Димитър Боримечков

Една незабравима вечер-среща с Нико Стоянов, известен поет, преводач, редактор и издател на вестник “Родно слово”, Кишинев, Молдова

Още в началото на разговора Нико, който с две въздишки е по-голям от мен, ми каза: “Димитре, започваш ли да пишеш, започваш да ме смущаваш”. Наложи се да бъда много внимателен слушател и да записвам неговите мъдри мисли така, че да не го смущавам.
В нашия живот няма нищо случайно: всичко е предопределено от Бога. Нико Стоянов се е родил в село Нова Ивановка /Ивановка Българска/ на Одесчината и не случайно се е оказал в Харков, където следва украинска и руска филология. А след години – и в Кишинев, станал му роден дом. В една мартенска далечна и студена вечер /2001 г./ говорим главно за живота и за поезията. Явно, събеседникът ми си е подредил мислите: знае какво и кога да каже. Улавям колко мъдрост има в тях, но и мъка. Много е хулен – незаслужено. Иска да го чуят, да бъде по-правилно разбран. “Не обичам, когато ме рита магаре” – казва той с болка в сърцето. Обидно му е. Моли Бога: “Да съм жив и здрав, и да успея да напиша всичко, което съм замислил”. Натъжен е. Пита не събеседника, а себе си: “Днеска ме има, утре ме няма – на кого да завещая цялото си творчество?” Наистина: на кого? Всеки от нас е като птица: долети, кацне и… отмине. На кого да предаде написаното, което грижливо е събрал в домашния си архив? Той, “недовършеният” капитан от Съветската армия, с дълбока рана в душата си ми призна: “Към заминаващите причислявам и себе си”. След тези думи като че ли мълчахме цяла вечност. “Аз мисля, че съм написал стихове, направил съм нещо полезно, което трябва да остане, да влезе, ако щеш, за вечно в литературата. Имам доста мисли, които засега не мога да публикувам в книга… Дойде времето да уточним, да се разберем: кой за къде е и кой колко струва”. Колко болка има в тези негови думи, колко мъдрост в мислите му: тежи му “цялата болка на Бесарабия”.
В своите откровения Нико Стоянов винаги е честен и по човешки добър. Откровенията му са и светли, и тъжни. В тази вселена той е много добър философ. “Аз сам утъпквам пътеката си и знам какво струвам в поезията… Това, което сънувам през нощта, не мога да преживея през деня… Аз съм от жив и корав корен. Макар че дядо ми е живял само 39, а баща ми – 49 години. Съдбовна за нашия род е девятката… Усещам, че скоро може да ме няма…”. Пак мълчим като че ли цяла вечност, след която, потънал в мислите си, той продължава: “Подготвям второто томче “Избрано”. Шегува се: “Нищо не може да не може”.
“Как се ражда една поетична творба? Стихотворението се ражда в едно необикновено състояние – словата като капки се нанизват в редове: преди дъжда не знаеш какво ще излезе – само ще намокри земята или ще плисне пороен дъжд…”. Нико нали е поет – много красиво го казва. – “Видях, забелязах, и аз го казвам, а не някой друг… Обичайте моите стихотворения, а не мен, автора им”.
В друг контекст Нико казва: “Обичай ме, за да те обичам. Но по-хубаво е, когато теб обичат, а не когато ти обичаш”. Вярно е и точно е – житейска мъдрост. А мъдростите на Нико Стоянов са много.
“В какво вярваш?” – попитах го плахо. “Вярвам в нещо творческо, в някаква божествена сила. Вярата поддържа тялото и духа ми”.
Попитах го, пак плахо: “Теб са обиждали, а ти обидил ли си някого?”
“Обидил ли съм някого? Не смятам, че съм обидил някога някого. И това ме прави по-сигурен и в живота, и в творчеството”.
Отново пауза, която е мое съгласие да продължава. “Много години неизлюпени яйца съм носил – недовършени стихотворения съм поправял. Както и твои – също”.
“Кое е най-ценното в твоя живот?” “Най-ценното за мен е моят внук Антон. Той е продължител на моя род”.
Следващите думи Нико Стоянов може би е казвал и на други хора, но аз мисля, че са казани само на мен. Думите на Антон, емоционално предадени от Нико, звучат оптимистично: “Дядо, нас с теб още ще ни има”. Същият Антошка ще каже на дядо си: “Ти не си алкохолик, ти можеш да пиеш и да бъдеш съвършено трезвен. А когато си пийнал, твоите уши са като пелмени”.
Нико Стоянов няма какво да крие и няма от какво да се срамува: достойно е живял и живее с високото самосъзнание на българин, а с дарбата си на поет твори през целия си осъзнат живот. И не само като поет е творил и твори, но и като журналист, редактор на вестник. Да го чуем като такъв: “Коректурата важи като брашнян чувал. Много години съм изтърсвал брашняни чували – редактирал съм вестник. Падащото от брашняния чувал е втори сорт. Такива са стиховете на…” – твърдо е убеден Нико Стоянов.
Но тук ще премълча казаните имена.
В края на този приятелски и душевен разговор Нико ми каза и ме посъветва: “Димитре, аз съм по-голям от тебе с две въздишки, по-отколешен съм. Съветвам ти: събирай всичко за нас и от нас, поетите… Предавай го на другите, за да ни знаят те и никога да не ни забравят. Забравят ли ни читателите, горко ни, горко ми е… Искам да ме запомнят все така…”.
В онази далечно-близка вечер звездите от небето ни пожелаваха спокойна и лека нощ.
Вървях към къщи, останал доволен от благата дума и от неговото, Никовото излъчване и откровения.

Нико Стоянов е роден на 9 януари 1947 година. Много години вече е навъртял. Минал и през съдбовните за рода му “девятки”, много пътища изминал, но се радва, че е сътворил нещо хубаво, че е написал поезия, която, надява се той, ще чете това и следващите поколения.
Жив и здрав да си, Нико.
Честито!