МИНОТАВЪРЪТ

Димитър Гoрсов

МИНОТАВЪРЪТ

Има ли го Минотавъра? -
(търсещите Лабиринта му
никога назад не се завърнаха…)

Аз стоя в двурогото пространство от луна и слънце,
пред вратите, край които
цял живот минавах.
Зад тях нещо зеленее - проход в Лабиринта ли е?
Счува ми се рев - наяве ли, насън ли?
Скупчват се желанията - ще ги победя ли?..

Пътят като Ариаднината нишка през сърцето ми
се навива
и развива…

Има ли го Минотавъра?

…В дълъг ден, от друго време, съм край чучур,
чийто шум не се отделя от съня ми:

по следи на пепелянки, все в една посока там
птиците потъват в есенните ми простори
и къртиците из лабиринтите на мрака
преповтарят гневния си труд, с усилие, което
всички същности би прекроило - там дъждовните порои
странни знаци рият, и фучат, и стенат,
докато се питам:

има ли го Минотавъра?

Някой ден под напора на тайните си ще се сринат
тия всичко чуващи врати
и ще се оголи
Лабиринтът…

Пак ще бъде нощ и златните пирони
на звездите ще са приковали небесата,
за да не успее тежестта им да ни задуши,
докато по нишката на Ариадна хоризонтът
ни отвежда в пасбища отвъдни, откъдето
никога не ще узнаем

има ли го Минотавъра…

…и след нас
в чие ли
питане ще се посели?


***

Една вечер звездата попита:
” Какво търсиш сред мизерията земна
ти, който бе обичал мен?..”

И си тръгна тя. И аз останах
сам, с ехтеж на брадва в глухите уши,
сам, с безбагрие в палитрата на вечните нивя…

В една вечер, за която нямаше копита конят на сърцето ми,
в едно дълго скитане, в което все не стигах никъде,
чух железни хрипове,
чух криле на лебеди да стържат сухата ръжда на небесата ми,
чух див вълчи вой от вулканичните недра на древните ми кладенци…
И се вниза болка в мене… И попитах:
кой от плът оголи моите ръце,
          преди да хвърля примка на годините;
кой стопи нозете ми,
          преди да стигна голата девица на водите;
кой срази душата ми,
          преди от костите на падналите воини да смогна
               свирка в устните на вятъра да сложа,
та да чуем
              гласовете на безумията си?…

Една вечер плака дълго моята звезда…
И родилно биха диска лунен ципокрили прилепи…
И подвих нозе аз… И заспах в омарата на перуниките…
И сънувах пак
зората на живота си… Ала оттам
ни бог, ни ангел
с благослов ме осени…

Само милно старата върба,
с тиха жал провеси над мен клон,
по който
струпеи от черни рани бяха вбити
като брадавици в костелива плът.


ТИ, БАБО…

Бабо, мрак е… Ти, с ръце от червея изгризани,
Сириус ми сочиш - кърваво око на нощите ми, през които
плаках за теб и очаквах ангел от зенита да слети…

Моят пуст живот е ек от стъпките ти, бабо,
тъжен разказ за изгубени неща е той…
И се питам: днес къде е
онзи свят на приказките, где са феите, и где е совата, която
нощем с писък от комина ни
проклинаше луната?…

Туй, което ми остави е тъй малко - само
                    едно море от жалост
между мене и помахващата ти ръка
в мига, когато
зад оградата на селския ни двор
клетият живот ме позова…

Скитник бос, аз тръгнах след илюзиите,
без дори да зная
какви тайни от яйцето на сърцето ми
в полога си кървавите грижи ще излюпят те…

Днес - разгърден и сломен - стоя
под кръстозначен ветроструй и не съзирам
                 плод - да утоля глада си,
                 цел - да обновя усилията си…

И раним,
и смазан от въпросите, с които възмъжах,
в отвъдното се вглеждам,
и разбирам:
            ти си дишането там - тук въздухът съм аз,
            гниещата плът си там - тук сянката съм аз,
            твърдостта си ти - а камъкът съм аз!..

Време е:
         вдигни от нищото ръка и залък ми подай
             от хляб, замесен с вик и слюнка на ята в трагични есени;
първа дума ми кажи - като при раждането ми - преди
                                  всичките ненужни думи да съм чул;
и коленичила моли за мене Бога там,
додето аз
стоя тук още
прав
и непривел глава!


***

И пак
в едноизмерното и неотклонно време,
над пустош и порутени огнища,
легенди като пламък пренареждат
всичко скътаното през безпорядъка
на вече отшумелия живот… И пак
безименни бойци в трагични битки гинат там; и пак
от свидна, но посечена плът, мирис гнилостен пълзи; и пак
от ужас майчините сълзи стинат в пепелищата; и пак
от нищото вихрушките се вдигат, и орлите
през героични небеса пренасят слънцето
към залези, в които даже враг не може
дирята
на онеправданите да проследи…

В такава врява от предопределености
израснах тук,
но не успях
кът сигурен да си намеря
в злочестата си и ограбена земя…

Бях роб!…

И не прегърнах свободата си,
защото
не поех по онзи път, по който
храбреците на света

умират в слава…

Или чезнат без следа.


