ПРОШКА
Градчето ни беше нито балканско,нито полско - клекнало беше там, дето балканът вече не е балкан, а полето още не е поле. Пък ако погледнеш и градското си му беше толкова: с една главна улица, оплескана сутрин и вечер с говежди лайна.
Крава, вол и две нивки като кръпки на потури - това имаше баща ми. И затова трепереше над имането си. Върна се аз вечер от оран, а той сложи на добитъка кърмилце, седне пред хайванчетата и извади от пояса си пешкира: „Гурелясали са добичетата, презорил си ги! - гълчи и бърше гурелите на животните.- Варди ги бе, човек, видиш, че те ни вадят хляба!”
Баща ми беше чист човек, чист като светец. Вярваше в Бога и хляба, на мравката път сторваше, когато работеше свещенодействаше.За него оранта беше ритуал, най-големият му празник - жетвата, на майка ми казваше „стопанке” и я боготвореше… С две думи беше от онези хора, каквито комай отдавна вече няма. Ще питаш защо те занимавам с баща си? Почакай, ще чуеш.
А аз?
Аз бях щура глава. По времето, за което ти думам, бях зрял ерген в най-якото. Кърската работа ми беше играчка, а вечер бързах да разпрегна и да се емна низ градчето.
Тази пък, която окото ми търсеше, беше Ирина, жената на Гюро ревизора. Е, грях не грях, така беше. А беше, щото минеше ли това женско чудо по чаршията, мъжки вратове пукаха от извъртане. Люшнала едни бедра, бялнала шия, блузата й отпред пука, очите й - жар. Всичко у нея беше такова, че не кани, не вика, ами направо крещи: „Ела!”… Беше фризьорка, ама на такова градче като нашето, фризьорка му трябва колкото на петел подкова. И едничкото, което Ирина правеше, беше да събира възхитени мъжки и възмутени женски погледи върху себе си като мине през градчето. А как ходеше тази жена, Боже мой, как умееше да ходи!…
Откъде бяха дошли с мъжа й, не стана ясно.Той беше ревизор и обикаляше по магазините в околията, губеше се с дни и седмици. Деца нямаха и злите езици думаха, че Ирина просто не искала да има деца от такъв мухльо, а не че не маже да зачене. Защо се беше женила тогава за него?! Пък че беше мухльо Гюро, беше. Мухльо и отгоре. Спарушен и мършав, толкова „празен”, че ако речеше онази, можеше да го вземе под мишница като наръч сухо сено. С изпито лице, с усмивка като кучешко хилене, той и ремъка на панталоните си не можеше да запаше засвета. Носеше една вратовръзчица, омърлявена като телешко вързалце и велурени обувки в галоши. Беше заядлив и най-голямата му радост беше да види уплашен магазинер, когато окачи табелката „Ревизия” и врътне ключа отвътре.
Ключ отвътре комай се е завъртал в същото това време и у тях, щото Ирина му знаеше добре разписанието, пък и да не го е знаела, не даваше вид да й пука много-много от същия тоя неин Гюро. Не й пукаше и от бабската злоба, която долавяше с половин ухо в сдъвканото: „Пю,гювендия такава!” когато минаваше покрай пейките в градината, щото старците пък едва не се задавяха от възхита и клатеха глави: Машалла! Жена и ошко!” Прави са били, галиба, старците, вярно е теглел кантарът им, щото се носеше и мълва, че щракне ли ключът, Ирина била като пламък в суха слама. Дали някой се беше грял наистина на този огън или всичко беше хорски приказки и досега не знам, но в едно бях сигурен: че исках да ме близне този пламък, та ако ще и да ме опърли. Усещах го в пламналата си глава по онова, че кога я срещна, въздухът в гърдите ми ставаше кът и страните ми пламваха, като да съм олокал оканица вино на един дъх.
На Ирина не ще да е било трудно да познае какво ми е, щото една вечер на улицата току свърна къде мене: „Нещо пукнато имам, казва, сълзи, насълзява, поразия ще стане.” И се усмихва, а очите й дълбаят в моите. Аз изумях, глътнах си езика, заекнах. А тя се смее: „Керемида, кай, керемида трябва да е, керемида пукната…капе… Бил си майстор - ела да я оправиш…” Гюро, казвам, що не я оправи? „Ехе, ако съм чакала аз на Гюро…Чуй - довечера… В десет…Аз ще нахраня кучето, да те не усети…Ще влезнеш в двора откъм габрака.”
И си тръгна.
На мене ченето си ми остана виснало.
Едва дочаках да мръкне. А в десет…в десет и портичката беше отворена, и кучето залъгано, и лампата в антрето загасена. После…
После блузката й кацна върху облегалката на стола като пеперудка - смълчана и изненадана. Върху орача плисна водопад от коси, упойваща прелест на нещо непривично - парфюм някакъв - го опи. От бялата гола плът затъмнената стая сякаш засия… Мълчахме. Преди онзи огън да лумне в сухото на сламата, Ирина само рече: „Искам и аз да се усетя веднъж в ръцете на истински мъж!”
