Филип Марински

Оскърбен съм! Гневен съм и искам думата! Мисля,че имам право на реплика. Или - на лично обяснение, ако е по-точно.
Последният от въпросите на Диана Найденова към Румен Овчаров в рубриката „Опасно близо с…” на 8 април 2012 година беше дали е вярно, че за две години е получил над заплатата си като народен представител и 200 000 лв. като някакъв участник в разни бордове. С подигравателна усмивка „народният представител” /кавичките мои, б.а.!/ отговаря, че може и да е вярно, не ги е броил и не знае точно колко са. На настоятелното повторно питане заявява, че ги е получил съвсем законно за положен от него труд. И ни поучава,че „не само като се изпотяваш вършиш работа”
Това ме оскърбява, усещам се подигран и унизен. Как може да е законно нещо, което е крещящо неморално?! Какво е това Народно събрание, което кове неморални закони? И…”народно” ли е всъщност Народното събрание? Когато над 90% от населението на тази наша нещастна държавица тъне в мизерия, един избран от народа човек, упълномощен да брани интересите му, най-безотговорно и безочливо твърди, че е прав като е взел над двеста хиляди лева горница, че всичко си е в реда на нещата и…всъщност се подиграва в ефир с онези, които са го изпратили там.
Със същата подигравателна усмивчица Ахмед Доган ни чете лекция от екрана как трябва да се прави разлика между „бонус” и „хонорар” и че неговите милион и половина от яз.”Цанков камък” е хонорар. Същият този „народен представител” години наред не стъпва в сградата на Парламента, където всъщност е работното му място, а един български закон, приет пак от Народното събрание, му позволява въпреки всичко да получава немалка част от заплатата си. Като народен представител. И това - въпреки, че се подиграва и с парламентаризма, и с държавата ни, която е позволила на един безотговорен човек да живее в най-престижния квартал на София като бей от времето на султан Мурад и да бъде практически недосегаем. Защото го брани депутатски имунитет.
Посочвам само тези два случая, защото тъкмо те изчерпват търпението ми на „електорална единица”. Те, обаче, не са изолирани случаи, а ежедневна практика в българския политически живот. Няма ли най-после да се намери начин, механизъм за отзоваване на такива „народни представители” и прекратяване на мандата им?
Повече от век и половина не можем да разгадаем онова загадъчно послание от тефтерчето на Апостола „Народе????” Дали пък една от тези въпросителни не стои зад неизреченото гласно и властно: “Кога ще вземеш съдбата си истински в собствените си ръце, народе?”
Един Ахмед си живее живота, легнал на стара дисидентска слава, един Р. Овч. разнася ироничната си усмивчица на селски тарикат из кулоарите и пленарната зала на Народното събрани вече над двадесет години. А ние мизеруваме и гласуваме. Пак и пак. И не само за тях. Че как тогава да не ни се подиграват?!
Пак идват избори.
Време е вече зад онова „Народе????” на Апостола да поставим друг препинателен знак. Един, но категоричен:
НАРОДЕ!