Румяна Пенчева

Американският сатирик Амброуз Биърс дава следната дефиниция: „Дипломацията е да казваш най-ужасните неща по най-мил начин.” Кой друг, ако не писателите могат да правят това най-добре. Съчетанието писател-дипломат е доказало, че е работеща формула - и в по-далечно, и в по-ново време. Професионалистът дипломат се е превърнал в символ на добро възпитание, изящен език, уникална деликатност и изискана неотстъпчивост. Писателят дипломат притежава, освен това, изострена наблюдателност и дарбата да гради литературни образи и идеи, почерпени от заобикалящия го свят. Когато всички тези умения и качества - на писател и дипломат - се съчетаят в едно, тогава бихме могли да разберем повече как виждат света Константин Величков, Йордан Йовков, Симеон Радев, Йордан Стратиев, Димитър Шишманов, Леда Милева, Богомил Райнов, Марко Ганчев и мн. др.

В следосвобожденска България честната и вярна служба на Отечеството е  главното, което ръководи светлите умове. Будни и интелигентни, формирали във възрожденско време своите идеали и мечти за достоен живот, Михалаки Георгиев (1854-1916) и Константин Величков (1855-1907) се изявяват еднакво достойно както на писателското, така и на политическото и дипломатическо поприще. Михалаки Георгиев, известен най-вече с творбата си „Меракът на чичо Денчо”, е колоритна личност - едва 16-годишен става хаджия, но никога не прибавя титлата към името си, кум е на Иван Вазов и Атина Болярска, масон първа степен в ложа „Братство”. Необикновенната инициативност на Михалаки Георгиев открива и нови хоризонти в следосовобожденските години за родната икономика - организира първото българско земеделско и промишлено изложение през 1892 г. в Пловдив. Една от атракциите на панаира е балонът на Еужени Годар, а смелият директор на изложението полита с него. Писателят е и организатор на първата държавна лотария у нас. Този толкова отворен към житейските и цивилизационни предизвикателства човек е назначен за секретар през 1894 г. в мисията ни във Виена и за наш дипломатически агент (по онова време това е било наименованието за посланик) в Белград в периода 1897-1899 г. Интересното е, че М. Георгиев и за миг не се е отклонил от творческата си природа - във всички свои произведения той е реалист, здраво стъпил на българската земя, описал в творбите си възможно най-българските образи - така той остава сляп и глух за иностранните прелести и изцяло отдава сатиричния си талант на родни сюжети.

Константин Величков е съвсем различен. Следва живопис в Италия и резултатът е прекрасният му цикъл „Писма от Рим”. Шестнадесетият сонет носи заглавието „Рим - Неапол”:

Блъвна локомотивът гъст бял дим
и тренът пропълзя. Прощавай Рим!
Печален скитник, аз мечтах смирено
над миналото твое несравнено.

От тебе геният сторил е храм
и чудесата, що й положил там,
навеки целий мир ще удивляват,
но мен веч други хубости пленяват.

Прощавай! На Неаполския край
жаднея аз да видя небосклона,
Везувий с огнената му корона,

морето, що в нозете му сияй.
Неапол чародеен, земен рай,
с възторг аз ида да ти се поклоня.  

От 1891 г., в продължение на почти четири години живее и преподава в Цариград - „Цариградски сонети” са естественият творчески завършек. От 1902 г. до 1904 е дипломатически представител на българската държава в Белград, но същевременно отдава творческите си сили в основаването и редактирането на списанията „Ученическа беседа” и „Летописи”. Изявява се и като талантлив художник портретист, преводач на „Божествена комедия” от Данте, „Макбет” на Шекспир, творби на Софокъл, Хораций, Хайне, Молиер, Пушкин и др. Има огромна заслуга за откриването на Рисувалното училище - днешната Художествена академия. Константин Величков е енциклопедична личност и като нагласа, и като изява на културното, политическото и общественото поприще.