То беше пир, брате мили, пир невиждан. Пи и яде селският момък, гря се на огъня без да се насити. Искаше му се този празник да няма край…
Ала имаше…
Лавна кучето, радостно, със скимтене. Явно посреща познат човек. Чу се и гласът на Гюро и стъпките му - как се приближават към кучешката колибка.
Кога прехвърлих перваза на задния прозорец и сам не разбрах. Дуйнах в тъмното по посока на ниския плет към гората, като си правех сметка преди кучето да ме е усетило да съм напуснал двора, но още не изминал и десетина крачки, се строполих и измучах като добиче. Предния ден Гюро вкопавал отводна канавка. Аз стъпих в нищото отвисоко и кръстът ме секна. Като се строполих зад къщата, кучето застърга със синджира по опънатия тел. Усетило ме, пък може и да ме е чуло. През стъклото на входната врата прозира виделце и прави на двора широко мрезгаво петно, та в него виждам как онова завърта опашка на сайбията си и току се втурне озъбено в тъмното към мене. И то, семето му кучешко, като че вика: „Ела,Гюро, да го видиш тоя, дето прескача през чужди прозорци!”
Довлякох се през шумата до порутените дувари на Дряновската плевня, лежах каквото лежах, че опитах да стана. Ъкъ! Няма да е тая! Добарах два кола, забучих ги под мишниците - до нас. Умората беше съборила нашите, та не са ме усетили, когато съм се сурнал до миндера в долната одая.
Сутринта баща ми почакал да ме види на двора и като не дочакал, надникнал в одаята. “Че хайде, казва, окъсняваш. Ставай,че впрегнах каруцата.” Ти, рекох, си хубаво впрегнал, ама мене не ме бива, кръстът ме е секнал, не мога да мръдна. Видях как през очите му мина страх. „И ти си се, казва, презорил! Каква е тази оран, това бързане!? Хората как орат смерено, до късно, а ти като подгониш, че до премала…Я опитай, да видим можеш ли стана!”
Опитах.С първото мръдване една кучешка челюст се заби в кръста ми. Мястото изстинало, болката се усеща къде-къде по-силно от вечерта. Тая няма да я бъде, рекох, ще се отложи оранта с някой ден, ще почакам докато стъпя на крака…”Сакън! - отсече баща ми. - Никакво чакане. Знаеш ли ти какво може да стане, че като нищо можеш да осакатееш. На баня ще те водя и то веднага!”
Хванаха се с майка ми, преоблякоха ме някак, довлякоха ме до каруцата, с нея - до влака с влака - до Минералните бани. Ами нататък? Баните далече от спирката, каруцата - в село, таксита-максита такива работи тогава там нямаше. Поогледа се баща ми за нещо на колела - я каруца, я файтон, че току спря пред пейката, на която аз пулех очи като парализиран и заразпасва пояса. „Ще те нося, казва, тежък си, ама ще те нося, друг колай няма.”
Провря средата на пояса под задницата ми, преметна краищата му през раменете си и…запъшка по прахоляка.
Тогава видях съвсем отблизо фукарлъка на баща ми и ми домиля тъй, че усетих болка в сърцето си.
Върви по прашния път един вече застаряващ човек. Гуглицата му, една и за делник и за празник, с опасан от гъгрици косъм и олизана от времето боя, всъхната вече от старост, едва се държи на главата му. Вратът му, изтънял и вълнясал, насечен в бръчки, е плувнал в пот. Навървечките на говеждите му цървули са възел до възел. Левият е разпорен по върха и от него се подава гол, напукан пръст. Домашно тканите потури, отдавна забравили, че са минавали през тепавица, се прощават със света. По коленете само основата е останала да крие голотията… И аз, празноглавият айгър, смазвах с килограмите си този роб на живота, който цял живот беше драскал за залъка - и неговия, и моя, и на майка ми! Да е знаел тогава от какво съм тъй, да спре, че да ме подлегне с костурата край канавката. Ама не, опънал врат до скъсване, сурне, влачи… Чак сега, когато остарях, си давам сметка, че той не е носил човек със секнат кръст. Носил е единствения си син, бъдещето на рода си е пренасял през времето, носел е една запалена свещ и с шепи е правел завет на пламъчето й.
Пренесе. Сина , бъдещето, пламъка… Трима сина имам, всичките женени и с деца. Ама сетя ли се за онзи ден…
Преселих се тук, в големия град. И баща ми и майка ми тука погребах. Идвам всяка събота на гробищата…
От живия не посмях да искам прошка, искам я от мъртвия. Ала не я дава-а-а. Отбия се тука през кръчмата, почерпя някого за Бог да прости, отлея аз преди да пийна и не помня досега отлятото да е попило в дъските - все се ройва по прашния под на съчми като живак.
А ти пийни, пийни…