***

Понеже хиляди неща са струпани край мене и понеже
са граница последна на присъствието ми
и усещат
чрез болката ми само остротата
на износването си, и понеже
      единствено
      в илюзиите ми са надеждни -

аз приемам
през краткото си време да ги преведа
до оня
предел, след който може би ще дешифрираме с тях
в различни видимости знайното един за друг,
и може би
там само в общ разпад ще се отлеем в целостта
на Бога в себе си…

Но днес, додето странстваме из зримите пространства на материята,
и се леним в прегръдките си,
         и от допира си се гнусим,
         и трайността, и красотата
         са за нас
         мираж, макар да сме се ширнали
         сред тях -
         си мисля, че единствено
благоприличието е твърдата,
но непремерена привидност между удар и покой,
и е оная
безименна скръб, в нервната разнопосочност на очакването ни,
в която образите на изгнанията си
разпознаваме….

И само сенките ни може би - с еднаквото си естество -
са уверението,
че в една взаимност на света,
по общ път
към отвъдното вървим.


***

В това опърлено пространство, сред разпад и сивота,
пепелта е подменила трайната система на нещата,
сгърчил се е въздухът на минал огън под петата,
сринат е пейзажът
и ограбена - пръстта…

Може би и Бог, и онова,
което с нежен поглед ме следи
в необяснимата далечина,
не съществуват;
може би, освен от себе си, от всичко съм освободен,
може би желанията са грохнали, и може би
единствено е сигурен тук
само пътят,
който няма никога да извървя…

Но животът все пак
трябва да се изживее -
трябва да текат води и жаждата да се засища с тях;
трябва да искри дъхът в омаята на въздуха;
трябва в колебанията между вяра и езичество браздите да димят;
трябва в липсите, с които свиквам, в безчет илюзии да се уравновесят,
трябва кал и слънце да се съвместят
в прогниващата плът,
преди
месиите да възвестят,
че съществуването
е единствената мярка за нещата…

Но бедната душа, дори изопната от викове,
ще смогне ли
разпада ми сред туй гъмжащо многозначие
да спре?

За повече не питам…
Само слушам
какво ми шепне вятърът, без в шепота му смисъл да долавям аз,
и само гледам
след волните вълни, макар че в тях
           не блика жал към тласъците на заточената в мене кръв…

И пак смирено коленича -
нека
поне в молитвата ми се всели оная тайна, зад която
никога не ще узная
страда ли за мен

или нехае Бог…


***

От страхове съм изтощен… Сред ненаситна самота
расте унинието… Какво да му опълчи любовта ми,
щом - безскрупулно -
в далечина без име ме отвлича
времето?…

На чий ли мозък от димящата кора
въздига лунните воали то? Или и те са
мираж отдавнашен от изпарената ми кръв?

И пак
над старата ни къща се разпада
пепелявото мълчание
и дядо ми - ключар на спомените ми - отнася
в безкрая на изчезналите някога пътеки
меда на сънищата ми…

Сломен го викам… И додето викам,
светлик от сол и буря есенна расте
в очите ми и между хълмовете -

сам съм!…

И ни Антарес,
нито Вега,
нито всичките звезди
в мен празнотата ще запълнят… Но все пак
в среднощния интериьор на своя дом,
в туй гардеробно
и удобно
килимено пространство, ще изопва
дух и тяло и ще яхна
хаоса на сънищата си - там още,
два крака в хоризонта вбил и два -
в зенита,
белият жребец
на младостта ми
с илюзиите и с бурите на страховете,
безкрая в очните си орбити върти…

И уж съм сам тук…

А не съм!…

Покой
се шири в този стар дом!…
Като в гроб…

И паяците
в мрежи от безвремие по ъглите изкормват
рой от излюпени за слънце и веселие мухи…


В ПАМЕТ
НА АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ

                        „…Край. Довиждане.”
                               Андрей Германов

До друг сезон, до други бряг -
                                             довиждане!
До други нощи - с вино и зачатия - довиждане!
До страшното Разпятие на друг Великден и друг гърч -
                                                                       довиждане!..

Пълзи по хълмовете залезната тишина - довиждане!
Мираж е тя от млъкнали след изстрел
                                       птичи гласове - довиждане!
Над раните ми мракът стяга възел чер - довиждане!
И в кървав дим роса и цвят се сливат пак - довиждане!

Щом някога реша, и теб, любима, в своя дом ще приютя - довиждане!
Да си до мен с лъчистите ни спомени - довиждане!
Далеч от горест и вини ще слеем мълком длани и сърца - довиждане!
И в режещ мраз,
и в адски пек
в еднакъв сън ще бдим - довиждане…

Нощта е звездочела, но гори от плач - довиждане!
Връхлитащ вятър в думите като шрапнел свисти - довиждане!
Терзае ни мигът, дроби се
               клетата ми плът - довиждане!
И нито тук, нито отвъд
кълни утеха …

Край!

Довиждане!


***

Вървях по лунното поречие и стъпките ми сплитаха
изопнатата нишка на брега
в поредна плетка на изгнанията ми.

