Вариации върху теми и сюжети от неговото творчество

Панко Анчев

1.

Критиката също е свидетел на времето. Понякога дори по-достоверен и надежден от самата литература. Но трябва да се чете много внимателно и именно като показание за времето, в което е създавана и на което служи. Тя не е „добавка” към литературата; не е и само коментар и оценка на случващото се в нея, а израз на състоянието на обществения организъм и на равнището на общественото съзнание, знак за възможностите на националното мислене. Затова са важни разсъжденията на критиците, техните естетически, философски, политически и др. идеи. Важно е тяхното поведение, личен характер, маниер на писане, способност за тълкуване и оценка на литературата.

Не всички епохи имат добра критика и добри критици. Когато ги имат обаче, свидетелството за тях е от особено значение. Когато ги нямат - също. За сметка на това, всяко време създава значима художествена литература. И това поставя условия и критерии в изучаването на историята на критиката и нейните големи и малки имена. Критиката е в пряка зависимост, разбира се, от състоянието на литературата, но и от състоянието на обществото, от неговото съзнание и способност да се самонаблюдава и самооценява. Литературата и изкуството говорят почти буквално това, което обществото иска да каже, а критиката изпълнява желанието на обществото да преценява това, което е произнесло. Тази самопреценка е изключително важна, за да е готово то във всеки един момент да вижда посоката на движение, да се самокоригира и си поставя цели. Ако не може да контролира артикулацията и начина си на мислене, то непременно твърде скоро ще престане да мисли и говори и ще загине от мъчителна смърт. Критиката е свидетелство, че обществото и нацията не страдат от склероза или от други ментални болести.

Критикът трябва да притежава особен талант, защото самата е особена човешка дейност. Тя е във всеки случай литература и то не толкова защото се занимава с литературата, а поради това, че също като самата литература разработва сюжети и размишлява за човека и обществото, но чрез сюжетите и размислите на литературата. Тя изпълва тези сюжети и размисли с нов смисъл, придава им рационален характер, проблематизира ги и се стреми да им анализира и обобщи теоретично, т.е. рационално. Самата литература има потребност от такова „прекодиране”, за да осмисли себе си, да се чуе и осъзнае доколко е вярна на обществения глас. Така би могла да поправи отклоненията си и да възстанови социалната и естетическата си енергия.

Не винаги, когато има добри критици, съществува литературна критика. И обратното: литературната критика може да е достатъчно силна, влиятелна и изразителна, без да са налице големи критици. Всичко зависи от състоянието на обществото. Когато излъчват силна енергия, защото е в подем и съзидание, критиката е също силна и авторитетна, независимо дали работят велики критици. Достатъчно е те да са добри и авторитетни, защото хората разчитат на тях и се влияят от тяхното мнение. Но по същество те говорят чрез тях, за да се чуят и размислят над думите си. Критиката е наистина гласов посредник, своеобразен преводач на обществото и отделните личности. Както и глас на отделния човек, отправен към обществото.

Ако критиката е слаба и неавторитетна, дори в нея да работят неколцина ярки  таланта, тя не е функционална, не я чуват и не й обръщат внимание. Това означава, че самото общество е болно, че интелигенцията не съществува и че нацията се е самообрекла на гибел.

2.

Първата си книга „Профили в черно и бяло” Кръстю Куюмджиев издава през 1966 г. До тогава той е натрупал солидно творческо дело и е придобил авторитет на отлично подготвен и ярък критик, с остро перо и висок вкус. Той е част от поколението български писатели и интелектуалци, утвърдили се през 60-те години на ХХ век. Това поколение е забележително явление в българската литература и култура, доказателство за духовния подем на нацията в началото на втората половина на века. Много е важно, че в него е силно присъствието на критици, литературоведи, философи, историци. Което говори за историческа необходимост от радикална промяна, която трябва да бъде осмислена от интелигенцията и представена като проект за българското общество като част от промените в целия свят. А такива промени точно в този момент се извършват в целия свят. От тях е засегнато и българското общество.

60-те години са преломни за България и за социализма като цяло. Подобни процеси протичат и в Съветския съюз и в неговата култура. Там също се появява изключително мощно творческо поколение. То повлия благотворно и вдъхна увереност на тогавашните млади в българската литература и култура, за да изпълнят мисията си на обновители.

На прага на всяка нова епоха е необходим размисъл за изминатия път, за традицията, за това с какво нацията е длъжна да се раздели и какво да пренесе в бъдещето, по какво новото настояще се отличава от предишното и е способно да осигури на човека повече възможности за развитие. Необходим е друг език, който по-точно да формулира и изрази новите идеи. Когато се налага да се отказваш от навици, всичко става по-сложно и драматично. Сбогуването с миналото, което още не е в достатъчна степен изживяно, е трудно и мъчително. Потребна е повече воля, настойчивост и агресивност в обществото и затова то се обръща към младите, към новите млади, дава им път и ги натоварва с отговорности за бъдещето.

Сблъскват се идеи - идеи за устройството на обществото и за ролята на човека в него. А също и за историята, литературата, културата като начин на мислене и изразяване.

Ето защо критиците бяха много необходими тогава. Но това не бяха просто критици, които са се затворили в своята пряка оценъчна и анализаторска работа, а друг тип мислители - такива в нашата литература преди не е имало. Имали сме големи критици, някои от които са били и социално-политически мислители, философи дори, но толкова всестранно подготвени и работещи в различни посоки автори се появяват за първи път. Надарени с естетически вкус и придобили широка култура - особено по историята на българската и руската литература, но и върху марксизма като философия, както и върху съвременните идейно-философски течения, те излизат от тесните рамки на политическите ограничения и разглеждат литературата извън нея. Така я разбират по-широко и по-добре. Те знаят много и много умеят. Иначе не биха могли дори да разберат своите връстници и приятели новите български писатели и да ги подкрепят и защитят от по-възрастните критици и противниците на обновлението.

200 години след своето раждане българският модерен свят се изправя пред необходимостта да прецени досегашното си развитие и като се отърси от грешките и греховете си, да поеме по пътя, който Бог му е начертал. Той е призван сега да огледа миналото си в неговата цялост и непрекъсваемост и да прецени накъде да върви. Всички чувстват, че нещо не е както трябва, че пълнотата на цялото не е постигната, че надеждите не са осъществени и сякаш са останали напразни. Историческият опит е достатъчно голям, за да е възможно да се види кое е закономерното и кое случайното, кое се дължи на личната воля и кое е резултат от обективни необходимости и закономерности, кое е „чисто българско” и кое привнесено или наложено отвън. Към това се прибавя и опитът на последните двадесетина години, през които българският свят влезе в социалистическата социално-икономическа система, призвана според идеологията коренно да преобрази обществото и човека и да установи истинска справедливост. Оказва се, че това или става твърде бавно, или изобщо не става. Но за всичко се крият някакви причини и те трябва да бъдат опознати, формулирани и осмислени от гледната точка именно на придобития вече исторически и социален опит, за да бъдат отстранени и преодолени следствията им. Бог изпраща писатели и интелектуалци, за да свършат тази огромна, отговорна и морална работа за благото на нацията.