Женевският възпитаник по право Симеон Радев (1879-1967) е професионален дипломат. Завършва френския лицей „Галата сарай” в Истанбул.. Първото му дипломатическо назначение е в Букурещ през 1913 г., следват Берн, Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Професионалният му дипломатически връх е, че е първият български делегат в Обществото на народите (дн. ООН).  Неизчерпаемата му енергия го отвежда в полето на журналистиката и през 1905 г., заедно с Павел Генадиев и Александър Балабанов започват да издават естетското списание „Художник”, което за времето е изключително и като съдържание, и като дизайн. Световните постижения в областта на изобразителното изкуство, театъра, музиката са вече достъпни на нашите читатели чрез списанието. На страниците му се състояват литературните дебюти на бъдещите класици - Сирак Скитник, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Теодор Траянов. В “Художник” за пръв път бива публикувана  “Безсъници” на П. К. Яворов. Безспорно най-големият и известен труд на Симеон Радев е „Строители на съвременна България”. Историографското изследване има и своята литературна стойност и е почти фотографско изображение на епохата на Възраждането и България след 1878 г. Ревниво авторът съобщава, че се захваща с тези мемоари, за да не научаваме за нашата история от книгите на чужденците. Единствено личност от голяма величина, с европейско мислене и самочувствие, би могла да се заеме с това начинание. С истинско удоволствие се четат „Ранни спомени” на писателя дипломат - с гордост авторът им цитира думите на Алеко Константинов: „Помнете ми думата, от това момче ще стане писател”, казани по повод първия публикуван от Радев разказ през 1895 г. Но като че ли е особено горд, че е изпълнил и мечтата на баща си - да стане писател.    

„Тънка, изящна, слаба фигура, малко приведен, с меки кестеняви бляскави коси, с чисто фино лице, с бадемови огнени очи, с мека брада на светец, миловидно, кротко изражение. Всички го оприличаваха на Исуса.” - така Елин Пелин обрисува един от най-нежните български лирици Димитър Бояджиев (1880-1911). Сам научава френски език и то до такова съвършенство, че когато започва работа в Бюрото по печата към Министерството на външните работи неговите началници го определят като най-подготвен, за да превежда и редактира френския бюлетин. Заради доказано добрата си работа е изпратен като секретар в българското консулство в Марсилия, Франция. Творческото му вдъхновение и тук, и там, в космополитния пристанищен град, е на приливи и отливи. Изключително деликатен е  и сам се определя  като „болезнено, неизличимо свръхчувствителен” - самовнушава си, че е болен от туберкулоза, дистанциран е от действителността, с неблагополучия в емоционалния си живот, принуден е едва 13-годишен да поеме издръжката на многолюдното си семейство - все неща, които раняват неговата фина душа. Стихотворението „Марсилия” заема важно място в творчеството му, тъй като синтезира целия му безрадостен живот. Морският град е предизвикателство за творческата му натура, но и място за разочарование и дистанциране от радостите на живота. Ето част от него:

Аз бях преситен тоя ден на всички суети.
Аз мислех всички скърби и веселия притворни -
и без надежда някой братски да ме приюти,
кръстосвах бледен улиците тъжни и позорни,
сред ледно равнодушие изгубен като в бездна.
Животът ми се струваше тогаз почти като порок,
а моята душа така нелепо безполезна,
че мисълта за смърт ме блазнеше кат блян висок.

Очарователният лирик на 31 г. се прощава с живота доброволно. Дори приживе няма издадена стихосбирка.

Тук трябва да поспрем и да отбележим, че отделни български правителства са давали възможност на българската интелигенция да живее и твори в чужбина - дали с държавна стипендия или с предоставена възможност за канцеларска работа. Била е осъзната необходимостта от развиване на творческия й потенциал, посредством опознаване на културните постижения на другите народи. Това отваряне към света е имало за цел да привнесе в българската култура нови сюжети, актуални влияния, а търсеният резултат е развитието на модерно българско изкуство, съизмерващо се със световните образци. Възможност да заеме поста аташе по печата във Вашингтон е дадена и на Христо Смирненски (1898-1923). Каква ли щеше да бъде съдбата му, ако се беше възползвал от нея?