Край мен,
в трошлив мрак раснеха догадките
и чезнеха в безкрай,
където въздухът
            роеше преселенията си в изнежения звън на ципокрилите;
и вряха ручейно хайверите,
а кроткият камъш
с нестихващите измерения на влажния си аромат
ме бе подминал вече
в бяг към окръгления котешки гръб на изопнатия,
пред скок към нови тайни, хоризонт…

И нямаше ни памет, ни поредна жалост лятото…
И плах бе, и обречен всеки миг
в самия край на август, в сънно доловимия
ситнеж на яребичните нозе…

Тогава, затаил душа, оставих аз
по тоя полюс от среднощното ми бодърстване
безгрижието ми през сенките и светлините да тече,
копнежът ми из възродените пространства да кръжи,
а съпричастието ми с въздишки да разнежва
ония древни хълмове,
                     в които,
където и да се прокъса корен,
бликва кръв…


С ЛИЦЕ В МРАВУНЯКА

Нощта раздуха рой звезди. Подпали се небесната коприна.
Петел пропя… И в храстите лисицата
загриза въздуха… От ярост славеят заби
пламтяща човчица в сърцето си - тъй скучна беше песента,
а с нея някога тешеше той
изпепеления от заревата хоризонт…

Заспал в дола, косачът вече нямаше ръце
да спре прииждащите сипеи - и пясъци затрупаха очите му…
И сдипли руно сурата мъгла… И пощръкля
под шатрата на сънищата вятърът… Разбъркаха се часовете…
И в гъстото ухание на карамфилите
едно страдание заплака,
друго се стаи
и ми прошепна: ” Търсим въпросителните на света.
Кортеж за младите девойки бяха те и бдяха над мечтите им…
Но охлювите олигавиха пътеките,
та годиниците им,
с войнишка кал и с кървав мед по устните си, да останат
под чужди небеса… И вечно там
с лице в мравуняка на щипещите тайни
                                                         да скърбят…”

Протегнах длан, затичах се, но лунната пътека ме изведе
към други хоризонт, където, клекнала, нощта
раздухваше поредната жарава от звезди;
и с тъмнита тревога на безкрая,
далече - в детството ми чак! - се беше запиляло времето.


***

Пак над мрежата на нощния клонак цъфти Всемирът.
Той молитвите ни слуша, а те трудно се разбират.

Зорко пази тайните ни… Но съдбите прекроява
по свой принцип - пропиляното от нас, на друг раздава.

А за болките, изтръгнати направо от сърцето
и разпръснати в безкрая, и ненужни общо взето,

нито ни успокоява, ни като на слепи птици
ни показва, че греха е видим само с чуждите зеници…

И простил ни всичко, бди над нас и чака: в разума ни
мъдрост от звездите да проникне - както е предсказано!


***

Нека този час, във който капе восък от звездите
и петлите с диво гърло в клона като в трон зелен
преосмислят песента си и не смеят да запеят;
този час, във който спи светът в тревистите затишия,
в който рижите зверчета на страха и грижите
са безсилни да догонят тия, дето са поели
на задъханите пътища в безкрая озарен -

този час на отдиха
да е благословен!…

Нека върне всекиму желаното:
                            да бъде
зрящ слепецът; гладният - глада си да насити;
озлобеният отново за повярва на съдбата;
времето да срещне своя двойник, за да имат
време тия, дето свойте дни са пропиляли;
нека птицата убита през плача на съвестта ни
да довърши своя полет в свободата на просторите;
този, който се е трудил, нека да намери
отдих,
докато над него капят восъчните свещи на звездите;
докато животът с пламъци от разкаяния се пълни
и през тях намира пътя някой,
и намята
            пътна дреха пак…


КУЧЕ И САМОТНОСТ

Този пес - вулкан от бяс - защо сред двора се дере?
Този вятър защо вие? Клоните защо се вдигат
да надзърнат иззад хълма? И защо е този свисък
от криле, зааленели в междучелюстния огън
на скалите стинещи, които чакат мрака като брат?

…По гърба на хоризонт оголен слиза слънцето отвъд;
и вече
сън и състрадание неизличими стават, става свидно
в бяг изгубеното… И душата търси ласка,
търси прошка от пръстта копитото,
ножът търси първата звезда - в кръвта й
острието си да позлати…

В мрака всичко
свойта двойнственост постига!

Тъй, забулена в ефирност, става път недооткрит справедливостта;
съвестта на несъгласието става родственица; и изостря
шип надеждата за мъст…
А после дълго
сова някаква зове душите
на сразените от нас…Но не извръща
погледа си Бог от трупащите скверни сметки -

милозлив е Бог…

И постоянството ми в сферите на необичайното
се срива -
аз не знам защо
зад зид с врати железни кринът слънчево цъфти; защо
полита смъртната ръка след достояния, иззети вече; и защо
сред двора вулканично лае песът ни?…

                  Какво ли
      може да опази той,

какво?…


***

До другия живот - преди и днес, и винаги -
ще си живея все тъй: злостно, сляпо и гъгниво.

Зарана - път!… С надежда или с рана в края му…
И питане без отговор. И дишане отчаяно,

в което удари в гръбнака или гладна нежност
след всяка гибелна принуда срам и крив дял ми отреждат.

А вечер - самота… И лутане из бездни,
отгдето ни насън, нито наяве ще излезна…

Такова поругание, тъй непосилно за душата,
ни звяр би изтърпял, ни търсещият разпятие!..

И все така! - до другия живот… Добре че вече
часът, за всичко да платя, не е далече!


***

Някога ще спре да търси в тия вади на кръвта ми
стари болки слънцето и ще потъне в леден заник.
И ще хукне вятър зъл през злите сенки, за да стигне
хоризонта на септември, с глинест дъх на голи сипеи.

Някога зад тия урви ще се вкоравят мъглите,
рибите в металните води ще се потулят
и в сернистите фонтани на камъша из блатата
с гласове от друго време спомените ще застинат.

Някога, сред нощ такава, в устните ми от звездите
гной ще капе - като тоя, от ведрата пресушени
на дедите ми, в кълчищни ризи жилави души изпекли -
силни да са в трудна бран, и жилави - в погромите.