Работата обаче изисква огромно напрежение на волята и разума на нацията и съзнание за нейната необходимост. И това поколение интелектуалци и мислители, сред които литературоведите заемат най-важното място, осъзна отговорността си и промени начина на мислене, характерен за българската хуманитаристика до тогава. Българският свят бе подложен на осмисляне в целостта не само на тези два века на модерната епоха, но и още от неговото зараждане и оформяне. Настъпи време да се погледне по нов начин на българската история и да се разположи тя в контекста на общоевропейския исторически процес. За щастие вече бяха натрупани емпиричните факти, проучени бяха достатъчно документи и свидетелства, за да бъде възможно историята да се изучава не по догадки и с романтични пориви, а научно, задълбочено и с вярна методология. Започна да се разработва философия на българската история - както обществено-политическата, така и историята на литературата. Така вниманието се насочи към идеите в историята, към тенденциите и закономерностите в развитието, а не само към конкретните факти. Започна действително гигантска работа, в която се включиха талантливи, образовани и интелигентни учени и писатели.

Социалистическата революция приобщи България към един нов свят и я направи неотменна и равноправна на останалите негова част и така я изведе до равнището на държавите, които имат положението и отговорността да решават глобалните проблеми и особено да се превърнат в определящ фактор в региона на Балканите и Средиземноморието. Мощната индустриализация стимулира икономиката и видимо повиши жизненото равнище на населението. Това придаде самочувствие на обществото, даде му основание да гледа на себе си като на равно на всички онези, които по-рано се е стремяло настойчиво и дори отчаяно. Тъй като постоянно чувства своята изостаналост като нещо крайно лошо и извор на всичките му беди, които непрестанно го спохождат.

Вътре в нацията и общество започва осъзнаване на новото състояние и да се  търсят аргументите за отстраняване  пречките пред него, както и  да се разчупят досегашните тесни идеологически ограничения и забрани, произлезли от механичното разбиране на марксизма с неговата теория за класовата борба и диктатурата на пролетариата. През 60-те години никой не мисли да усъвършенства системата извън самата нея и постановките на марксизма и затова и е толкова страстна борбата на новите интелектуалци за прилагането на истинските и творчески усвоени принципи на марксизма.  

Описването и осмислянето на българския свят като пълнота, съставена от минало и настояще, е големият проект на поколението от 60-те години на ХХ век. Този проект напълно еманципира българската култура с културите на Европа и света, научно мотивира и доказа големите й възможности и способностите й да изрази националния характер и начина на националното мислене. Но и показа нейните особености, формирани в резултат от сложното историческо развитие и от превратностите в него, от влиянията, които е изпитала и от условията, в които нацията е живяла. Романтично-патриотарските изблици, които са знаци на провинциално-възторженото отношение на малкия народ към собствените си комплекси, са потиснати от мащаба на ума и мисленето.

През 60-те години в България интелигенцията бе още жива!

3.

Един от най-ярките, талантливи и плодотворни участници в този процес е Кръстю Куюмджиев. Но да споменем и някои от останалите: Цветан Стоянов, Точно Жечев, Минко Николов, Стоян Петров, Боян Ничев, Иван Пауновски, Симеон Султанов, Любен Георгиев, Здравко Петров, Иван Цветков, Юлия Кръстева, Стефан Елефтеров, Милена Цанева, Стоян Илиев. Всеки един от тях е висок талант, широка култура, образованост, естетически вкус, отличен стил, трудоспособност, познаване историята на литературата - нашата и много от европейските заедно с руската, отлична

философска подготовка, съзнание за личната и на критиката и литературата мисия в променящия се съвременен свят. Те са млади, но вече зрели личности и творци. Не е лесно да открояваш гласа си в този могъщ хор, но пък усещането, че си част от такова забележително цяло дава сили и вдъхва увереност.

Първата статия в първата негова книга носи названието „Национална традиция и новаторство”. Това всъщност е една от основните теми в творчеството на Кръстю  Куюмджиев. И как иначе, когато времето е преломно, но е изключително важно как ще се осъществи промяната, от къде ще започне, какво ще изчисти от старото и какво ново на негово място ще донесе. Традицията е миналото и старото, вече преживяното. Но не само. Тя е устойчивото, съдържащото националния образ и характер, непроменяемото, влияещото върху съвременността, енергията и устойчивостта на рода. Тя не е нещо материално, за да го носиш на ръце или да го унищожаваш механично. Дори когато не я виждаш и не я познаваш, пак си й подвластен - макар и слабо.

Модерната епоха, колкото повече се развива, принципно враждува с националната традиция, тъй като последната е  пречка за буржоазно-капиталистическата система. Капитализмът налага форми, които не търпят вариации според националните особености и традиции. Те са строго универсални и трябва да се прилагат такива, каквито са. Колкото по-еднакъв е светът, толкова той е по-удобен за капитала.    

Капиталът е безроден и национално неутрален. Той няма родина, не милее за отечество, не работи за човека, живее и работи единствено за себе си. На него му е нужно бързо да нараства. Спре ли да се увеличава, той или умира, или търси друго място, където да му е уютно. Капиталистът е също като него - безроден. През 60-те години България е социалистическа страна, но Кръстю Куюмджиев заедно с колегите и приятелите си Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Здравко Петров и др. усещат, че щом обществото е обсебено от идеала на прогреса и материалното благополучие, то неизбежно „се капитализира”, т.е. поддава се на волята на парите и икономиката и пренебрегва всичко останало. Заплахата от обезличаване виси над българския свят по същия начин, както виси и над западния, защото засилените процеси на интернационализация и глобализация по същество са процеси на отмиране на националните традиции и приобщаване към някакви универсални ценности и принципи, често дори чужди на идеите, духа и нравствеността на отделните нации.

„Всичко хубаво в една култура израства от националната традиция, от националните корени. Всичко свещено в нея се дължи на националната психология и дух. Тя в известен смисъл е монистична, органична, а не еклектична.” Ето принципът, от който изхожда Кръстю Куюмджиев и който го кара да защищава традицията от посегателствата  на новите агресивни и безродни тенденции в съвременната култура на глобализацията и интернационализацията. Традицията съществува обективно и се съхранява в националната памет, т.е. в културата, но тя се самоунищожава, когато нацията е изгубила съзнанието за нея, не я почита и осмисля съобразно натрупания в историята опит. За нея трябва постоянно да се говори и да се изследват нейните животворящи особености.

