Георги Н. Николов

Вековното съществуване на България е сложна плетеница от събития, взривявани в границите й и високо над тях. Багрени с обществен подем, политически трусове, апатия, нихилизъм и неясни граждански копнежи. Всичко това - с акценти в условното понятие „живот”. Което непрестанно мени ценностната си система. Венцехвалена от едно поколение и клеймена от друго на прага на утрешния ден. Все пак този рушителен градеж не може да пречупи историческата памет. Нито да смъкне националния флаг, везан от достойни ръце. Нито да смени държавния герб за паница леща. И да угаси духовния заряд на мислещи люде, съхраняващи в писмена българското слово. По страниците му „поезията е единственият несъкрушен български свят - отбелязва в изказване Никола Инджов и добавя - Има днешна, има и сегашна поезия. Сегашната поезия се прославя с мигновена саморазруха”. Остава изповедната човешка мъдрост. Тя не робува на делнична мимолетност, а облича в плът и кръв мисията, за която е родена. Да буди заспали сърца. Да носи въздух за души, обрасли в плевели. И най-вече: да пази човешкото в човека. Спасен от дебрите на суетата, ситото доволство и егоцентризма…
В този смисъл лириката на Инджов е илюстрация на вечното търсене. И на добронамерено предизвикателство към света, който философският му дух обитава. Трудно ще открием автор, отминал темата за смисъла на живота. Тя никога не предлага еднозначен отговор. Част от писателите откриват аромата му в спомени от детството и родния край. Други - в споделената интимност. Или в политически пристрастия - в посока на обществените ветрове, изменчиви и непостоянни. Но всяка литература има ядро от творци, които олицетворяват естествената равнопоставеност между родното място и света. Между делника-миг и океана на безвремието. Във вълните му се оглежда човечеството и търси своя безсмъртен Ной. За да стъпи с него на верния бряг и преоткрие хармонията, която му е присъща. Хармония - това значи търсене и то като златна везба олицетворява всички поетични заглавия на Инджов: „Пътища и любов”, „Вечерна ръкавица”, „Дългосвет”… „Избор на звезда”, „Всекидневен човек”, „Лунна родина”, „Предчувствие”… „Избрано” и т.н.

Въртят се колелата
В грънчарните. Разцъфват
черешите и падат
звезда подир звезда.
Девойките се кичат
със здравец от балкана -
и аз със бяла риза
минавам по света.

Нощта в една светулка
на рамото си нося,
а във едничка капка -
дъгата след дъжда.
От всичко в мене радост
и светлина остава -
и аз със бяла риза
минавам по света.

                „Въртят се колелата”

В своя жизнен път Никола Инджов е посетил десетки държави. Нашата литературна история пази имената на т.н. „писатели-скитници” и максимата на Борис Шивачев - „Да пребродиш света с отворени очи”. Която е отразена в лириката на Инджов, но не от позициите на случаен странник. Поетът на границата между две столетия е рицар на екстремното мисловно познание. Който трябва да разтвори духа си в красивата метафизика на живота. Да осмисли протуберансите на човешката природа, избухващи в различни цветове на отделните континенти. И с тях да нарисува мащабна панорама на света, под надслов „Съвремие в утрешния ден”. Лириката в това необятно платно съчетава политическа преходност тук и там на планетата Земя, екзотика върху жарава от чувства, отделни силуети и съдби, пейзажи с изчистени краски, или в полутон… Всичко това - сякаш вместено в кристалната сфера на прорицател, очакваща своето тълкуване под перото на автора. За да обогати българската литература с непознатия аромат на Латинска Америка: едновременно карнавално-сластна и готова да експлодира с бунта на крайните квартали. Родина на митове, чудеса, сънища наяве. И на борбени люде. Начело на тълпите за гражданско общество, равнопоставеност, спокоен утрешен ден. В този дял от лириката на Инджов реалността, социализацията на наблюденията и алегорията взаимно се преливат. Допълват се и се обогатяват в монолитен творчески изказ. Можем да го осмислим като Библия за съвременни нам дадености с дълбок философски подтекст. От който става видно, че единствено безсмъртен е многоликият грях на хорската природа. Презрял отдавна скрижали и свети мощи, поднесени смирено пред вехтия им олтар. Обществото се тресе от безадресни атоми, търсещи достъпен разум, в който да експлодират. И да разпръснат праха на себеподобни същества над обезлюдените пространства на планетата. Разрушението не се корени непременно в повод и не е алтернатива на монолитната гражданска пирамида. То е закодирано хилядолетия преди нас в най-скритите дипли на тъмната човешка природа. И чака знак, за да ни превърне в майцеубийци на планетата. Дишаща живот, сърдечен ритъм и любов. Къде е мястото на поета сред този кратер на масова евтаназия? Ще охлади ли страстите на самоунищожение? Ще може ли да впрегне опасния им заряд в нещо градивно, без което човечеството няма бъдеще?
Всъщност, единствен поетът може да стори това. Защото е носител на божествена искрица мъдрост. Уловена от незапомнени времена в космичното пространство и приземена до сърцето на твореца. С нея той се превръща в желан тиранин, безмилостно смазващ апологетиката на смъртта. И едновременно е убеден пророк, повел тълпите към извора на взаимното доверие. На обществената търпимост и на силата да простиш платените предателства. Каква е наградата за всичко това? Наистина безценна - правото да съзреш лъчите на новия ден над спокойни човеци, улисани в съзидателен труд. Защото алегорията на опустошението е разтърсваща. И отхвърля всяка теория на вероятностите между мир и война като анатема върху поколенията: настоящи и следващи. Още неродени, или просто орисани никога да не съзрат грапавия друм на предците:

Каменната маска
на вожда на инките
сред високите като въздух плата…
Страшно е
да си сам с идола
нейде накрай света.
Да разбираш, че погледът
на очите базалтови
гледат опустошени неща:
носорози, които губят крилата си;
евкалипти, смалени до ръста на свещта;
кратери, разделящи се на огън и глина с вой…

* * *

Никола Инджов е съвременен български Апостол. Понесъл товара на познанието по безкрайния меридиан на сменящите се години. В тогата на мъдростта е неподвластен на времето така, както и след нас остават живи добрите дела. И равносметката: „Сега е късно да съм млад, но да съм стар е още рано”. Поезията на Инджов е метеоритен къс, устремен в необичайна посока. Той е дар от планетата Земя на вселенското пространство. В кристалите му кипи кръвта на човечеството от минали епохи, през първи плахи погледи към звездния атлас. През географски открития, теистична схоластика, барутни спорове за парчето хляб и за смисъла на понятието „демос”… До вече монолитното човечество днес, изправено пред дилемата дали да прекрачи в бъдни епохи. Или с технически познания да изтрие всичко постигнато досега, затръшвайки врата пред собственото си съществуване. Сам авторът е посланик на взаимното доверие, на поетичната мъдрост, достъпна за всички езици и култури. Разтваряща вратите на модерни лаборатории и дверите на езически храмове пред посланика с маслинено клонче. По света странникът-поет с шепи дарява глътки топлина на зажаднели за взаимност люде, срещани в далечен край. Но знае, че пътищата му винаги ще се срещат пред родния дом. В опиянението на възродени спомени, ласкави пейзажи и приятели, достойни за доверие. С всяка стъпка към тях в странника оживяват дедите, традициите, потребността да съществуваш. Сега, утре… винаги. Да положиш морна снага в друма, по който нови прорицатели ще тръгнат към света.

Старее градът и в заника въздига се необозрим…
Зеленосиньо византийско сияние обзема
прозорци и огледала, а мисълта за Рим
превръща в алабастър руините на трема.
И миг - о, миг! - преди щуреца да дочуя аз,
преди в прииждащата моя нощ да се прикрия,
долита псалмът ни библейски тук триглас
от седмосвещник, полумесец и камбанария.
Проглеждам вечер… Непомръкнал свят е придошъл
с души на пилигрими и видения на мадони.
Под мимолетните съзвездия просветва златистожълт
градът на детството ми с говор от вечни Вавилони.
Завръща се по здрач от миналото си. Пламтят
неугасими зениците на предишните народи.
И повея на жеравни криле понесла в своя път,
реката само си отива, отива си реката… И ме води.

                                                   „Преди да ослепея”

С тези кратки редове трудно ще изведем цялото многообразие и философски прозрения в лириката на Никола Инджов. Тя е морално послание към света и светът се отразява в България чрез творчеството му. Поднесено в пластични образи, цветна инвенция при осмисляне на обществените процеси, ясни граждански позиции. Днес е модерно до прекаленост да се говори за приобщаването ни към европейските литературни достижения. Към творческите критерии по други континенти, а защо не - и други планети. Много преди влъхвите на тези потресаващи „открития” да полазят българската литература, стиховете на Инджов крачеха в света на хуманното познание. А днес илюстрират успешния модел за вграждане на лично художествено творчество в естетиката на модерния свят. Като несъмненото дарование, изведено от национални български традиции, отправя своите лъчи към далечни краища на планетата. А нейният духовен фар осветява страната ни и сее познания за вечните истини на човешкия феномен: добро, зло, мир, бащин дом, любов… Които нямат преходност в динамиката на делника. Нямат и в лириката на Никола Инджов. И в споделеното от него, за което можем благородно да му завидим:

Не може този свят без мене
и се разплавям в него цял,
подобно плесен засиял
със светлината си зелена…

                           „Дългосвест”