Големият Йордан Йовков (1880-1937) също е бил на дипломатическа служба в Букурещ от 1920 до 1927 г. Бил е секретар по печата, но тъй като е единственият в мисията ни, който е владеел писмения румънски език, е натоварен и с много други канцеларски отговорности. Колегите му го помнят така: „Масата му беше отрупана с преписки, над които оставаше да работи повече от всички други, и то - работа, която никак не му допадаше.” Читателите му няма да открият румънски сюжети в творчеството му. Но времето, което той прекарва в мизерната си букурещка квартира и душната легационна стая е посветено  на обмислянето и написването на циклите, станали емблематични за творчеството му: „Песента на колелетата” и „Старопланински легенди”. Йовков задълбочено се интересува от румънската литература, има своите пристрастия, но не се изкушава да публикува в техния литературен печат, а редовно  сътрудничи на култовото сп. „Златорог” на Владмир Василев в София. 

Още един писател свързва съдбата си с дипломацията - Йордан Стратиев (1898-1974) е малко известен, но тепърва ще се изследва и говори за него - мина времето, когато писателите се определяха на такива, които имат буржоазно минало (и не се говори за тях) или са „благонадеждни”. По-популярен е като преводач на фантастични романи от братя Стругацки и на Каравеловата „Крива ли е съдбата?”. Дипломатическият му маршрут е дълъг - Букурещ (там той работи с Йордан Йовков), Белград, а по-късно като пълномощен министър в Брюксел, Виена и Братислава. В Букурещ дебютира и като режисьор, поставяйки на румънска сцена Рачо Стояновата пиеса “Майстори”. Единствената му стихосбирка излиза през 1923 г. със заглавие „Велики петък”. Периодичният печат също приютява талантливото му перо - „Златорог”, „Вестник на жената”, „Българан” и др. Йордан Стратиев е талантлив приказник и и под перото му излиза поемата за деца “Доктор Петър”, приказката в стихове “Жабешка история” и др.

Най-много приляга на Димитър Шишманов, макар и автор на повече от десет белетристични книги, да e в битието на дипломат. Аристократичният му произход - син на Иван и Лидия Шишманови (по бащина линия е роднина на Алеко Константинов и благодетелите Евлоги и Христо Георгиеви) - му дава предимството да живее в среда, която има високи изисквания към образованието, начетеността, професионалната и личностна реализация. Завършва право, разбира се, в Женева. Още 1926 г., а след това и през 1934 г. получава предложения да стане директор на Народния театър. Отказва и кариерата му протича първоначално във вътрешното министерство, а от 1935 г. е пълномощен министър в Атина. В писмо до свой приятел споделя: Помня своето първо впечатление от Рим. Приличаше на бавно, но непреодолимо опиянение. Първия ден, понеже идвах от Париж, не можах да попадна веднага под чара му. Но на втория ден Рим вече ме грабна и повече не ме остави. Трябваше да дойда в Атина, за да изпитам подобно влюбване в един стар град. Но тук, макар развалините на Акропола да са много по-хубави от Римските развалини, няма пък онези великолепни черкови и палаци от Средновековието. Антична Елада е достоен обект за вниманието на впечатлителния Шишманов - работата си определя така: Животът ми тече по обичайните канали: доста досадна работа, светски задължения и понякога дълбоки радости от прочита на някоя книга или от обагрен атински ден, когато всичко наоколо свети от слънце, като беше вчера и днес. Имало е и часове на интересни разговори за литература и музика и с бъдещия поет, белетрист и преводач Стефан Гечев, който започва дипломатическата си кариера в легацията в Атина именно със съдействието на Д. Шишманов. За творчеството на Шишманов това са плодотворните години. Със започването на Втората световна война  възходът на политическата му кариера го извежда до поста главен секретар на Министерството на външните работи и изповеданията, а 1943-1944 г. е министър на външните работи - това е период на творческа суша. Оказва се пророк на собствената си гибел. Деветосептемврийските събития са фатални за него - Писателският съюз, макар Шишманов да е негов член, не излиза в негова защита - не е забравено, че не се е застъпил за Никола Вапцаров, както и прогерманската му политика по време на войната. Така Народният съд го осъжда и Шишманов е екзекутиран на 1 февруари 1945 г. Днес авторът на „Депутатът Стоянов” (1919), „Блянове край Акропола” (1938), „Панаирът в Стародол”, „Пламъчета на делника” (1942) чака своята литературна реабилтация.