Кръстю Куюмджиев разбира, че съхраняването и съобразяването с традицията не може да става с държавни закони и политически указания. Защото се осъзнава и осмисля най-вече от гениите, от великите творци на времето. Без тях тя може да бъде консервирана, затворена в резервати за туристически екскурзии и музейни експозиции, но тогава е вече някакъв предмет, мумия, бездушен камък. И тук ролята на критиката и критика е изключително важна и отговорна.

60-те години на ХХ век възроди българския консерватизъм. Това е любопитно и малко парадоксално на пръв поглед явление, тъй като се случва в условията на социализма. А социализмът е основан върху идеологията на марксизма, който е прогресистко учение. Но твърде рано от неговото начало в България се чува призивът за съхраняване на старото, на традицията и за внимателно усвояване на всичко ново - особено на онова, което би засегнало традицията. Призивът е на отлично подготвена във философията на марксизма интелигенция, която е вярна на учението и е убедена в правотата му. Това обяснява привидния парадокс, тъй като истинската интелигенция е винаги консервативна по дух и винаги радееща за съхраняване на националната традиция. Засилените интеграционни процеси и в системата на социализма, които действително набират скорост именно през 60-те години, както и опитът на Западна Европа да засили сближението на икономиките и културите си, предизвиква основателни опасения и у нас за съдбата на народите и нациите - особено на малките.

Консерватизмът на младите е едно от основанията старите критици да негодуват и да реагират остро. Много от тези стари са малко талантливи и зле подготвени дори в марксизма, но те са по начало революционери и за тях консерватизмът е порочен и опасен. А революцията все още не е отшумяла; все още класовата борба, която я е причинила, не е приключила - макар буржоазията като класа да е ликвидирана. Идеологизацията на обществото се поддържа главно чрез идеята за революцията. Появилият се консерватизъм, макар да е насочен предимно към литературата и културата, лесно може да се разпростре и в останалите сфери и да постави под съмнение самата революция, а и на социализма като политическа система в България.

Но консерватизмът на Кръстю Куюмджиев не е краен. Той не е изобщо против новото, нито за запазването на абсолютно всичко от миналото и традицията - както впрочем е и всеки разумен консерватизъм и като идеология, и като политическа практика. Консерватизмът на Кр. Куюмджиев е умерен, творчески, разумен. На българска почва той е пренесен и посаден от тези млади тогава литератори под влияние на руските славянофили. Използва се традиционното възхищение към Възраждането и възрожденците, за да се наблегне, че именно традициите на това време са поставени под съмнение и именно те се унищожават с безразборното навлизане на прогреса.

Умереният консерватизъм, към който се придържа Кръстю Куюмджиев, отчита необходимостта от постоянното обновяване, от развитие и придобиване на нови навици и умения. И именно защото обновлението е необходимо и задължително, трябва да знаем как да вървим напред, да влизаме в нови общности, като усвояваме чуждото, без да изгубим или пострада нашето, родното.

4.

През 1977 г. Кръстю Куюмджиев прочита в Института за литература при БАН доклад, озаглавен „Историята като жива памет”. Две години по-късно издава и книга със същото заглавие. Това е другата основна тема, занимаваща критика през целия му творчески път. Тя е продължение на темата за традицията и новаторството и изяснява същността на консерватизма в българския му вариант.

Във въпросния доклад Кр. Куюмджиев извежда един комплекс у нас българите - страха, че сме малки. „Тоя страх, пише авторът, ни тласка към голямото не в духовните му, а в пространствените му мерки. А нашият комплекс ние можем да излекуваме само като осъзнаем собствената си стойност и размери, като постигнем голямото и мащабното в духовния му смисъл, когато завладеем големите духовни пространства, а те не се поддават на количествено измерване.” Тук е дадена една формула, чрез която по-лесно можем да разберем и си обясним редица особености в нашето историческо развитие, в това число и обидното за нас сляпо подражателство на чуждите образци и безкритичното възприемане на  всичко, идващо от големите култури и нации. Ние не сме осъзнали себе си в истинския си мащаб и същност. За да го сторим, необходимо е да изучим историята си (в това число и историята на литературата), да я систематизираме и опишем адекватно. Но преди това сме длъжни да я възприемем като история на идеи, а после и на факти, събития и имена. Т.е. да създадем собствена философия на историята. Философията на историята изучава закономерностите, правилата, нормите, по които се развива историята. У нас тя почти не развита и поради това или изпадаме в агресивна патриотарщина, опасен национализъм и провинциална мегаломания или в разяждащ национален нихилизъм. И двата са случая са еднакво глупави и са проявление на национална незрелост и провинциализъм.

 За да се предпазим и от двете опасности едновременно, нужно е да познаваме историята и да я възприемаме като нещо все още живо, действащо и въздействащо върху днешния ден. Безполезно е да гледаме на историята като застинало минало, като на нещо, което е било и никога няма повече да се върне, ако я населяваме единствено с мъртви и отдавна приключили събития. Кръстю Куюмджиев призовава да я държим в себе си като „жива памет”, а не като суха наука, умъртвяваща тези, които я населяват. Ние трябва да помним, че  миналото е било населено с реални хора, а не послушни изпълнители и механични роботи. Само тогава ще я виждаме в нейната цялост и съотнесеност към днешния ден, за да извличаме полза от нея.

Това изисква умереният консерватизъм.

