Радка Пенчева

Отбелязването на 140 годишнината от възстановяването на независимостта на Българската православна църква и 135 годишнината от Априлското въстание е добър повод да се върнем към тези толкова значими за нашата история събития. Лично за мен това е подтик да се обърна към художествената ни литература, в която те отекват в едни от най-интересните текстове на българските писатели - достатъчно е да си спомним одите от „Епопея на забравените” и романа „Под игото” на Ив.Вазов, „Записки по български въстания” на Захари Стоянов, „Кървава песен” на П.П.Славейков, „Цената на златото” на Генчо Стоев и още много творби на литературната ни класика.

Но освен в тези произведения, познати на всички българи, споменатите събития са предмет на изображение и в други художествени творби, които също заслужават нашето внимание, останали встрани от читателския интерес или познати само на малцина специалисти. Известно е , че у нас интерес към писателите има едва ли не само тогава, когато те се вече мъртви. А колко добре би било да се вгледаме в тяхното творчество докато са живи и могат да споделят с нас - изследователите, своите творчески замисли и намерения… И още нещо - през изминалия тоталитарен период художествената литература беше една сравнително обособена територия, където можеше относително по-свободно да се кажат истини, къде завоалирано, къде по-директно, отколкото в историческите трудове. Основателен пример в това отношение е романът „Иван Кондарев” на Емилиян Станев, творба  за историческите събития от юни и септември 1923г. В този роман писателят изпреварва професионалните историци в правилната трактовка на събития и личности.

Ще ми се да направя един преглед на историческите романи на един търновски писател, който за съжаление и до днес не е напълно оценен от литературната критика. Става въпрос за Николай Иванов - писател, филолог, журналист и изследовател. Роден е във Велико Търново през 1954 г., работил е на различни места, в това число и в системата на културата. Автор е на романите „Литургия за непокорните”, „Апостолските времена”, „Смъртта идва в петък”, „Избраникът”. И четирите романа са исторически по презумпцията, че в тях се описват събития, явно отминали към момента на описването им.

Тук бих искала да спомена първата и най-отличителна черта на това интересно творческо дело. Авторът замисля романите си като поредица, в която да покаже как събитията около извоюването на църковната и националната ни свобода оказват влияние на живота в следосвобожденска България, а в по-дългосрочен план - и до днес. Творческият процес при този автор не е спонтанен, той не разчита само на писателското си вдъхновение, а си поставя като творчески императив да опише максимално близо до историческата истина споменатите събития. За тази цел Н.Иванов извършва огромна изследователска работа в архиви, стари издания, музеи, книгохранилища, среща се с живи наследници и записва техните спомени с една завидна енергия. В хода на тази си дейност, той установява колко празноти има в нашата историография за посочения период и решава успоредно с романите си да издаде и няколко чисто документални книги, които да хвърлят светлина върху посочените събития и личности. Такива са монографиите му „Георги Измирлиев”, „Георги Обретенов”, „Последните дни на Стефан Стамболов”. Книгите имат успех сред специалистите заради новоиздирените от автора документи, както и заради обнародваните за пръв път материали и справочен апарат, което ги прави годни за ползване и, по този начин, полезни за специалистите. Авторът определено запълва бели полета в историографията ни. Той прави още нещо много ценно - подлага новоиздирените и обнародвани от него документи на критически коментар, съпоставя ги с известните такива до момента, отстранява неточности, уточнява подробности в познанието ни за историческите лица и факти.  За успеха на монографиите на Н.Иванов съдим и от факта, че  по първите две книги са направени  документалните филми „Георги Измирлиев” (1986 г., реж. Гиндева) и „Да бъдем за народа си достойни” (за Г. Обретенов 1987г., реж. Г.Папазов). И двата филма са заснети от Военната киностудия.

Първият роман на Н.Иванов, с който се открива поредицата му от исторически романи, е „Литургия за непокорните”, издаден в Пловдивското издателство „Христо Г. Данов” през 1987 г. Подтик за написването му е книгата на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български”.