Някога, в ден на поличби и на поругана слава,
през пропукана икона ще съзра самия дявол
как влудяващо се шири в проиграното от мене
и гладува за греха ми, и с лек път ме изкушава…

И тогава, в нощ такава, в нощ от кръст разполовена,
може би ще се разкая като плътник с гръд ранена…

Не е страшно това време, страшно е, че все по-
омагьосан го сподирям… И за друг живот го моля!


***

До какви звезди печални,
до какво далечно време
се е прислонила тази вечер мисълта ми?..

В градината ми зреят
ябълките пак и пада
пух от празните гнезда…

Но е чуждо всичко…
Сякаш е
низ от празници в далечина,
която вече няма да ме стопли…

Все пак стъквам от тях
незасищаща вечеря - ще нахраня
самотата си
и цялата си участ…

После с поглед ще изопна
шатъра небесен… Но дали
с това ще стане
тази нощ по-моя?

Спомням си:
край парцаливи чергила
босоноги циганки през нивите ни тичаха,
и невинно тъпчеха обичаната ни земя..

Те крадяха всичко, даже подаянията ни,
но с достойнство,
пред което се стъписвахме…

А среднощ взривяваха
с дайрета самотата си -
и пак бляскаха очи, пак съскаха ножове;
и шуртеше
рукналата кръв, за да е жилав -
да не свършва циганският род…

Към ония,
и далечни, и печални нощи,
се прокрадва тази вечер мисълта ми,
но по-бедна,
по-ограбена се връща тя…

И орли се вият, и с мъртвешки
кръгове люлеят небесата на душата ми,
но няма за тях
пристан в нея днес…


БЕДНИЯТ ПЕЙЗАЖ

                                Къде беше това момче, в какъв пейзаж?

                                                      Ервин Крук

Къде си тръгнало в такъв пейзаж, момче с нозете боси?
Тук ветровете нямат вкус, а само дълго ехо от историята.
На костите трошливата загадка
не ти предлага ни покой, ни сигурност.
А повалените колони не успяват, с капители, изваяни в красив
                                              дорийски стил, да носят времето…
Къде си тръгнало, момче?… В несъвършенството на камъка,
                                              във първобитната му злост
се е разбило съвършеното ти пръстче.
И огънят на магнетичната ти кръв е бликнал изпод огъня на слънцето…
О, как е щедър този огън, как напомня той
дихание на светове,
отгдето вечността напира да прошепне най-решаващата дума…
Но в сферата на дълбина, над дълбина склонена, изтънява смисълът.
И само над пулсиращата тленност в центъра на цвете се зараждат
                                               семената на познанието за нас.
В непостоянството на будните му форми е заложена
                                 разрухата на тялото ти. Всичко се мени…
И всеки лъч, пътувал векове, се чупи в диафрагмата на времето -
                                                                                с обратен разрез.
А там, отвъд, какво е, никой не прозря…
Но ти, дошло дотук, не спирай повече, момче!
Дръж мислената земна ос като тояга и със нея премини
мъглявините на уплахата, които вятърът издига срещу теб!..
Самотният пейзаж те моли, отразен в очите ти.
От тебе молят милост насекомите и тия сенки като Пиета,
където паякът източва тъничката нишка на мига
                                    и върху трън и ядно рогче на змия
заплита гибелната мрежа на раненото ни съществуване…
В нозете ти е целият небесен зодиак! -
И Водолей, и Рибите-плувци, и кроткият Телец те доближават.
Везните се люлеят в потното усилие на раменете ти.
А там Овенът с мъжко упование пристъпва сам по пясъчния бряг -
с отблясъка на Златното си руно той на дълго пътешествие
                                       към някаква загадъчна Колхида те зове…

И ден без край, прекрасен ден, раздипля светлината си
пред теб, момче с ранено пръстче… И с рискуващи нозе.


***

Желанията, жилнати от бисерният въздух, се събуждат.
Пейзажът се намества в ранните очи на катеричките.
Износеното в тягостните зимни дни проплаква в навиците ми…

Но вече пролетта е стъпила над всяка пясъчинка в плитчините.
Поели са на дълъг поход срещу стъпките тревите.
И двата бряга са си поделили
безсънието на стихийните води…
През тази музика от вглеждане и лутане след повиците на кръвта вървя
с безгрижие на пийнал след усилен труд гробар.
Разбутвам с лакът видимостите -
             тълпящи се идеи,
             елфи изпод вейките,
             и птици, в полет из поречието…

И пак интимността на свободата
е неизразима в необята на душата ми,
пак цялата звъни от пролетна пъргавина…
И все през танца от упойващи ме аромати тичат
към всички прелести възторзите ми…

             И се питам:
величието
не е ли в туй - отдаден - да приличаш
на света обичан?


***

Разтварям портата, зад нея - земята ми! - до кръгозора
разпъната на кръстчета от синя люлякова скръб…
И уж е пролет, а чернее от тежки гарвани просторът.
И сякаш не зора, а разрез кърви над злия скален ръб.

А вятърът свисти… И рахитично над баирите
мъждее сънно слънце в облачната пелена.
Разкъсаните му отблясъци по острите треви умират.
И нито мен, ни къра сгрява бедната им топлина…

А долу, в ниското, води димят и ръфат бреговете си.
С кори трошливи сънно виснат над яза старите върби…
И времето живее там в такова тънко равновесие,
че би могло да се разпадне… И бога си да оскърби…

И аз затръшвам портата, отвеждала ме от години
към тая нищета, която с проклятието си ме гнети…
И ме задавя ярост… Но и тя
            не ще сломи унинието
в душата ми, незнаеща кому
           за тая участ да мъсти.