За да бъде историята „жива памет”, вниманието ни, когато я изучаваме, трябва да бъде насочено към човека в нея. „Без познанието за човека познанието за историята е мъртво. Ние изучаваме закономерностите, за да можем по-добре да разберем при какви условия се е разигравала драмата на човека в историята. Защото човекът не е само продукт на условията, но и творец на тия условия. Иначе историята ще ни се стори като един чудовищен механизъм, който се движи по предварително нагласена програма, и на нас не ни остава нищо друго освен да изучаваме чарковете на тоя механизъм.” Тази мисъл на Кръстю Куюмджиев е вярна и точно и пълно изразява разбиранията му за философията на история и за самата наука история. Тя е изцяло в духа на марксизма, който той изповядва като философия и научна методология. Макар че марксизмът разглежда историята преди всичко като история на класовите борби и смяната на социално-икономическите системи. Но той твърдо набляга и на ролята на личността в нея, защото, както отбелязва и Кр. Куюмджиев „човекът не е само продукт на условията, но и творец на тия условия”. Разбира се, марксизмът като атеистична философска система не разглежда историята като проявление на Божия промисъл. Освен това, когато анализира средновековната българска литература по повод съставената от акад. Петър Динеков антология, не отчита, че през Средновековието господства това разбиране. И литературата на тази епоха изразява именно него. В анализа Кр. Куюмджиев се включва в дискусиите относно това дали тази литература е художествена и доколко отразява човека и проблемите на обществото. У нас подобен спор се води още от Възраждането и интересното е, че почти винаги Средновековието се изследва от гледната точка на буржоазното схващане за историята (което, впрочем, прави и марксизмът), а не съобразно духа на времето, в което е протичала. В Средновековието няма място за „буржоазния човек”, защото там личността не е „свободна”. А щом личността не е „свободна”, значи на нея й е неуютно, неудобно, противно. „Реабилитацията” на Средновековието, каквато се мъчат да направят акад. Петър Динеков и Кръстю Куюмджиев, е по посоката да се покаже, че това не е съвсем вярно, че така може би е било в ранното Средновековие, но впоследствие човекът се отърсва от „заблудите” и проявява своята „свободна и творческа” воля, каквато в най-силна степен ще прояви през Възраждането. Затова и проявленията на „художественост” Кр. Куюмджиев (а и Петър Динеков) вижда там, където има уж някакво „отклонение” от канона, защото единствено в отклоненията се изявява човешката творческа същност.

Ако се познаваше и отчиташе спецификата на Средновековието като епоха на религиозното съзнание, щеше да бъде ясно, че такива отклонения в средновековната литература няма - и то не защото са забранени или че строго се наказват. Просто средновековният писател мисли с други категории и служи на други „естетически” принципи.

5.

„За мен отношението към историята не е само научен, но и нравствен въпрос”, пише Кръстю Куюмджиев в статията „Историята като жива памет”, като изразява ново отношение към историографията, но и към хуманитарните науки. Това е важен момент в българския духовен свят. Тук трябва да търсим и влиянието на руските славянофили, към които по това време у нас са засилва интересът. Но и на българските възрожденски историци като преп. Паисий и Георги С. Раковски, които диреха в българската средновековна история нравствен смисъл, който превръщаха в политически идеал. Кръстю Куюмджиев говори обаче за нещо по-различно. Той говори за това, че самото ни отношение към историята, към миналото и традициите трябва да се разглежда като нравствен проблем, т.е. съобразно обектите на изследването и целите, които си поставяме с изследването, ние решаваме проблем на нравствеността, а не толкова на „обективната” наука. Защото тя ни е нужна не толкова заради познанието, колкото заради самопознанието.

Кръстю Куюмджиев припомня в този ред казаното от немския философ Кант за голямата опасност от „ученото варварство”. Такава „ученост” и „наука” не служат на човека, а задоволяват единствено егоистични амбиции и водят не до знания, а до терор на посредствеността и глупостта. Винаги е така, когато знанието не се съчетава с познание, когато не се търси истината, а единствено фактологията и вместо задълбочен анализ и прозрение се натрапват цитатничество, повторение на вече казаното, преливане от пусто в празно, залъгване с ерудиция, която не е нищо повече от всезнайковщина и простотия. Но когато се отива към познание на човека, когато се откриват в историята проявленията на човешката нравственост и красота, тогава по-успешно се разгадава и Божият промисъл в нея. Това важи с особена сила, когато се изучава историята на литературата и специално историята на българската литература.

Литературата не е обикновена човешка дейност, а глас на човека и обществото, изразител на идеи и начин на мислене, средство за общуване и познание. Затова когато изучаваме нейната история, ние изучаваме не толкова самата литература, а как се е променяло познанието за човека, по какъв начин различните общества в различните епохи са се самоизразявали и мислели. В тази „дебри” трябва да влезем, за да открием смисъла на историята, да я подредим съобразно вътрешното й органично деление на периоди и епохи и така да осмисли и днешния си ден. Кр. Куюмджиев приема тезата на Г. Д. Гачев за закъснялото ускорено развитие на българската култура и литература като плодотворна и осигуряваща възможност да определим по-точно причините за цялостното ни историческо развитие, даващи определени резултати. Това обяснява защо в едно и също време в нашата литература, а и в културата ни като цяло, да не говорим за обществото, съжителстват различни художествени стилове, идейни течения, естетически принципи, преживявани в Западна Европа в различни периоди. В други пък периоди историята изисква да бъде ускорена до крайност, за да се скъси времето, в което съответният период ще се изживее, за да не се закъснее и се случи необходимото за народа, нацията, държавата. Задача на изследователя е да проследи как тези особености се отразяват върху човека, какви добродетели и недостатъци се формират в нацията и как след това те влияят върху историята. Най-добре ни го показва литературата, която всичко вижда и усеща, премисля и изразява.

Споровете за това как трябва да се пише история се появяват, когато възникне криза в историческото познание, когато усещането за неосъществени исторически преобразования се засили неимоверно и започва да предизвиква криза и в общественото съзнание. Тогава се заговорва, че има нещо необяснимо в историческото ни развитие, дължащо се на отрицателни качества в българския характер, които ни отклоняват от „правилния” път и ни обричат на трудности и страдания. Така се говори, защото за ревнителите на подобна теория е чуждо схващането за историята „като жива памет”.

Кръстю Куюмджиев не е историк на литературата. Той изобщо пише по-малко за писатели-класици. Но подчертан е интересът му към Кирил Христов, Николай Ракитин, Николай Лилиев и Димитър Димов. Автор е и на една книга върху историята на българската кратка проза след 1944 г. Навсякъде той следва принципа да разглежда историята като жива памет, да търси в нея човека и да я превръща в познание за човека. Това му позволява успешно да изучава фактите и да обяснява особеностите на различните писатели. Аз ще отбележа специално страстната му защита на книгата „Житейската драма на Яворов” от Никола Гайдаров, в която писателят-юрист Гайдаров пространно изследва фактите и материалите по делото „Яворов” и доказва несъстоятелността на обвиненията на прокуратурата и невинността на великия поет. В самата „житейска драма на Яворов” се съхранява живата памет за времето, за неговите нрави и ценността на човешкия живот и човешкото достойнство. За самия Кр. Куюмджиев, както, разбира се, и за автора на книгата Никола Гайдаров, истината за трагедията между П. К. Яворов и Лора Каравелова е истина за времето и българската история. Тя е предизвикана не от обикновен конфликт, а от конфликта на цялата епоха, в чийто епицентър попада и един от най-великите поети на България.

6.

Цялото творчество на Кръстю Куюмджиев е апология на литературата като познание за човека и негов най-истински самоизказ и достоверен изразител на общественото съзнание. Затова и голямата литература е тази, която не измисля, не съчинява, не налага. И той ратува за нея чрез своята критика. Може би Кр. Куюмджиев се занимава с литературна критика, а не с теория и история, за да може налага съвременните образци на литературата, която обича и която според него е истинска.

