Димитър Танев

Не познавах прозата на Иван Енчев. От кратката биографична справка връз корицата на романа му „Студено кафе” /2009/ разбираме, че повечето от белетристичните му творби отразяват премеждията на българските бежанци - преселници от Беломорска Тракия, и живота тук на техните потомци през изминалото столетие та до днес. Любопитно ми бе, след изчетеното от майстора в тази тематика Никола Инджов, да видя как сега този автор, воден от тласъка на кръвни токове и поети завети, се справя със същата проблематика, как я „охудожествява”.
Романът обаче се оказа по-друг. Само някои от героите на Енчев са с такъв корен, носят памет за миналото на предците си и това някак ги свързва в настоящото им битие в условията на т.нар. демократичен преход и вторично българско поевропейчване. Четейки този „провинциален” /съзнателно насочен така/ роман, все се връщах към Вазовия „Дремиград” /Карнобат, от който регион народният поет е бил избиран за депутат/, при чието описание той ни внушаваше цялата онази бавност, повторяемост, уседналост, празнота и маргиналност, окачествявани обобщено в представите ни като провинциална глуш. /Знаем множество такива картини и от класическата руска проза от ХІХ век/. На едно място Иван Енчев и сам пряко ни навежда на подобно далечно сравнение: „Нашият град - казва той - мирише на запъртък, от който никога няма да се излюпи славей”.
Но, да повторим, романът „Студено кафе” се оказа с по-друга, по-обхватна същностна типология. Той е съвременен и в известна степен иносказателен. Чрез отделното, обособеното, чрез умалената и някак пренапрегната форма се внушава истинност, обобщение, покриване на цялото. Иначе казано - неназованият градец, в който Енчев разполага и „разиграва” хора и събития, е огледало и от упор отражение на житие-битието, на характерното лице на днешна България. Има в този роман много следи от преки политико-публицистични зарисовки с актуална специфика. Има чести алюзии към образа и манталитета на /полу/интелектуалните среди и по-специално на пишещото братство с присъщата му склонност към маниакалност, към неудовлетвореност и самоокайване, именно към „провинциална” комплексираност. Има тук семейно-битови сюжети, заплетени на интимна основа истории и взаимоотношения, има го вечният проблем „бащи и деца”. Прозвънват, рефлектират болезнени струни от стари любови. Има слънчасало пенсионерско пладне, инертност и опити за преодоляването й, текат кафеджийски мъжки разговори за жени с изпускане на староергенски остроумия и мераци. Изобщо - навързват се най-различни случки, които, независимо от дъха на гнилост, идещ от река, и същото угнетително усещане в душите на хората, все пак раздвижват баналното ежедневие, оживяват го, гонят „дрямката”, даже на моменти разбунят градеца.
В някои случаи вкарването на съвремието, на достоверността е и съвсем пряко, конкретизирано. Например: идването и последвалото управление на Симеон Сакскобургготски, прихващането някои корупционни практики днес у нас, познати добре и извън столицата, там дори по-видими и пряко отразяващи се, обрисуване на съвременната вестникарско-пасквилна журналистика - подкупна, безцеремонна, заиграваща със силните на деня, тук - някак наистина местническа, нискорасла, пак на тази местна почва - разказани усилия, действия и дебати за формиране на „ядка” на онова прословуто и все несъстояващо се у нас гражданско общество /в романа - „Сдружение „Устрем 04″, на което хората от града залагат много/. И пр., и пр. Дори известните, провеждани ежегодно в Хасково литературни дни „Южна пролет” са „влезли” пряко в романа на Енчев, назовани тук „Южни криле”. Да прибавим и описаните вътреградски театрални постановки, около които има възбуда, приготовления и силно обговаряне. Което пак връща асоциациите ни назад, към времената на „Многострадалната Геновева” и на епизоди от „Под игото”, разбира се, осмислени и разказани тук с присъщата на новото време, на новите манталитети и кръгозори атмосфера.
Можем да маркираме още ред други, чисто наши си, български истории и битовизми от близкото минало и от настоящия ден, които авторът е вместил в своето охотно поемащо повествование. Например за това как мнозина българи, учили или работили в бившия СССР, се връщаха оттам не само с шевни машини, но и с „товара” на съпруги-рускини. Иван Енчев е успял даже да оживи /сполучливо!/ и един свои герой с помашко потекло и така да загатне на свой ред стародавната драма на тези наши люде, векове мъчени от своята раздвоеност и все изкупващи някаква наследена вина. Наистина много нещо е попил и наредил този роман, макар не особено обемист като формат. Включен е даже от движение и възпламененият сега проблем със скитащите кучета, също раздвоил обществото ни като мнение, емоции, реакции.
Та така - тази, нека я наречем „всичкост”, събрана в романа - малко го отежнява, уподобява го на „а-ха” да прелее напълнен съд. Но белетристът - все пак в крайна сметка - е успял да го изравни и закрепи. Така че това ни заключение може да се приеме повече като констатация, не толкова като упрек за всеядност, за непостигнато отсяване и прецизиране на насъбрания „материал”.
Накрая нека отбележим, че Иван Енчев има - както някога се казваше - добър слог, т.е. добра фраза. Метафоричен и цветист, прелял /пак!/ от сравнения, от препратки, от намеци и иносказания. Даже на места - ироничен, със спотаена усмивка и леко намигване, с прозирни дири от чувственост. В цялото повествование - и особено чрез „посредството” на героя си Панчо Петров и извадките от неговия съкровен бележник - авторът ни представя свои афоризми, сентенции, малки есеистични фрагменти с поетична или философска закваска. Нека цитираме за илюстрация първото, началното изречение от книгата и с това /удовлетворени!/ приключим оценката си за „Студено кафе” като един добър, правдив съвременен роман: „Лятната нощ се усмихваше сладко насън като току-що заспала млада жена, обладана от ангел с мъжка страст. Далечните първи петли спяха втори сън и сънуваха, че са лебеди”.

2010