Основна тема в него е извоюването на църковната ни независимост. Спокойно бихме могли да кажем, че в социалистическа България това е първият роман, третиращ проблемите на църквата. Авторът постига творческите си намерения чрез изграждането на образа на ръководителя на борбата за църковна независимост и главен герой в книгата - Иларион Макариополски, около който се заплитат и разплитат събитията. Проследява неговия път още от детските му години в гр. Елена. Показан е и ранният период от живота на Макариополски - като чирак в Търново -  усвояването на занаят и купуването на дюкян на Търновската чаршия. Но макар и да постига това, нещо в същността на Стоян (светското име на И. Макариополски) винаги го е тласкало към знанието, към науката. Затова е завършил и гръцко училище в Арбанаси, където научава добре гръцки език, който му е от изключителна полза през годините. Напуска своя материално осигурен живот и заминава за Атон. Подстриган е за монах, но жаждата му за знания не го напуска и успява да отиде да учи на остров Андрос при прочутия за времето си Каири, който ратува за всегръцко господство. Там се запознава с Иван Добровски и Стоян Чомаков. И.Макариополски е със силно развито патриотично чувство още от юношеството си и когато му предлагат да го запишат в тайната организация на Каири, която готви гръцкото владичество по целия свят, той, заедно с другите българи, основават друга организация - „Славянобългарско ученолюбиво дружество”. Когато са подушени от гърците и има опасност да бъдат разкрити - всички българи напускат училището на Каири.

След напускането си И. Макариополски заминава за Цариград, където се запознава и с Г. С. Раковски, който в този момент смята, че трябва да се използва предстоящото гръцко въстание. Едновременно с него българите също да въстанат. Иларион, подобно на библейските апостоли, обикаля България надлъж и шир да проучи настроенията на хората, но уви - не се постига синхрон и българите не успяват да въстанат заедно с гърците.

Авторът умело вплита покрай образа на И. Макариополски образите на още много български възрожденци. За нас е много интересна и показателна одисеята му по повод заминаването му да учи за владика в Киев, което гърците успяват с хитри ходове и протакания да осуетят. Не успява да му помогне дори княз Богориди, който е изключително влиятелен пред Високата порта по това време. Българите в Цариград са му особено благодарни - той им помага, дарява своя земя за построяването на българска църква и дом към нея. Точно и подробно са пресъздадени всички ходове на нашата емиграция за отвоюването на църковната ни независимост. Правилно и исторически достоверно Н.Иванов посочва факта, че Русия и нейните дипломати в Цариград не се намесват категорично на страната на българите, те са по-скоро за туширане на техните искания за сметка на гръцкото духовенство в името на едно християнско единство в рамките на Отоманската империя. Именно неотстъпчивостта на Русия и толерирането на Гърция са причина част от цариградските българи, обединени от Драган Цанков, да приемат католицизма. Цанков смята тази си постъпка за една своя особено ловка игра, чиято цел е да накара И. Макариополски да бърза с решаването на църковния въпрос. Но не всичко става с темпове, каквито ни се иска. В крайна сметка за всички в Цариград, особено за представителите на Великите сили (без Русия) е удобно за български патриарх да бъде припознат свещеник Йосиф Соколски, представител на униатите, личност без особени качества.

Като художествени постижения на автора могат да се посочат образите на Неофит Бозвели, Авксентий Велешки, Г.С.Раковски, княз Богориди, Драган Цанков, П. Р. Славейков, Хаджи Николи, Бачо Киро Петров, както и тези на гръцките духовници - цяла галерия, заслужаваща вниманието ни. В стремежа си да не изневери на художествената истина, Н. Иванов неминуемо стига и до времето, когато И. Макариополски е вече не само възрастен, но и защитник на консервативните среди в емиграцията ни. У него никога не загасва родолюбието, особено след ръкополагането му за търновски митрополит. Макар и болен и състарен от многото грижи, от преживените заточения и мъки, причинени му от гръцкото духовенство и турците, той неуморно обикаля своята епархия да буди народностното чувство и да работи за просветата на българите. Негово дело е и създаването на училище за свещеници в Петропавловския манастир с пръв ректор Недю Жеков, за което той дава много лични средства. За читателите е интересен и показателен и разговорът на йерарха с учителя Бачо Киро Петров в с. Бяла Черква. Именно от него разбираме, че борбата на българите е преминала вече на нов етап - от църковно-освободителна  към борба за национално освобождение. Когато научава от Бачо Киро, че вече се готви организацията на въстанието, че българи, като познатия му Георги Измирлиев, са пратени да учат в Русия военно дело и тактика, той се чувства засегнат, че не е потърсен. В същото време добре разбира, че мястото му е сред тези, които работят за просветата на народа ни.

