С писателя Станислав Сивриев разговаря Красимира Василева

- Преди десетина години Вие сте писал: “Зачестяват  и миговете, в които не искам да бъда писател.”Продължават ли тези мигове?

- В наши дни писателското поприще  се разслои на две: едната страна е истинската - писателят при себе си, при своето служене, при своите герои, които в същината си са живи или по- точно -  оживели  хора. Втората страна е показната, мероприятийната - писателят на среща с три карамфила в ръката пред публика. Когато съм писал това, съм имал пред вид угнетенията на твореца, изваден на показ. Тези неща и сега ме гнетят и рядко се решавам да заменя окътването около работата с твърде уморителните писателски шетни.

- А според Вас щастливи хора ли са писателите?

- Из народа ходи една приказка: “Глупав, та му лесно.”Ако писателят е писател, не е възможно да го залюлее люлката на лекомисленото щастие. Един човек, който “ражда” и “убива” хора и който вярва в техния живот и гибел - а това е първото условие за творчество - не може да бъде щастлив. Разбира се, от творческата радост няма по - голямо щастие, но то е до набъбването на нова сълза.

- Вие неколкократно цитирате стиха на Казандзакис: “Не дължа никому./Не се страхувам от нищо./Свободен съм.” Възможно ли е човек да бъде свободен в нашия век?

- Възможно е. Ако добре разгадае примамките на века, който му залага капана на задлъжняването и страха.

- В една интервю казвате, за Вас е много важно да не бъдете равнодушен. Има ли случаи на силен обществен резонанс на Вашата тревога, който да Ви е донесъл удовлетворение?

- Има. Преди да стигна до тази философия аз съм имал упование и в една социална среда, с която винаги съм общувал, макар и не физически. Бих могъл да Ви наброя най - малко стотина случаи на свързване със свестни хора чрез този начин на мислене. Но ако това е един съвременен морален проблем, то едното е равно на сто, и на хиляда!

- Вярвате ли, че съвременната цивилизация  е по-добра от предишните, че човекът се усъвършенства?

- Нашата цивилизация ни открива повече възможности,  предоставя ни повече алтернативи, но аз не съм убеден, че това е условие за усъвършенстването на човека. Многото възможности са всъщност много замамвания. Ако човек се полакоми за тях, той все губи по нещо от контакта със себе си. Ще си послужа с една метафора - вървежът пеш в една посока отвежда човека по-далеч от летенето във всички посоки едновременно. В този смисъл днес над нас виси един голям въпрос: Какво печелим при обсебването на тези възможности и какво - от самолишаването, като направим пестеливия, но хармоничен избор. Ако е въпрос за кръга на разширеното познание, което векът ни предоставя, мога да Ви уверя, че светът вече огизва от хора - ковчезници на всевъзможна информация, но в същината си - дълбоко посредствени. За да се уверим в това, достатъчно е да вникнем в старите текстове и ще  видим колко важни за човека неща с живо значение до днес са изречени в онези “мършави”, нетехницизирани  времена. След като се насити от нашата цивилизация, човека го чака един бъдещ ренесанс, опоскване от излишествата.

- Вие определяте като задача на литературата националното себепознание и себеоткритие. Имат ли според Вас съвременните хора достатъчно чувство за история, и особено писателите?

- Ако отговоря, както мисля, ще ме скарате с моите колеги. Но все пак мога да Ви изброя най-малко 20 писатели, които имат много чувствителен и крехък усет за историята. Разбира се, в различни текстове, особено в кръглогодишните писания, се появява и твърде велеречиво, обремено с надути изречения чувство за история, но неговото имитиране се познава. Чувството за история, когато е зряло чувство, а не лафчилък, е дълбоко сродяване с възвисяванията и падовете на нацията. Затова  то е едно трайно страдание, което се долавя из казаното и написаното от най-свестните и съвестни умове на България!

- Неотдавна художникът Давид Перец изказа съжалението си, че художниците по света все повече губят националното си своеобразие. Считате ли, че това се отнася и за българските творци?