***

С оглозгано от самота сърце, с душа, от бурени дръглива,
сънувам родното селце и запустелите му ниви.

Кошмарен сън е туй!.. Из него се лутат сенките на бродници -
кървящи сенки на деди, живели сред безродници…

Били са мъченици те - за чест и за родина,
из глухи долове избивани от озверели инфантили…

Днес спят без гроб те… Но нали и нас, о майчице земя - несправедливите -
за безразличието тъй с трънак и плесен ще покриеш?…

И кучешки лай - сетен укор към живота ни опозорен -
с гняв ангелски душите ни ще гони, в свод по вълчи озверен…

А днес пустееш ти, земя, покрита с плесен и трънак.
И няма бъдеще за нас, и чезнем без следа и знак…


***

Изпращам сините ята към други
еленови простори в есента…
Сгъсти залезът над режещите плугове
и косовете от забравен грозд допиват сладостта…
Черковен звън тревожи пак душите в святата Задушница.
А там, където живите и мъртвите се срещнаха, догаря свещ…
И стихва кърът… Но в какви ли тайни
ловецът се заслушва? И какво ли
в оврага още дири той?
Притичва вярното му псе и лаят му
тревожи рибите, и ръфа сумрачният им покой…

А горе гарвани кръжат - нехае
пред зиналите цеви черноризият им рой;
и стинат камъните, и под тях
пак стягат възли змиите, но зная аз:
строша ли чашата си - в грижите ми ще се разпълзят…
Защото нощем страховете ни растат
и все по змийски дири скитат мислите
в студените ни бащини земи,
в неуредения ни свят…

А щом
и хоризонтите заспят отвъд могилите,
и месецът стадата звездни пак към лобен изгрев поведе,
една надежда ще остане - че съм мил все още
на живота…

…и той няма
да ме предаде…


***

Есен, стинеща от залезни пожари над горите,
изворна отрова в блатните тръстики,
птича глъч, от змийски съсък накълвана
и ти, край мой, който все по не познавам -

носих ви дотук през сънищата си, с които
всяка нощ съм тръгвал - следващ ден да стигна,
с дух, почти прегърбен от повярвани измами
и с очи, които от молитвен глад изтляха…

Здрач е пак…И слънцето в плача на сойка стине,
и мъгли го пият, за да има дълга
слепота за кладенеца; горест - за ноември;
и дъждовни локви - за легло на листопада…

А аз, свит до гол храст, казвам на щурчето:
не унивай! - песните ти леден вихър ще повтори
и ще ги сметат летящи глутници в полята,
чак до хоризонта, който малко те познава!

Аз дойдох за теб до тук… И живо те заварих…
А сега ти вледенено в моя страх на път поемаш…
Но ако не стигнеш по-далеч от всички хали,
защо тъй възпя живота?… И защо аз тъй ти вярвах?


***

Под вълчи вой сипей се свлича… И вече
посърва гората…. В хралупите с мед
кървящ здрач пролазва… И облачен глетчер
расте над полята, сковани от лед.

И пада нощта… И пак врани в комините
шумят - както грижите в мойта душа.
А някой - отдавна по крив път отминал -
разкаян се връща…
               С него как ще реша

на дните ни ребуса, в който с лъжата
отчаяно рискът кръвта е заплел?
Дали и аз всичко що любих бе свято?
Или стара мъст пак за дълг съм приел?

И аз като нея ли в грешна пътека
със зла дума чуждият залък вгорчих?..
Нали от меда на греха се отрекох!
Нали от общ извор тук с всекиго пих!…

Нали под товара на зли грижи времето
и моя гръб скърши!… Защо и сега,
на родната къща в огнището дреме
прах, злобно преравян от чужда ръка?

Защо подъл паяк гнездо е свил в ъгъла,
където бе моята люлка преди?…
Ей, вие,
които пред стадо сте тръгнали
по вълчи вървища, по черни следи -

поспрете се! - в преспи гори планината;
зло ехо клокочи над бездна и рид;
и пак озверен мракът пъпли; и вятърът
ви дебне, зад срещните валози скрит…

Щом пътят ви свърши в стрънта зад могилите,
послушното стадо внезапно ще спре.
И всичко, което днес тъй ви е мило,
земята - безследно! - ще го прибере.


***

Тук водите нямат свое име,
тук мълчанието не познава същината си,
тук очакването ненаситно съпровожда
всеки миг,
и е без образ
бавността, която даже
в камъка отваря рана…

Тук корубата в безмълвие изрича
звездните си истини, когато
в тайника й заблести зората,
и е винаги
пренатоварена от всичко,
от което нищичко не е приела…

Тук миражно плесента се разпростира;
огънят в дим изветрява; и смъртта се бави,
докато сред велеречие от змийско съскане страхът се удължава…

Тук от стонове набъбва въздухът;
брегът се срива;
и търпението, като недовършен звук,
в рибните пасажи се разпада…

Тук гневът на всеки зной чезне в буря из простора,
а поредната нощ
идва сляпа
и си тръгва
без да помни нищичко за мен…


***

В тишината на тревите се пилее лунно злато.
Твойта длан проблясва с блясък бисерен в нощта.
Аз съм сянка коленичила… На плътта ти в белотата
камък чер съм, стон залутан, родствен отзвук на кръвта…

Болка съм и тласък, който като рехав бряг те свлича
в ослепялата стихия на връхлитащия миг.
Пламва сянката ми полудяла и през огнен обръч тича
в лунния посечен ирис… И обзема твоя лик…

По-велик е от съдбата, на живот е равен само
този миг на стръвна жажда, в който земен ек звучи,
в който пеещо бедрото дири тръпнещото рамо
и гласът на птици сплита в плитка лунните лъчи…

Все пак огънят утихва, дооглозгал с бяс главнята…
Пак небето - синя вена, в унисон с кръвта тупти.
Светва бисерно дланта ти… И над нея тишината
е крило с предвечен повей, в който вечност си и ти.