Критикът може да изяснява теоретично какво е литературата, да формулира подробно принципите и критериите, по които неговият вкус измерва художествените стойности, но за този вкус и оценъчните му способности най-точно свидетелстват писателите, които той хвали, поощрява или отрича. Добрият критик се познава по авторите, за които пише. Чрез тях той и остава в литературата.

Кръстю Куюмджиев е чувствителен към високата литература критик. Той има сетивата да я открива и способността да я разбира и анализира.

Много важна за разбиране критическия талант на Кр. Куюмджиев и за неговите литературно-критически принципи е статията му за Валери Петров, публикувана още в първата му книга „Профили в черно и бяло”. И то не само заради знаменитата му провокация, заключена в първото изречение на статията: „Аз никога не съм обичал тоя поет.” Поета можеш и да не го  обичаш, но когато си критик с вкус и умения, няма как да не забележиш величието на неговия талант.

За Кръстю Куюмджиев истинската голяма литература е със социална насоченост. Тя свидетелства за живота на нацията, утвърждава националните добродетели. Големият писател не измисля, а пресъздава това, което реално съществува. И в същото време тя ратува за прогресивни изменения, за утвърждаване на социалната справедливост и високата нравственост. Съвременната литература трябва да е действена, вълнуваща, завладяваща, защото времето изисква нова нравственост, нова установка на човека и пълна мобилизация на обществото. Но това не означава, че то се нуждае от повърхностни творби, които дават директиви, а не показват човешки характери и съдби. Критикът цени автентични писатели от ранга на Йордан Радичков, Павел Вежинов, Николай Хайтов, Валери Петров, Петър Караангов, Петър Алипиев, Богомил Райнов, Дико Фучеджиев. В тяхното творчество той вижда пресъздаден съвременникът в цялата му сложност и пълнота.

Добрата литература се пише на чист, красив и жив български език. Писателят трябва да притежава свой собствен език и стил и с него да обогатява българското слово, да показва големите му възможности. Чрез езика се проявяват и характерите на героите. В него се оглежда и националната душа. Писателят е творецът на езика; той узаконява езиковите и стиловите норми.

Времето, в което живее и твори Кръстю Куюмджиев, е такова, че налага пълно напрягане на обществените сили за установяването на справедлив и хармоничен ред в държавата и обществото. Самото общество е силно идеологизирано и изисква целият живот да бъде подчинен на идеите, върху които се изгражда. Литературата също е длъжна да се впрегне в изпълнението на целите, които обществото си е поставило. Още повече щом е реалистична по своя метод. Българската литература винаги е била в служба на обществените задачи и цели. Тя е дори пряк участник в постигането им и в това тя чувства и своята естетическа сила и значение. Такава е цялата нейна история и традицията на българския литературен и обществен живот през модерната епоха.

7.

Идеите на един критик за литературата се проявяват в практиката му на критик и особено в схващанията му за това какво е критиката и какви са нейните основни задачи, както и за самия критик като творец на литературата. През 60-те и 70-те години Тодор Живков произнася на няколко пъти речи на различни форуми, в които специално засяга проблемите на критиката. Това сега може да изглежда като проявление на тоталитарно отношение на властта към творчеството, но тогава тези речи имат естествен широк отзвук и отварят сериозни дискусии за същността на критиката и за нейната голяма обществена роля. Такива дискусии днес изобщо няма, тъй като и самата критика е умряла и не се нуждае от аргументи в своя полза. Но тогава тя е важна част от обществения живот, форма на влияние и дори управление на тези процеси, тъй като на самата литература, както стана дума по-горе, се гледа като на участник в изграждането на новата социално-политическа система.

  В началото на 60-те години се разгаря остра дискусия за критиката, в която младите тогава Точно Жечев, Здравко Петров и Кръстю Куюмджиев оспорват бележките на Пенчо Данчев към тях и доказват убедително правотата на своите възгледи. Пенчо Данчев гневно реагира на статията на Тончо Жечев „Съдбата на критика”, поместена в сп. „Септември”, кн.1 от 1963 г. с остра статия, озаглавена „Критически талант и критически принципи” (сп. „Септември”, кн.5 от 1963 г.). Тази дискусия ще тлее дълги години след приключването си и ще избухне с нова сила след публикуването на глави от книгата на Тончо Жечев „Митът за Одисей” през 80-те години. Тази дискусия и отшумяващите я спорове, избухващи от време на време след това, има огромно значение в историята на българската книга, тъй като в нея се сблъскват основни естетически и обществено-политически принципи.  

Българската критика притежава самочувствието на ръководител на литературата, на неин законодател и ценител от последна инстанция. Каква само категоричност на оценките и анализите виждаме и у Нешо Бончев, Христо Ботев, Кръстю Кръстев, Иван Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Александър Балабанов, Владимир Василев, Иван Мешеков, Димитър Благоев, Георги Бакалов, Георги Цанев - у всички ярки български критици това е характерна черта. Тя е придобита от съзнанието, че литературната критика има „законодателни” права и функции и че нейното мнение следва да бъде задължително както за читателите, така и за писателите. Критиците обикновено подреждат по стойност и значение фактите и определят кой писател кой е в литературата. Не е случайно, че до 1944 г. редактори на водещите литературни списания и вестници са все критици. Издания като „Мисъл”, „Българска мисъл”, „Златорог”, „Хиперион”, „Изкуство и критика”, „Развигор”, „Литературен глас” са факторите, по които се равняват всички. Чудно ли е тогава, че след социалистическата революция на критиката се възлагат същите задачи и отговорности и че водещите литературни критици тогава осъществяват чрез своето творчество открита политическа дейност. И едва през 60-те години млади тогава критици дръзват да оспорят абсолютизирането на тази функция и да заявят, че критикът също е творец и има право да бъде субективен, откровен, да споделя своите вълнения, съгласия и несъгласия.

Всъщност, те не оспорват толкова функцията на критиката като ръководител на литературния процес и нейната обществено-политическа роля, колкото мнението, че тази функция изисква някаква „обективност” от чист вид, автоматизъм и безстрастност на критика, който сляпо следва някакви предварително написани правила и закони и ги прилага без никакво съмнение и колебание. Това според Кръстю Куюмджиев нито е необходимо, нито е възможно и отнема правото на критика да бъде човек и писател. Той не е надзирател и прокурор, а жива творческа личност. „Но както писателят не може да бъде писател с простото описание на действителността, така и критикът, колкото и да е „солиден” и „сериозен”, не може да бъде критик с „обективно” разглеждане на литературните факти. Има една тайна граница, която дели обикновения човек от художника. И за двамата животът е един и същ, хората са същите, къщите - еднакви, дърветата - еднакво зелени, улиците - еднакво шумни, облаците - еднакво подвижни и непостоянни. Но художникът винаги вижда нещо, което се изплъзва от обикновеното око, той винаги открива нещо невидяно, нещо тайно и скрито, някакъв неподозиран от другите смисъл.”Така е и с критика, който е творческа личност, а не литературен жандарм.

