
негде огън светна:
млад юнак въз коня се преметна -
и гореща кръв опръска друма…
СРЕДНОЩ
Среднощ луната грее
на звездното небе…
Лодкар млад песен пее,
с лопатите гребе…
В прозореца насреща
туркиня млада бди:
любов - минутна среща,
гроб - тъмните води…
***
Виждам черната съдба,
рани зеещи и пресни;
от живота аз греба
пламъка на моите песни.
Каменист е моят път,
моят път е към Голгота,
а нозете ми горят
на жаравата в живота.
***
Любовни стихове плетях
и пеех химни на зората,
но винаги съм бил сред тях -
отрудените мои братя, -
че мен от люлка залюля
суровий жребий на бездомник
и от тракийските поля
най-кървавата песен помня.
РОДНО ПОЛЕ
Вървя по синора зелен
покрай брега на бистра вада -
и гледам родното поле
с неокосените ливади.
Там често идвах по-преди,
когато младостта ми бурна
жадуваше да победи,
стени железни да катурне.
Кръстосах аз надлъж и шир
и оазиси, и пустини -
но тук, под стария чимшир,
най-светлите си дни преминах.
Да бих могъл с предишний жар
да слушам песента на коса,
смеха на влюбений жетвар
и на жетварка русокоса!
***
Издънка съм от войнствени деди,
но вярвам, че ще дойде светло време -
духът човешки да се прероди -
от страждущите бремето да снеме.
Ще мине век, два века може би,
да прекипят сегашните ни страсти -
мазолеста десница да пробий
тунела към жадуваното щастие.
ВЕЧЕР
Облаци перести плуват над Тракия,
сенки огромни на север влекат -
долу, потънали някъде в мрака,
дремят къщурките в родния кът.
Тъмните буки стърчат изоставени,
вятър едвам ги люлее в нощта -
стари ли приказки, спомен забравен ли
шепнат печалните тъмни листа?
В БОРДЕЯ
Във крайния квартал в един бордей опушен
аз седнах в ъгъла за малко да почина:
да видя низините, да послушам
любителите на фалшиво вино.
Когато сложиха напитките пред мене,
погледнах към съседната най-близка маса -
видях там две очи, от тайна мъка съкрушени,
изопнато лице в презрителна гримаса.
Какво се криеше под туй лице като че ли мъртвешко?
Очите все ме гледаха изпод широки вежди -
над мене падаха не погледи, а някакви юмруци тежки:
познах човека, който е изгубил всякаква надежда.
ЧИНОВНИК
Аз всеки ден те виждам до кофата на дървената скеля
с петна от вар, с мазолести ръце:
неволно пада твоя бегъл взор на белите ми ръкавели
и спира се на моето избръснато лице.
Завиждаш може би, разбирам тази мъка -
по цялата ти фигура оставила следа;
а твоята жена навярно в тоя час върти чекръка,
обиколена от дузинка ненахранени чеда.
Не ми завиждай! Утре на улицата ако се намеря,
какво ще правя с бялата изнежена ръка?
По пейката ще гасне битието ми наверно,
защото, братко мой, дърва не мога да сека.
ПЛЕВЕЛ
Долу, негде в глъбините,
светлий бисер блян бленува,
а отгоре над вълните
плевелът надменно плува.
Крякат жабите: “Стопли се
в златний блясък на простора!
Ти си истинския бисер,
че изплува най-отгоре.”
***
Пада вечер, огънчета светят горе,
пътнико, поспри се, ти си много морен.
Стари буки чудни приказки говорят,
сякаш песни пеят сините простори.
Колко много пресен дъх на мащерика,
колко нежно косовете чуруликат!
Наведи се, целуни с любов земята,
почини в леса, люлян от белий вятър!