- Това нещо е като “болестчицата” - едного налази, другиго отмине. Ако е за нашето изобразително изкуство, то има много здрав хастар още от средновековната пластика и рисунка. На мене ми се струва, че българските художници едва в нашия век разшифроваха говора на художниците и скулпторите - примитивисти. През 20-те години Иван Милев направи нещо, което не може лекомислено да се прескочи. Там са и Майстора, и Илия Бешков, и най-добрите художници от няколко десетилетия насам. Разбира се, има и имитатори, има и суетни художници, които заничат отвъд плета, че да шашнат чуждия свят. Но това е слава от ден до пладне. Ползвам се от случая да кажа, че обичам българските художници именно защото са български. В тях има ясна мисъл и съзнание да присъстват в изкуството на света чрез своя багра. Един от най-големите художници - Матис - стигна до своето багрено откровение чрез пъстрилата в родопските тъкани. Пък грехота и срамота би било един французин за десетина дни да прозре това, сред което се раждаме и умираме, а самите ние да не го видим!

А и българските писатели най-пълно във втората половина на нашия век осъзнаха възможностите на народното мислене, народния език и говорни структури, които са същината на националното ни опъстряне. В това опъстряне е магията, която направи Радичков - Радичков, и Хайтов - Хайтов! При тях са Йордан Вълев, Мирон Иванов, а и още.

- А младите?

- Младите писатели наистина съзряват в една среда, която насила се отчуждава от народния език. Измежду тях има много талантливи, и тъкмо талантът им ги задължава да се ослушват и оглеждат по-добре във все оше клокочещите извори на неподправен, сгъстен и ударен български език.

- Вие сте тръгнал по пътя на литературата със стихове. Какво мислите за съвременната българска поезия?

- Аз съм един несполучил поет и за своя неуспех ще взема да отмъстя на преуспелите… Все ми е наум, че нашата поезия твърде лесно изрича думи, които човек не бива да изрича с леснина. Много на метафори я удари, много на клетви за вярност. А, както казваше Илия Бешков, подозрително е, когато човек се кълне във вярност на майка си. Това е за поезията, която не е разгадала възможностите на пришепването и се вдига с две откави по - високо. Но за честта на нашата поезия - убеден съм, че днес имаме поети, които постигат най -високите й изстрелвания. Тук са Иван Радоев, Андрей Германов, Марко Ганчев, най-доброто от Александър Геров, Любомир Левчев, Дамян Дамянов.

- Във “Върти се, върти се” героите  Ви сякаш са живи хора. Случвало ли се е някога да измисляте?

- Тъй ми се завъртя кросното на живота, че за кратко време наживях много сред най - различни слоеве и категории от нацията. И поради дефекти на моя характер, противно на здравия смисъл, все си бутах ръката там, където вратата скрипе. Сега у себе си имам толкова видяно, чуто и преживяно, че да живея още два живота, не мога да го напиша. И не чувствам никаква нужда да измислям, защото това, което втасва в живите нощви на живота, човек не може да го измисли. Но туй нещо е условно. Фактите от живота още не са литература. За фактите от живота трябва още дреха за подплатата им, трябват филтри, трябва усет за донаждане и измислица, която измислица е по-истинска от истината. Цялата тайна е в нашите възможности да свързваме органично факта с измислицата към факта.

- В публицистичната си книга “Връзка със себе си” пишете за архитектурния облик на Русе. Какво е чувството Ви към нашия град, където сте чест гост?

- Обичам Русе и заради архитектурния му достолепие, и заради хората, които не хряснаха с невежествена брадва това достолепие. С Русе интимно ме свръзва усещането за живата следа от текло време, за история, за амбицията на българина от 19-то столетие да прекрачи прага на барокова фасада и да седне на виенски стол. Това е един от малкото наши градове, споени от стил, недообезличени от следващите амбиции на безстилието.Тук най-малко има неща, които ме нагърчват. Не биваше накрая да ме нагърчи съборената къща на Панайот Хитов…

- Струва ми се, че Вие сте от често интгервюираните писатели. Как си го обяснявате?

- Възможно е интервюиращите да чакат от мене приказка, която няма да е от конфекцията, възможно е и да са се излъгали в своите очаквания. Но аз смятам интервюто, като разговорна форма, за по-живо средство за общуване с хората и се поддавам на изкушението. Пък и поради своя характер то повече  може да понесе и шегата, и нестандартната мисъл!

 в. “Дунавска правда”, 26.01.1981 г.