Петър Бурлак-Вълканов

***
В живота ни е даден кратък срок
да спорим, да обичаме, да пеем.
И в тоя свят от чувства тъй дълбок
ний просто с него трябва да се слеем.

Но ти недей мисли, че има миг,
че има час или минути чудни,
когато можеш в своя устрем тих
спокойно да излееш свойте думи.

недей мисли, че няма тука край,
че дните са такива дълговечни.
Да, вчера във душата кипна май,
а днеска ти замислен ставаш вече.

не вечен си под тая синева.
И в своя път не ще отъпчеш лесно.
Те - Вечните - край Шипка и Москва
загинаха без ропот и без песен.

Те - Вечните - там спят, а ти си скръб,
а ти си плът, материя и поглед.
А ти витаеш с плам на този ръб
на тая неизстрадана преходност.

И нека да те брули мраз жесток.
Твори и бързай. Времето е кратко.
Ти трябва да превариш своя срок
и тоя свят да те запомни, братко!

***
Сякаш вчера беше -
всичко помня аз:
малката ни стая;
дядовия глас.

Ту печален много,
ту сърдечен, благ.
той народни песни
пееше по мрак.

Пееше ми дядо,
галеше ме с длан…
Аз седях уверен
с вяра и със блян.

О, вий, песни дивни,
вик на таз страна,
за дедите бяхте
вечна светлина.

Раждали се дълго
под надвиснал свод,
във сърцата буйни
връзвахте вий плод.

И дълбоко в мене
като че в бразди
песни се вдълбаха -
дядови следи.

***

                На Атанас Шишков

Вечност няма. Всичко си отива.
Цвят се рони във безкраен път.
Забраздявам бащината нива.
Сила кипва в младата ми гръд.
Ластовица стрелва се край мене
на крилата да ме отнесе.
А в какви земи ли мойто племе
без родина ще се възнесе?
А пред мене пърха пеперуда -
за живот и здраве трепва тя.
Има пролет. Има радост будна.
Има Вечност в тая красота!