1971 г.


ТОВА ВРЕМЕ

Това време с алчни шепи ме държи; уютът му като стрела
сърцето ми пронизва; чужд ми е
домът -
там е постоянен гост смъртта;
там звукът на скърцащи врати отблъсква любовта;
там - помоля ли за милост в лунатичен час -
         устните, които ме целуват, щракват като зъл капан;
там като насрещни дъждове ме блъскат нуждите;
там гноят в сърцето ми съсиреците на въпросите…
Това време - луд нож в хляба, който с мъка къртя от живота - ме разсича
и ме къпе в чернобелите катранени варници
на полуусмивките и полуистините, и полупризнанията…
И се раздвоява то, и в мен е
мрак и светлина
над твърд от пръст, от въздух, и вода…

Това време - празен звук - ме взижда в безисходицата си!
И треперя, сякаш за милувки тясно е челото ми -
                                 (там ръка не се допира );
шепна думи, по-горчиви от мълчание -
                                (иначе е пуст и пари въздухът);
викам, но без дъх в гръдта, защото
                 някой в упор дуло е притиснал до сърцето ми…

Тъй в молитвено мъртвило свещ мъжди, додето някъде
         святкат мълниите - дар на кръстопътните надежди
                                                           в парцалив безкрай;
тъй с илюзиите за сигурност в безплодното ми утре,
          като жлъч - жълтък в размазано гнездо - се сцежда
                   и плоди нетрайността на битието ми;
тъй от свода гол искрят и ме гнетят звездите -
                             златни
          като песните, с които мама ме приспиваше,

докато косите й - сведеше ли се -
литваха към мене
като гилотинен нож
             в лъжевидение!


***

И пак от крилете на враните мрак краде здрачът… И сив, и невидим
се вмъква в гърдите ни въздухът - да утоли самотата си.
И пак стари скелети топли тревистият губер, и скрива обидата
на ония съдби, след които остана
все тъй ненаситна земята.

А там, в свода гол, полумесецът е забил острие в слабините
на проклетата вечност; и с болка и стон се върти зодиакът…
Дявол взел го! - и в пълните чаши пустините на душите ни
тебеширено се оглеждат… И грабителска страст дебне пак…

И ни лек, нито отдих - в безплодието!… Само тягост!… Като в урочасване!…
Само дълга и тъмна вина, страх и питане: ще оцелеем ли?..
На позор и на яд сме преситени. А под враговете ни не буренясват
пътеките… Като война е - където сме!… А за друго копнеем…
Но е черна нощта и безимен, и ничий е мракът й… От безбрежието му
звезда ли политне, процежда ранима и чезнеща диря…
А ние, в тревистия губер - дъх в дъха, кръв в кръвта -
              все мълчим… И се вглеждаме
в празнотата й, като в живота си, който живеем и не разбираме.


ЛУДИЯТ

Живиеше сред нас! А бе вселена от звезди взривени; бе врата,
окрехната към свят,
от който сме дошли…

И тъй говореше с неща, които вече сме обичали,
че само милостта ни детска го разбираше…

А в полунощ жените шепнеха: “Вратите залостете!.. Лудият е тук!
Той блъска по стъклата, дъвче ябълки в градината;
в комина с глас на кукумявка се обажда; и в обратен ход
върти стрелките на часовниците ни, та колкото
по-страшно е -
              по-бавно да се влачи времето…”

А аз заспивах сам. И знаех: далеч от къщите ни скита нощем Лудият,
защото бе недоверчив и мракът на оградите го плашеше.
И все в бърлоги от резливи тишини
из урвите по ридовете се спотайваше…

Там скриваше загадката на своите сълзи.
И разговаряше с мъжа самотен в месеца…

Но щом от сън се будех призори, на хълма го съзирах пак -
залят в сиянието на усмивката си, сред цветя и птича глъч,
      той водеше към селото зората,
      цял в дрипи и с тояга във ръка,
тъй както - зиме баба ми разказваше -
        Бог идвал някога при хората.


ЛУДИЯТ ІІ

” Доблест за онез, които днес умират! Доблест
и за живите, все още обсадени от бедите!
Доблест, доблест!..”

Тъй крещеше в детството ми Лудият… И - помня! -
там укрих букет от рози в един кът от спомените си;
там достойнството блестеше, бе с лице на ясен ден доброто;
там кръжеше топлата ръка на мама - нощно слънце в моите коси;
там седяха достолепно край чемширите ни гостите
и очи притворех ли, в съня ми думите им светеха…
Бяха те любимци на смъртта, а отстояваха живота
все с лице към дебнещите сенки, все с уста, слепени
в мириса на обредния хляб, в кърмилото на ощетеното спасение…

И сега от оросените пейзажи на ония нощи
Лудият крещи все още: “Доблест, доблест!…”
                                                         Но под хълма
пътищата се затвориха
като морда на преживящо животно - няма
откъде да вейне лъх на яки мишци; няма
дума с кобен смисъл, за да палне
огън от умората на гаснещата ми звезда…