Н.Иванов умее да гради увлекателно четиво, наситено с факти, с огромно познание за този период от националната ни история. Не бива да забравяме, че книгата е пробив в тази тема в годините на социализма у нас. Авторът не бяга от историческите факти, показва ги такива, каквито са. Това личи особено ясно в последната сцена на романа - погребението на Иларион Макариополски в Цариград, в която прозира яркото разделение на емиграцията ни.   

През същата 1987г. излиза и вторият роман на Николай Иванов - „Апостолските времена”, т.1. (ІІ допълнено изд., 2007г. по повод 170г. от рождението на В.Левски). Този роман носи награда на автора си от Община Карлово през 1987 г. по повод 150г. от рождението на В. Левски.(Първа награда не е присъдена, втора получава Радой Ралин за романа си „Аз съм Левски” и трета - Н.Иванов). Какво е новото, което  творбата внася в познанието ни за един от най-великите българи?

За пръв път в българската литература образът на Апостола е разгледан в друга светлина, различна от познатите досега. Левски е показан като ръководител, който се стреми да обезпечи революционното движение с материални средства: иска да закупи модерна печатница, модерно оръжие, а не да зависи от Великите сили. Не случайно като мото на първата глава е поставена дописка на Левски до Каравеловия в-к „Свобода” от 28 януари 1871г.: „…Ние се вече уверихме, че европейската ингилизка цивилизация, човеческите немски идеи, християнските проповеди и пр., и пр., са нищо друго освен „стани куме, да седна”…Доста сме вече лъгани! И така, наместо сълзи и молитви, ние сме захванали да леем куршуми; наместо пъшкане и молене, ние точиме ножовете си…и надеяме се на своята собствена мишница.”

Антипод на Дякона в романа е заместник председателят на Турския държавен съвет Иванчо Хаджипенчович от град Русе, син на търговец на склад на едро на спиртни питиета. Сблъскват се две философии, два диаметрално противоположни свята. На Апостола на българската свобода, обрекъл се на делото изцяло, търпящ лишения и гонения и на аристократа на турска служба, живеещ в богатство и разкош на остров Халки, който по ирония на съдбата ще присъства на съдебния процес срещу Левски и ще разпише смъртната му присъда. Пак по ирония на същата съдба, когато Левски е в дома му, той му дава 60 лири за революционното движение срещу разписка. След Освобождението е избран за депутат. Не случайно Н. Иванов използва метафората, че двамата стоят на два различни бряга над една зейнала яма и нямат нищо общо помежду си. Ето част от монолога на Хаджипенчович, твърде показателен в този смисъл:  „Какво правят хъшлаците ти по кръчмите, шляят се, както им скимне, викат да живее свободата, и утре, да речем, победят. Ами после, като дойде тая свобода, пак ще повикате нас, дето сме чели дебелите книги из Френско, ние да ви редим законите. Защото не може държава без закони. Те са нейната сила. Ще дадеш постовете на твоите комити и те ще се провалят, щото няма да знаят как да се подпишат. Е, не смятам неколцината като тебе, но то една птичка пролет не прави. Това, законът, не е като да размахваш пищов, а иска тънко да унижиш човека, като в същото време му кажеш, че го закриляш. Да го унижиш и да го смажеш, без да си го докоснал с пръст. Защото е важен интересът не на някакъв си там байно, а интересът на държавата. Ей туй е майсторлъкът и той ще се цени във всички времена, а не дали си мирисал барут и че по кълките ти има рани…” (с.39) Думи, които са валидни и до днес и олицетворяват еволюционистката линия на борба…