Кръстю Куюмджиев поддържа тезата, че критиката е рационална дейност, че се родее с науката и е наука, но че тя е преди всичко творчество, изкуство, човекознание. Той не приема подхода на един Никола Георгиев, например, който ратува за „научна критика” и чрез своеобразна дисекция на литературно-художествения текст се мъчи да достигне до неговата същност и оценка. Спорът между двамата за „Диви разкази” от Николай Хайтов се превърна в спор за критиката, за нейните методи на анализ и оценка, за личността на критика и изобщо за това дали критиката може да бъде „научна” и „наука”. Никола Георгиев е един от начинателите на нова тенденция в българското литературознание, дошла у нас чрез трудовете на Юрий Лотман и неговата „Тартуска школа”, както и под влиянието на структурализма и руския формализъм от 20-те години на ХХ век. Мнозина от днешните университетски преподаватели от по-старото поколение са негови студенти и верни последователи. Според мене Кръстю Куюмджиев успешно показа несъстоятелността на тази „научна критика” и на подхода на Н. Георгиев към литературния „текст”. Това е повърхностна критика, интересуваща се преди всичко от това „как е направено” едно произведение, от формално-структурните му съставки, а не от идеите и характерите, не от патоса и морала, който носи. Но в реалния литературен живот през следващите повече от 30 години Кръстю Куюмджиев и критиката, която той изповядва и практикува, се оказа стеснена, отместена и дори победена от т. нар. „научна критика”. И не само от нея, но и изобщо от новото време с неговия прагматизъм и отказ от нравственост и духовност.

Върху това си струва да се поразсъждава!

Кръстю Куюмджиев и поколението критици от 60-те години промениха критиката, придадоха й артистизъм и аристократичност, обогатиха нейните възможности, доказаха, че истинският критик е творец с висока дарба и чувствителност, че сам е писател. Какви големи критици даде това поколение, какви мислители и интелектуалци! Но с тях този тип критика изчезна. Следващите поколения поддържаха донякъде патоса им, стремяха се да бъдат артисти и писатели в критиката, ала все повече и повече клоняха към „науката”. Самата критика, която до към 80-те години се бе съсредоточила в литературните издания, започна да се проявява предимно в университетите. Критиците все повече и повече ставаха университетски преподаватели и все по-малко следяха непосредствено литературния процес, за да го анализират и оценяват. Дейността им се сведе до „интерпретации” и реклама, до участия в конференции. Те излязоха от литературата и предпочетоха „науката” и възпроизведоха себе си в следващите поколения критици. Постмодернизмът уби критиката, защото не признава йерархията на ценностите, чужд е на артистистизма и не му не се нрави, когато изкуството изпълнява социални функции. Той сведе всичко до ниското, повърхностното, грубото, а то в никакъв случай не позволява да бъде оценявано извън собствените си критерии.

Критиците са водещият слой на интелигенцията. С отмирането на интелигенцията, критиката изгуби опора и също премина в небитието. Традициите, които създадоха критиците от 60-те години, се оказаха нетрайни и дори неприемливи за българската литература и литературна критика. Те изискваха друга нагласа и друга енергия в критиката, друга подготовка и морал на критиците, каквито повече не се появяват в нашата литературна действителност. И каквито трудно и рядко се създават. А когато се създават, както беше през 60-те години, бързо изчерпват силите и енергията на критиката и тя не издържа натоварването.

Очевидно българската критика трудно излиза от установените си традиции. Те не са многолетни, но са трайни и усвоени успешно, за да могат да бъдат разрушавани дори и от такива велики критици като Кръстю Куюмджиев и неговите връстници. Тяхната поява и особено налагането им като водещи критици в продължение на повече от 20 години свидетелства за потребността от словото и литературно-критическите им методи за критиката и литературата. Те разшириха границите на критиката, обогатиха нейния език, изравниха я с литературата, като я превърнаха в изкуство на талантливата личност. Благодарение именно на тях поколението писатели от 60-те години успешно се наложи.

8.

Кръстю Куюмджиев е майстор на полемиката, на статията и рецензията, в която отрича или утвърждава. А мисленето му преди всичко концептуално, а не емпирично. Но той е и блестящ майстор и на литературния силует и монографичния портрет. Умението му да тълкува творчеството на писателя е като умението на художника да улови най-характерното в лицето и нрава на рисувания  образ - не да го копира буквално, а да изрази със средствата, с които разполага изкуството му, най-важното и същественото не толкова от тялото, колкото от душата и духа. Сполучливият портрет винаги предизвиква възражения по отношение физическата прилика, но внимателното вглеждане показва колко той е близък до първообраза, колко е жив, изразителен и точен по същество, а не като подобие.

Литературните портрети на Кръстю Куюмджиев са живи, изразителни, вълнуващи. Те са повест за живота и творческото дело на писателя, за неговите душевни вълнения и размишления върху живота, за художествените му умения да пресъздава, да бъде едновременно личност и писател. Последното е особено важно и критикът го подчертава специално. Дори му отдава първостепенно значение в книгите си за Кирил Христов и Димитър Димов. У нас малко се пише за това как писателят „излиза” от ежедневието си, за да „стане” писател, да навлезе в друг свят и там да бъде едновременно себе си и различен от себе си. Но Кръстю Куюмджиев обича този проблем и го разработва с удивително опиянение и вдъхновение.

Той нарича Кирил Христов „певец на своя живот” - така и озаглавява книгата си за него. Формулата е намерена, но тя не е достатъчна, за да обясни поета, да отвори творчеството му и от там излязат всичките идеи и проблеми, художествени средства и морални принципи. Всеки писател в крайна сметка „възпява” себе си, пее за своя живот, за своите радости и душевни и телесни страдания. Но не всеки е „певец на своя живот”. Аз мисля, че и Кирил Христов не е! Кръстю Куюмджиев обаче доказва сполучливо своята теза. Той умело свързва биографичните факти у Кирил Христов с фактите от творчеството му и показва как една случка, едно лично преживяване се превръща в стихотворение и поезия.

