Руси Русев

В стихосбирката „И падах, и летях…” почеркът на пишещата себе си Женственост е благословен от Вселенския Ерос. Словото носи неговата всепроникваща и съединяваща сила, очарованието на отхвърлилото лъжливия срам откровение и опияняващата свобода да и з г о в о р и ш еротичната си същност пред другите. Неслучайно първото стихотворение ни пленява с химническото си звучене и с неистовия порив на еротичното чувство, който „вдига” в небесата „една чучулига”. Образно-естетическото, формално-структурното и съдържателно-смисловото изграждане на текста активизира пораждането на асоциации с древния мит за раждането на Афродита от морската пяна. Срв.: „Когато априлските буйства / забравят какво е умора/ и гмурнат се в своите чувства /дървета/, вихрушки и хора,/ когато от вътрешен огън/ до бяло/ духът се измъчва,/ когато сам-/ до изнемога-/ и камъкът топло излъчва…/ Когато,/ почти на отскоци,/ до свода тревата се вдига,/ високонадземни потоци / понасят една чучулига…” /”Когато априлските буйства”/
В края на стихотворението се ражда Любовта и нейната красива и радостна земно-небесна песен. В художествения контекст „чучулигата” функционира и със значенията си на универсален символ, посланик между двата полюса на битието, изобразявайки съчетанието на земното с небесното. Полетът на птицата чертае траектория, която задава символните стойности на основния мотив в стихосбирката - за падането и летенето. И още нещо. Светкавичната устременост на чучулигата към синята вис внушава идеята за серафичност, безкрайност, космичност на любовното чувство.Тази идея се подчертава по своеобразен начин и от архитектониката на отделните творби, които се разгръщат астрофично.
Поетическата образност и символика се гради върху познати механизми и същевременно носи блясъка на ярко индивидуално творческо виждане и фина естетическа чувственост. В метафоричните названия на любовното чувство, еротичните трепети, настроения и състояния са въплътени представи, свързани с четирите градивни елемента на света - земя, вода, огън и въздух. Създадената образна структура изразява идеята за Ероса като „непреходен възел и свързваща брънка на света”, за Женствеността като световна и космическа стихия. Срв.: „И /като съчка пламна в нас покоя,/ възбуден въздух /топло заръмя/ и ти ме сграбчи алчно като своя/ сочна и орна/ ивица земя.”
В някои стихотворение /”Дива”, “Висок скок”/ образът на Жената се гради върху визията на определени личности, но художествено-естетическия рисунък надхвърля границите на конкретното и търси символните внушения. В „Дива” ни покорява свободната, царствено властваща и безсмъртна в своето величие женска красота, а във „Висок скок” лирическият разказ ни представя личната и националната история на българката, възхождаща с ореол на мъченица към Светлината. Лирическият текст в „Пълнолуние” се разделя на две части, които си контрастират както по обем, така и по сътворените образи. В първата част е изобразено пространство, обитавано от „Жената на всички мъже” - „порочна”, “лъстива”, “прекрасна”. Втората част е много по-кратка, естетическото й въздействие се основава на изненадата, чрез която в зората на Деня се утвърждава не „Голата лъст”, а Мадоната с младенеца, кърмеща Вселената. Не само тук, но и в предишни свои стихотворения Анита Коларова осмисля истинската женска любов и Майчинството. Сякаш поетичното й мастило е от проблясващи капчици майчино мляко.
Моделиран е свят на Красота, чужд на вулгарно-виталния еротичен хедонизъм. Еротичното е изваяно с финес и изключително чувство за художествена мярка и въплъщава красивите предчувствия и опиянение на плътта, светлата радост на Аз-а от сливането с Другия. Пестеливо и точно, словото, подобно на длето на скулптор, изсича филигранния образ на любовния екстаз в момента на обладаването. Срв.: “Залюшна ме в ръцете си огромни/ един извезан от звезди хамак…/ И падах./ И летях/ И чупих стомни./ Узряла бях./ И сърп косеше злак…”
Прекрасното в това стихотворение е, че текстът продължава да изискря смисли, опиянение, извисеност, приказност, щастие, забрава, усещане за пълнота на битието, молитвеност и т.н.
Поетесата е успяла да се докосне и да естетизира много от проявленията на Любовта - любов-копнеж, неутолима жажда, любов-привличане, любов-обладаване, любов-мъчителна и изпепеляваща игра, несподелена любов, любов-желание за споделено битие. Тя е очертала емоционалната крива на любовното чувство - от трепета на привличането, томителния копнеж по взаимност, любовното опиянение и екстаз до студа на отчуждението и парещата болка на неслучилата се, подарена, измамена или унизена любов.
Анита Коларова е създала оригинални и запомнящи се образи, в които е отразена истината за женската духовно-чувствена природа. Нейната книга е апотеоз на взаимната любов. Поетесата обаче би изневерила на своя драматико-лиричен натюрел, ако не беше написала стихотворение като „Любовта разсъблича душата”. Това е стихотворение-вопъл на горчивото познание, Глас, напуснал тишината на тялото, който оскърбено призовава: “Не обичай!/ За Бога, недей!”
С безпощадна искреност поетесата предлага само любов-влюбеност. Но както казва Зинаида Гипиус - „любовта-влюбеност е нелепица. Тя и за двата субекта не притежава никаква значимост, не се случва в името на никаква цел.” И въпреки това Викът е трябвало да се роди, за да провъзгласи една от истините за Голготата на Любовта.
Ще завърша с една констатация. Книгата на Анита Коларова е красива книга, която потвърждава правотата на Пенчо Славейковите думи - „Жената е поезия”. Дано моето мъжко четене не е отнело от ореола на тази Красота.

10.11.1999 г.

Анита Коларова, „И падах, и летях…”, ПАН -ВТ, 1999