И стоя аз в този двор, сънуван
девет лакти под земята от дедите ми,
зъл стоя с букет от рози, и с ръка
почти изгризана от тръните им, но не зная
над чий гроб, преди да си замине,
Лудият е плакал…

….та да ида
и да ги положа там…


***

Има миг - почти неуловим - когато
е ни ден, ни нощ:

стихнали са хоризонтите; небето се снишава;
пътят, уморен от стъпки, се изляга
в остротата на глогините;
и вятърът
вдига облак прах - да възкреси
Пътя млечен в небесата ни…

Има миг - почти неуловим - когато
свлича одеянието си от сънни блясъци водата
и се слива с онзи сенчест необят на тайните,
в които
времето е неизменно; а мълчанието
не пропуска нищо отвъд себе си…

Има миг - тъй хлъзгав, че душата
само с меланхолията си долавя,
че в превратността на опустошенията
тя е все отвъд зачеващите се промени
и се буди в нея привкус към прозрения, в които
ненаситен е гневът..

Има миг повратен в залеза…

И в него
вечното
на вечната нетрайност
се обрича…


***

Стоя в кръг от опасности:
държа в очите си звезди, чиято светлина ще изподраскат
                               с нокти котките по покривите нощта;
броя зловещите ята от прилепи, чиито
криле сред клоните на моите дървета се строшат
и смутно гледам как отварят рибите уста, и как
в тях чезнат мършавите ветрове…

Стоя в кръг от опасности:
и ме прогарят
отблясъци от пепеляви змийски ризи в бурена;
в духа ми стене въздухът, сквернен от слюнките на устни, сипещи проклятия;
с прозирните си обиталища ме озверяват насекомите,
раздират ме самозаченати енергии
и ме захвърлят в цветните лехи,
сред мирис, до експлозия сгъстен….

Стоя в кръг от опасности…
По тлъстия корем на въздуха над мен
отекват удари на метеори - низ от камъни, с които се замерват
нелепо боговете, както
с прашки малчуганите изтребват птиците, и както
вълци давят стадо - жертвен дар на ненаситния им глад…

Стоя в кръг от опасности,
а той е
обзет от друг кръг, и от по-друг… И така -
безкрай!…

Но вече
надвесва мракът лунното си огледало,
с оня
сияещ в него мъж:
- Но туй си ти, мой сроднико! - ми казва той. -
           Ти - с длани като моите - от камък дялани,
           с очи от лед,
           с уста от пепел
           и сърце -
                 съсирек от безсилие, с което ти дарих…

- А онзи
свят, щедро обещан ми в детството, къде е? - питам. -
и защо
усилията ми погълна пясъкът, пред който се стъписахте
и ти, и времето;
защо
се ширна сухота в съня на изворите, от които пих аз,
и защо
в чер низ от рани се стопи под теб
           обичащата ми душа?…


***

Все до твърдата гръд на скалите,
в детството
се сгушваха дърветата…

В мълчанието им
гнездяха време и търпение -
гнетяха ги слани,
мъгли ги давеха,
а в тихи утрини раздухваше
ронливи звезди вятърът, и диплеше
тревистите си брегове реката, докато
под всеотдайна синева искряха бързеите й, в които
слънцето като око на риба плуваше
към залез и покой…

И аз не смогвах
мигновенията си
с достойни имена да нарека, ни възрастта си
над крехкия, ронлив скат на легендите
да уравновеся;
ни пък годините си
в кръгове като дърво да впримча
и така,
дори лукаво мамен от желанията,
да успея
на сенчестото и коварно хлъзгане към Нищото
да устоя…


***

До извор, от устни засенчван, в жесток миг сред път да присядам,
додето в простор от дъждовни дъна чезне сноп от изтлели дъги;
по стъпки на ящерки изход от пустош сред зла шир да диря;
под дим от огнище през нощи с екливи луни да мълча!…

И нека в мечтите ми гладни прокоба жадувана да е полето!…
         И вместо с твърд шип да пронизва гръдта ми
                с дъх ласкав злочестата роза в нощта!..

И бездна да е светлината, а гробът - бряг слънчев, когато
нозете от старост се степат и гнусно дъхът загорчи;
и когато
и залез, и утро, и нощ, и ден ще са краят на всичко желано;
и всичко -
от жаждата чак до утробния плод, а и още нататък - до извора,
който окаяни устни изпиха - ще свърши
и нищо
няма да има за мене;
и нищо!-
       за всички след мен…


***

Празнота - като в легендите… Но брегът възлиза
над води, от нова утрин озарени…
Там,
зад тях,
е детството ми - късче радост с вейнати коси…
И макар недостижимо, тъй е близо то - на отстояние
само шест десетилетия, ширнати от хоризонт до хоризонт,
с огнени треви и с шестдесет
пророчества от зодиака - всички в ущръб на живота ми…
И пак е празнота - като в легендите…
Пак жестоки примки от желания - да присвоя туй, за което
пяха чучулигите в лазурния простор, а изворите
с очи сияещи съзряха зад мечтата ми, преди водите им
жажда да изпие или зима да смрази…И аз
днес зад нови води да съзра
прах и вейнати коси сред смътни спомени, в които
нито някога ще си отдъхна,
ни на някъде ще продължа…


***

Стоя сред ветрокръстното поле,
стоя върху разкален кръстопът,
а горе Сириус - звездата-маг,
с безизразен лик към безкрая
на бъдните ни сънища отпраща
лебедовите ята…

И изтъняват сенките,
и студенеят
блатните тръстики - в гмежа им,
ранен звяр горко стене -
(съвършена е
тук само гибелта)…

А времето се е поспряло - да наметне
шлейфа си от парцалива шума върху хълмовете,
да утаи свещена тишина в хралупите,
и от молитвите на рибните пасажи
мълчание към вечността да отнесе…

И аз, дошлият тук по дълъг път, ще се стая
под стройните тополи, и ще слушам как
поименно ги викат ветровете,
докато,
подети от могъществото им,
към извора предвечен на страданието
като ръцете ми протягат клоните си те - дано
с тях да успеят да затулят
горестната му уста!…


ИЗВОРЪТ

И спрях…
И пих…

И бе водата,
прохладна като пот, прокапала от сенките на времената,
и тъй изпълни празнотата на устата ми,
като че дума щях да изрека.