Но Кирил Христов е зает със себе си най-вече в личностния и обществения си живот. Той е честолюбив, тщеславен, провокативен, скандален. Но творчеството му е изразител на колективистично обществено съзнание, а не на индивидуалистично. Кирил Христов е поет от епохата на Вазов. Това впрочем съм анализирал и доказал в книгата „Философия на литературната история” (С., 2004). Кирил Христов пише не за себе си, а за „колективната душа”. Аз не съм съгласен с констатацията на критика: „Без големи идеи, без програма, без мироглед и философия - той не знае на какво да служи и как да служи - неговото творчество остава без импулси. Той знае да служи само на собствената си кауза. Творчеството се превръща за него в амбиция, в състезание, в един ужасен маратон, който ще го убие, ще изцеди всичките му сили.” Критикът обаче умело доказва правотата й и те потапя в един бурен и драматичен свят. Когато  прочетеш цялата книги, си казваш: да, така е, прав е Кръстю Куюмджиев. Внушенията му са мотивирани и убедителни. Толкова ярка е критическата му дарба, толкова увлекателно и убедително пише, че няма как да не се съгласиш с него.

Книгата на Кръстю Куюмджиев с нейната основна теза за „певеца на своя живот” демонстрира една много съществена особеност на българското литературознание: нежеланието да се разграничи литературния живот от литературния процес и идентификацията на писателя единствено с неговата личност. Но писателят „се отчуждава” от себе си в творчеството. В творчеството си той, разбира се, показва и изразява себе си, но много повече показва и изразява „националната душа”, общественото съзнание, идеите, битуващи в обществото. Творчеството почти в еднаква мяра е и негово, и не е негово. Критикът трябва много внимателно да чете и да отчита тези особености, да разграничава бита от битието.

В монографията за Димитър Димов Кръстю Куюмджиев е преодолял доста от тези слабости и много по-подробно и задълбочено е проследил как житейският материал се е трансформирал в литературен. Големият писателят е съсъд, в който литературата „излива” себе си и когото предопределя да бъде неин автентичен изразител, инструмент за нейните звуци, идеи и отговорности. За да бъде такъв съсъд, писателят трябва да притежава определени (никой не знае какви точно - то зависи от времето, условията, историята, обществото) качества, да е преживял достатъчно в живота си, за да е податлив на нейното въздействие и годен да изпълни повелите й. Писателят е глас на народа и обществото, но този глас е индивидуален, всеки път различен, особен, личен и силата и тембъра му зависят от личния характер на твореца, от наслоенията в биографията му, от условията, в които е живял, от хората, които е срещал и които са повлияли върху неговото житейско и творческо израстване, от родовата и семейната среда - изобщо, от куп фактори, неповторими за всеки отделен случай. Изследователят е натоварен със задачата да види тази неповторимост, да я изследва и пресъздаде чрез своето критическо слово, да я направи рационално убедителна и аргумент за творческото своеобразие и типичност на писателя.

Личностното своеобразие на писателя,, особеностите на неговия характер, преживяванията му (особено в ранните години) предопределят типа сюжети, към които има предпочитания, интонацията, темперамента на героите и словото му, кръга проблеми, които ще го занимава постоянно. Истинският писател обаче няма да остане до личното в себе си, а ще се вслуша в гласа на времето, обществото и нацията и ще заговори с този глас. Самият глас се вселява там, където може да бъде вярно и изразително  артикулиран от писателя и личността.

В монографията за Димитър Димов, както и в предишната - за Кирил Христов, Кръстю Куюмджиев търпеливо и внимателно показва как писателят се подготвя, за да стане писател, през какви изпитания преминава, каква житейска, морална, философска и естетическа подготовка получава, за да достигне до съзнанието и волята, че трябва да пише и да пише точно по начина, по който пише. Този път е винаги различен за различните писатели, но винаги е изключително интересен. Това е роман за самия писател, за неговото превръщане от „обикновен” човек в творческа личност и творец на нови светове. Димитър Димов в портрета     , който критикът рисува, е не просто сложна личност, а личност, която се отличава от останалите хора със своята затвореност и вродени и придобити комплекси заради външния си вид, прочетените книги, средата, в която е отраснал, заради внушенията, които са му правени от семейството, приятелите, колегите. „Това е един  метафизично устроен ум, за който познанието, обяснението на света е основен въпрос на човешкото битие.” Целият живот и творчество на Димитър Димов е живот именно на такъв метафизично устроен ум, който трябва да познае и обясни човешкото битие - дори и в ежедневието, любовта, приятелството. Това му причинява доста неудобства и влияе върху литературното му творчество. Какъвто е животът на писателя, такъв е и светът на неговите литературни герои. Но такова е и времето, в което това творчество се създава.

След като е маркирал основните моменти в духовната биография на Димитър Димов, критикът уверено навлиза в самото му творчество. Когато очертаеш образа на писателя и установиш кои са особеностите на неговата творческа същност и на писателския му ум, лесно „се оправяш” в дебрите на романите му, защото носиш на челото си фенерче, с което осветяваш този тунел и преминаването през него е успешно. Кръстю Куюмджиев умее да анализира. И то блестящо!

Голяма е заслугата на Кръстю Куюмджиев за това романът „Тютюн” да намери точната и вярна литературоведска интерпретация и чрез нея да получи и адекватна оценка. Критикът дълго работи върху монографията си за писателя, но мисля, че най-дълго го е занимавал проблемът с романа „Тютюн”. Защото този роман и след толкова години след излизането му е все още неочаквано събитие за българската литература. Привидно е лесно да бъде определен като роман за нравствената разруха на буржоазията и силата на духа на революционната класа. Но социално-политическия пласт не е достатъчен, за да правим генерални обобщения и да изключваме останалите проблеми, които писателят поставя и разрешава художествено. Всички изследователи подчертават качественото различие на „Тютюн” от предишните творби на Димитър Димов. Такова различие наистина съществува и то е, както забелязва Кръстю Куюмджиев, в отношението към историята, към социалните проблеми, към законите на общественото устройство. И „Поручик Бенц”, и „Осъдени души” са социални творби. Те също свидетелстват достатъчно достоверно за времето, което изразяват. Затова не бива да ги затваряме само в рамките на психологическата градска проза. Но в тях отсъства отношението към историята, върху което е построен романът „Тютюн”.

Добрият критик винаги търси основната нишка, за да разплете чрез нейното изтегляне „плетката” на творбата. Когато я намери, по-нататък е лесно и загадките се разкриват много бързо. Кръстю Куюмджиев, за разлика от други изследователи на романа и творчеството на Димитър Димов, намира тази основна нишка в повествованието в „отношението към историята”. А това означава, че в романа той търси историческия момент, който тази творба изобразява, и в който като естетически факт е създадена и изразява. Естествено е в романа да прочетем постиженията и заблудите на българското общество от края на 40-те години, защото с мерките на това време писателят мери събитията и хората в своя забележителен роман. А това е време за история. То носи съзнание за историчност, за своята историческа значимост и иска да наподоби и оцени предишната история, да се мотивира чрез нея. Революцията, която радикално променя всичко, винаги изпитва потребност да докаже, че е родена от историята, от нейната закономерност, че е причините за нея трябва да търсим в състоянието и проблемите на близкото минало. Историзмът на епохата роди романа „Тютюн”.