Друг приносен момент в романа „Апостолските времена”, особено във ІІ издание с добавянето на няколко нови глави, е въвеждането на образа на Шнайдер ефенди, шеф на тайния шпионски кабинет на Високата порта, подчинен на Великия везир. Самият той е действително живяла историческа личност, за биографията на която авторът ползва документи. Този образ идва да обори наивитета на българите, че Великата империя не знае какво готви Апостола. Само Левски е наясно с опасния си противник, който на моменти просто диша във врата му, следва пътя му из България, поради което Апостолът изисква желязна дисциплина и подчинение от комитетските хора. Защото срещу него е изправена една добре работеща административна система. Шнайдер ефенди действа точно и перфектно, облича турци като българи, те успяват да наблюдават всичко и всички…

Образът на Апостола в романа е не само строг и безпрекословен, не търпящ никакви отстъпки от правилата на конспирацията, но и човечен и справедлив. Показателни са онези моменти в романа, когато той се вслушва в решението на Ловчанския комитет за ненападение на турската хазна, както и в забраната му Митьо Цветков да залага дома си за заем, с който да купи оръжие и още много подобни моменти… Левски забранява  на Димитър Общи да нападне турската хазна, но за съжаление, той не се вслушва в думите му, откъдето идва и провалът…

Още нещо -  Апостола е показан като гениален тактик, прозрял, че трябва да се пратят будни български учители да се обучават за военни в Русия, които в бъдещото въстание да водят масите. Такива в романа са образите на Георги Измирлиев, учител в Цариград, изпратен да учи за  военен в Одеса, както и на Георги Обретенов. Трогателни са страниците, посветени на Г.Измирлиев в главата „Усилни години”. Показана е всеотдайността на младия учител в Цариград, успехите му в обучението на българските деца. Именно подобни личности, показани в развитие, ще приложат на практика по-късно заложените от Апостола тенденции в революционното движение.

Не бива да пропуснем да отбележим нещо характерно за творческия процес на Н.Иванов в този роман - органичното вплитане на исторически материал в текста на творбата. Така главата „Преследването” е написана изцяло по устни спомени на наследниците на братя Пулеви, собственици на чифлик в с.Баня, Карловско, където Левски се е укривал, а преди това е бил ратай. По техните спомени е описано как Левски се спасява от засада, предприемайки умел тактически ход не да бяга към Балкана, а преоблечен като търговец, срещу самата потеря, с която дори разговаря любезно. Тези спомени писателят въвежда за пръв път чрез текста на творбата в научно обръщение.

Ние - читателите, оставаме в очакване на появата на т.2 от романа.

Третият роман на Н. Иванов „Смъртта идва в петък” (1989 г., изд. „Христо Г. Данов - гр. Пловдив) доразвива идеите от първите два романа. Показано е организирането и избухването на Априлското въстание в І революционен окръг - Търновския и най-вече героите от романа „Апостолски времена”, битието им в съдбовните дни за българската народност. Пред нас са преобразените учители, вече като военни ръководители на бунта; те подготвят въстанието професионално. Георги Измирлиев е не просто заместник на Ст. Стамболов в Търновски окръг, а действителният ръководител на въстанието. Именно той прилага на практика наученото в Русия, като предлага най-напред подготовката на тиловата подготовка и превземането на проходите в Балкана. Показана е и дейността на Гюргевския революционен комитет, срамните предателства на българина Павли Петков от Лясковец, който издава ханджията Мано от Горна Оряховица, предоставил хана си в услуга на въстаниците, и още много моменти от подготовката и хода на въстанието. Като двояко е описано поведението на Стефан Стамболов. Читателите остават учудени от позицията му на изчакване на подходящия благоприятен момент за избухване на бунта, но всъщност тази му позиция е далновидна, той се проявява и като добър дипломат с изпращането на Н. Живков за парламентьор в Сърбия, който да привлече сърбите на българска страна. Иначе самият Стамболов отсъства от предните позиции, крие се в с. Самоводене. Но се утвърждава като добър тактик, поставяйки за свои заместници личности като Г.Измирлиев, който подготвя по всички правила въстанието в Бяла черква, Ново село и Севлиевските села. Там, в планинските части, въстаниците водят едномесечни битки с турската потеря.

