Филип Марински

МОЛБА

Приятели верни и близки роднини,
на мойта надгробна могилка от пръст
сковете ограда от здрави върлини,
не слагайте знак. Нито камък,ни кръст.

Ограда сложете. Да пази ревниво
последната моя закрила в смъртта.
Достатъчно грубо съм стъпкван приживе,
спасете от грубост над мене пръстта!

***

Проклет да бъде Първият ти грях!
Светът от мъжки сълзи няма нужда,
но аз горчиво плаках, щом разбрах,
че те обичам, а била си чужда.

СНЯГ

Запомнил съм вкуса на твойте устни
и ласката на топлата ти длан,
и вечерта вълшебна - как се спуска
гальовен сняг върху града смълчан…

Далеч назад в годините отмина
oнази вечер. Споменът боли.
Животът безпощадно раздели ни -
днес онзи сняг в душата ми вали.

ВОДЕНИЧКАТА

В един дол оглушал, по каприз на съдбата,
преди век и кусур мой прадядо е спрял.
Дялал, чукал, градил и запрегнал водата,
та смълчаният дол подир него запял.

Воденичката бе еднокатна, невзрачна,
с дъсчен покрив от смърч, в дъжд и пек посивял.
Даже в слънчеви дни тук царуваше здрача -
само сноп светлинка от прозорче-мазгал.

Не случайно е спрял в този дол мой прадядо
и с любов съградил воденичката тук:
с благодарно сърце аз от хляба й ядох,
аз - един непознат за прадядо правнук.

Днес долът пак е пуст. Тишината гнети го.
Безработна, водата в дерето се лей.
Ала дъх на мливо в моя спомен достига
и в съня ми нездрав кречеталото пей.