Кръстю Куюмджиев доказва, че Димитър Димов не случайно е озаглавил романа си „Тютюн” и е развил историята чрез живота и конфликтите в тютюневата индустрия. Той отделя доста място в анализа си на състоянието в този бранш през 30-те и 40-те години на ХХ век, за да се види, че там протичат остри политически и икономически процеси, отразяващи състоянието на българската икономика и на българското общество като цяло. Виждаме, че романът е създаден върху солидна и социална основа, че описаното в него е реална социална действителност, по която можем да съдим за положението през онова време. И че никак не е случайно насочването на Димитър Димов именно към нея, за да изобрази настъпващата революция.

Авторът на монографията показва колко автентичен е житейският материал в романа „Тютюн”. Нещо повече, героите имат реални прототипове, което свидетелства за автентичност на повествованието. В „Тютюн” Димитър Димов наистина е вече друг, много зрял и истински голям български писател, усвоил нови уроци и изразил битуващите в обществото идеи.

Аз се спирам специална на частта в монографията, посветена на „Тютюн”, защото в нея Кръстю Куюмджиев е проявил огромните си способности на критик-изследовател. Но трябва да подчертая, че анализите му на ранното творчество на Димитър Димов също са на високо равнище. Умен, задълбочен, умеещ да вижда значещата подробност, но заедно с това различаващ важното от второстепенното, Кръстю Куюмджиев е постигнал изключителен резултат, дал е пример за вещина и дълбочина на литературоведския анализ, знание за социалната действителност, вкус и блестящ език.

9.

Кръстю Куюмджиев е автор на една великолепна книга за тенденциите и в развитието на разказа и повестта след 9 септември 1944 г., наречена „Разтворената книга”. „Разтворената книга” е значително обогатен вариант на частта от „Очерци по история на българската литература след Девети септември 1944 г.”, която Кръстю Куюмджиев пише заедно с Елка Константинова върху прозата от този период.

През 70-ти години на ХХ век отново се заговорва за необходимостта от написване на история на българската литература. По този повод Институтът за литература към БАН, чийто директор тогава е Тончо Жечев организира научна дискусия за изясняване основните принципи, които трябва да бъдат спазвани в една такава история. Самият Кръстю Куюмджиев, както вече стана дума тук, участва с пространен доклад, в който излага своите съображения.

Периодът, който обхващат тези „Очерци”, не е дълъг, но това вместо да облекчи, значително затруднява работата. Защото е трудно да се подхожда чисто „исторически” към времето, което изследователят сам преживява. Все още я няма историческата дистанция и оценката на историята. Налага се да се оценяват и анализират нещата чисто критически и емоционално, според личния вкус, а не „обективно” и „научно”. Авторът уточнява „защо веднъж се стремя да разгледам по-обзорно даден, макар и кратък период, друг път се спирам върху отношението на критиката към дадено произведение, трети път се спирам по-обстойно на някоя централна фигура в развитието на литературата и чрез един литературен портрет се мъча да въведа читателя в същността на проблема, четвърти път включвам полемични статии, които ще покажат как съм достигнал до някои гледища и как е узрявала моята мисъл по даден проблем, което не е толкова важно, но друго - ще даде възможност на читателя да хвърли един бегъл поглед в лабораторията на литературния процес, пети път предлагам просто рецензии на произведения, които считам за възлови за тоя период”. Този еклектичен начин на изграждане на „историята на българския разказ и повест”, разбира се, не е научен, но в случая е плодотворен именно поради това, че за периода историята още „не е приключила”. Днес, близо 30 години след излизането на „Разтворена книга” виждаме колко прибързани заключения и оценки съдържа, но и колко са безспорните констатации и литературоведски тези за развитието на разказа и повестта, за сполуките и недостатъците на редица творби от това време и за творческата еволюция на най-значимите писатели от втората половина на ХХ век.

За Кръстю Куюмджиев 9.ІХ.1944 година е действително ново начало и за българската литература, макар тя да продължава плодотворните традиции от миналото и да следва големите й образци. Според него обаче след Втората световна война започва качествено нова епоха за нея. Нов е принципът на организация на литературния живот. Литературата е обявена за идеологическо оръжие, за важно средства за преобразяване на обществения живот и на личността. Самата литература приема тази длъжност. Писателите доброволно и дори с ентусиазъм се съгласяват „да служат” чрез творчеството си на революцията. Те са готови да участват в преобразяването на личността и утвърждаването на социалистическите ценности. Имаме работа с непознато преди явление, при което изкуството се поставя в служба на политиката и идеологията. Вярно е, че натискът на властта е силен, но още по-вярно е, че почти никой писател не отказва да бъде верен на тези принципи. Най-малкото страхът е в основата на това съгласие. Тези, които замълчават, тъй като не са в състояние да вършат нещо против личните си естетически и политически принципи, все пак започват да пишат и публикуват през 60-те години и то напълно в духа на времето. Повечето, без дори да са комунисти, вярват, че социализмът носи добро и е необходим на българите.

Самият автор е марксист и споделя тезата за положителния смисъл на социализма и неговата необходимост за българското общество. И анализира и оценява литературните факти от тази именно позиция. Той иска да докаже как литературата узрява за историческата си мисия и как постепенно придобива все повече умения и инструменти за осъществяването й. Ако литературата бе опозиционно настроена към властта и политиката, както в много случаи се е обявявала в предишната си история, то тя не би могла да бъде такава, каквато е. Няма как да отречем, че нейните върхове са много високи и че е създала по това време ярки класически образци на художественото слово.

„Разтворена книга” е изследване „по горещите следи”, но е с изключително свидетелство за равнището на литературоведското мислене през 70-те и  80-те години на ХХ век, за зрелостта на поколението български литературоведи от 60-те години. Виждаме как един голям критик оценява литературата. Толкова години след нейното излизане, а и след излизането на „Очерци…”, а още не е написано изследване, което да надхвърли тяхното равнище и да ни даде вече „обективна” картина на времето и неговата художествена проза и поезия.

10.

Кръстю Куюмджиев живя малко - само 55 години, но създаде значимо творчество. Той бе голям критик, проникновен анализатор, неповторим полемист, литератор с идеи за литературата. Такива днес, за съжаление, няма. И точно защото вече няма такива критици, е необходимо да си спомняме за тях, да ги изучаваме и да се поучаваме от тях.

Те могат много да ни дадат.