Специално внимание заслужава и поведението на богатата класа в Лясковец, в Габрово. Представителите й са способни на предателства и подкупи, за да запазят статуквото си, способни са да затворят за определено време дори и Априловската гимназия, чиито учители и ученици са на страната на комитите, само и само да не се дразнят турците.

Струва ми се, че е отдадено по-голямо място, отколкото заслужава, на образа на Димитър Благоев. Предполагам, че авторът е имал намерение да го включи в по-късни свои творби и по тази причина е показал неговото развитие още от тази книга.

В романа остават и много неизвестни моменти като кой дава парите на Гюргевския комитет, дали не е руския император и т.н.

Подробно е проследено избухването на въстанието и битките в Дряновския манастир. Допусната е тактическа грешка, която предопределя загубата на битката там. Потерята арестува въстаниците при влизането им за оръжие в тайниците на манастира.

В книгата авторът поставя акцент на уродливостта в политическия ни живот, която продължава и в съвремието ни. Затова героите му са дадени в развитие. Достатъчно е да споменем образите на Стефан Стамболов, който от революционер израства в държавник; на Д. Благоев - от беглец от опълчението и хитрец, който уж е преследван от властта на Стамболов, а в същото време е държан на държавна служба и е закрилян от шурея си Никола Живков - финансов министър и зам.министър председател на Стамболов, на Г. Измирлиев, чийто естествен край е смъртта, но смъртта на човек, отдал живота си на България и на още цяла галерия образи на възрожденци, въстаници и т.н. Не са пропуснати и турците - от обикновените военни до техните ръководители с ненавистта им към българите. И в този роман, подобно на „Апостолските времена” е показана отличната им шпионска мрежа, която дава възможност да открият предатели сред българите и да доведат до потушаване на бунта.

Последният издаден роман на Н. Иванов е „Избраникът”, излязъл през 1994 г. В него е продължена тенденцията от предишните три романа на автора за развитие на образите на героите му. В романа са отразени първите дни от установяването на руската администрация в Търново в хода на Руско-турската война. Героите от предишните му книги са вече в нова роля - от революционери са се превърнали в управляващи, а не са в състава на опълчението, където ни се струва, че би трябвало да е естественото им място. Стефан Стамболов е чиновник в канцеларията на генерал-губернатора, негов преводач. По-късно става кореспондент на руските вестници. Любопитни и неочаквани са мисиите му като представител на Руското благотворително общество в Добруджа за раздаване на дрехи на пострадалото население, вместо с пушка в ръка да бъде в редовете на българското опълчение. Занимава се и със закупуване на храна и зоб за конете на руската армия - все дейности, които водят и до материални придобивки. Макар в романа да е проследена само една година от живота му, не се съмняваме, че той израства като държавник. Неговата личност се променя неимоверно - виждаме как от позицията на човек, който моли да бъде назначен за даскал, той израства до ръководител на Разложко-Кресненското въстание. Стамболов не може да стане депутат - твърде млад е по това време; опитите му да вдигне бунт в Македония остават една неосъществена мечта. Знаем, че Македония всъщност никога не се присъединява към България, колкото и да е близка до нея като реализация. И това се дължи на игрите на Великите сили и на факта, че Русия никога не застава зад каузата за присъединяването на Македония.

Този роман на Н. Иванов е определено приносен в познанието ни за Стефан Стамболов. Особено като се има предвид факта, че до този момент за неговата личност се говори и пише малко, че върху името му има идеологически табута. Стамболов наистина е гениален държавник и дипломат. За него винаги са важни крайните резултати, а не начина по който се постигат. Защото е известен принципът, че победителите не ги съдят.

От беглия преглед на особеностите на романите на Н. Иванов и поставените в тях проблеми, можем да заключим, че това творчество определено заслужава вниманието на литературната критика. Не само защото поставя и решава за пръв път по оригинален начин познати проблеми и популяризира информация за исторически личности от Възраждането и следосвобожденска България, а защото притежава и  значителна художествена стойност. Чете се с интерес, авторът умело фабулира, вплита интересни и неизвестни факти. Със своята научно-изследователска, познавателна и художествена стойност такива творби са изключително ценни за съвременния българин и за неговите все повече консуматорски обгледани наследници.