Аржентина, Бразилия, Сенегал, Италия, Австрия, Германия, Холнадия… - това е част от географията на пътешествията на Светослав Минков. През 1941 г. Минков издава книгата „Японската литература” и преподава български език на аташето по културата на японската легация в София Хисаши Дошо. В началото на 1942 е инициатор за създаването на българо-японско дружество, в което участват много студенти, писатели, военни и търговци. Така Минков постига мечтата си - заминава като чиновник с първата българска дипломатическа мисия в Токио. След 1944 г. японското му назначение ще му бъде припомняно с партийно обследване и наказание, с вербовка от Държавна сигурност. Литературният резултат е  „Империя на глада” (1951).  Но Минков променя не само заглавието, първоначално замислено  като „Япония в жакет”, но и пише последните три глави на  книгата с недвусмислените заглавия „От самурая до бълхата”, „Народът се бори” и „Япония под звездно знаме” (американското, б.а.). Тези три части, проследяващи историята и събития след Минковия престой там, стоят съшити и неуместни в иначе цветната, написана с елегантно чувство за хумор книга. Това е част от цената.

Изненадващо ще прозвучи, но всъщност единствените между писателите, които са учили и завършили дипломация, са Ангел Каралийчев и детският писател Асен Босев. Но по ирония на съдбата именно те не са станали дипломатически представители по света. Каралийчев не успява да се справи с химията и се прехвърля да учи дипломация. Вероятно си е мислел, като всеки млад човек, че придобивайки тeзи професионални умения, ще успее да стигне до далечни страни… Не е без значение, че писателят не проявява политически пристрастия, не е близък до управляващите и, логично е, не би могъл да заеме посланически пост. Но отличното му познаване на немския език и литература дава плодотворните си резултати и, благодарение на него, ние съприживяваме приключенията на барон Мюнхаузен. Поетът Асен Босев в края на 30-те години се дипломира в Свободния университет и едновременно с това завършва и право в Софийския. Квалификацията му е давала прекрасната възможност да се развива на дипломатическото поле, но левите идеи го увличат, той им се посвещава и те го отвеждат през 1941 г. само до концентрационния лагер „Еникьой”, Ксантийско. 

В последните десетилетия известни писателски имена се свързват с международната политика. Тодор Генов дори документира дипломатическите си подвизи в книгата „За двата танца - танцът на поетите и танцът на дипломата”, а Богомил Герасимов описва мексиканските  си преживявания в „Дипломация в зоната на кактуса”. През 1953 г. Богомил Райнов издава внушителния том „Против изкуството на империализма” и същата година (!) е назначен като културно аташе и заминава за Париж за срок от седем години - всеизвестно е, че той се превръща в един от най-ревностните и „професионални” колекционери на чуждо изкуство. Сега, след кончината му, ще очакваме тези негови богатства да станат достъпни за проучвания и обект за естетическа наслада на широка публика. Писатели дипломати са още:  Теодор Траянов, Крум Кюлявков, Никола Инджов, Валери Петров, Богомил Нонев, Людмила Стефанова, Леда Милева (в годините 1972-1978 е постоянен представител на България в Юнеско, но всички ние сме запомнили „Зайченцето бяло”), Веселин Ханчев, Марко Ганчев и мн. др.

Дипломатическата професия има своите високи изсквания. Все по-малко професионални писатели ще бъдат и дипломати, но да се надяваме, че от дипломатите биха могли да излязат добри писатели.