Блестеше изворът
и древно тайнство се таеше в тишината му,
и зряло слънце бдеше в изумрудения мъх,
и струите танцуваха,
и прелестни мехури вряха
в кварцовата твърдост на мига…

И струваше ми се,
че не от кипналата ярост на земята,
а от необята
на стихналите ми копнежи бликаше водата…

А прашните пътеки с тъмни тайни се прокрадваха към дълбината й,
и птиците изстрелваха прозирните си крясъци в стрънта,
и пухкавите стъпки на мишлета в пелени
от страх я омотаваха… И тоя дух
се утаи в дрезгавината, и замря
в светкавицата на далечен спомен, в който изворната празнота
бе като шепата на мама, от ония дни, когато
с бисерна вода за пръв път детската ми жажда услади….

Но дълго след това
     пак глътка подир глътка,
                           в брод след брод
растеше жаждата ми сред кресливия живот,
където тлен се стеле и където
дори и мостът, който нечии ръце градят
от бряг до бряг - за вечен дар! -
съсипан рухва, докато
поредни пурпурни зари растат…

А аз -
тъй дълго бродилият под връхлитащи ме бъднини,
все още пиех…
И додето пиех, зърнах как
оголеният свод се срина в изворните дълбини, и как
обзелият ме миг, преди с бъздънните си тайни да ми загорчи,
в последна глътка се смали
и се стопи
на водната змия в гневливите очи…


***

Сив ястреб някога гнездеше край реката ни… Днес тя е същата,
а нито кост, нито перо - от ястреба …Не трепва
брегът от сянката му, ни се сгърчва
от острия клюн слизестият въздух… Само
бездънна тишина витае в мен при спомена
за дебнещите му очи…

Но стръмният бряг, вкоравен от жегата, нехае
под стъпките ми - дремят
под него тинести води и го замерят
с листа и прахоляк вихрушките, и под вика
на пъдпъдък лентяйстват
лалугери в смирените треви….

Смирен, и аз сред тях се спирам и усещам - пътят ми
е изтощена приказка тук
и чернее вече
под дълъг залез краят му… И може би
все по-самотен ще унива той и няма да го утешат
съчувствено ония, чакащите ме отвъд; ни ще го приюти
в скръбта си онзи ястреб, чийто крясък
бе придружил в безкрая първия ми вик -

прострелян е отдавна той
от върлите ми врагове,
за да не може,
до Божия дъх, с вихрените си криле,
и моя сетен дъх
да отнесе…


***

Човекът е
огромно безпокойство,
в ери от безумия…

Той трополи в тях с вдъхновените си епоси
и с полетите си, които сам прострелва
в чернотата на лъчистите си дни…И все
сред неуютната си цялост отброява
ударите на секундите, и спи
в постеля от окаменяващи въпроси,
и ту гол се буди
под химните на птиците в зори,
ту вечер рови
угрижен в дрипите на самотата си,
или припява
забравени молитви - да скрепи надеждата си…

О, как самоубийствено
по тъмните си пътища се влачи той! Как зловещо
предлага оптимизма си на бъдещето, а се къпе в кръв,
додето с нокти тайните си от коравите звезди
изчопля унизен…

Огромно безпокойство е човекът!.. Знам!…
Но не греша ли?
Не смита ли ръждата на усилията му вятърът,
додето тук мъдрувам сляпо аз;.
не отмаляват ли като тичинки след оплождане
от напора на разстоянията костите му - тъй удобни за пръстта
и в чашата на черепа му не изцежда ли
черни капки от забрава времето?…

И ако все не идва отговор,
би трябвало
се заслушаме какво ни шепне
отзи страх от смъртния ни миг - нали
затварят в него своя кръг неясните ни същности?…

Едва тогава
като дете от висотата на любимо рамо
ще съзрем,
как в гмежт от мравешки съзвездия възкръсва пред нас
истината -
като феникс от праха!


***

И този стих е форма и лице
на викащото в мен…

С търпение на ослепена роза го обричам
на разума
и го наричам
с името на пътя, в който са умирали дедите ми…

В мен като феникс от праха на произподнята
глава издига сред предателски запеви той,
и трополи с криле над всички струи от господня кръв по кръстовете,
и стене в пламъците им, с очи,
обърнати
към свободата само…

               Някой ден,
когато устните ми ще са царството на мълчанието,
когато отчаянието ми ще е стихнал вихър над праха,
този стих - тресящ се и нарастващ ембрион на Сътворението -
ще бъде с вас!…

И все ще го преживяте,
и все в неопрощаващи молитви в гърлото ви ще засяда,
и хитричко под чергите в семейни тържества ще го замитате,
но той ще раздвоява будните ви сънища, додето
съпругите ви в чуждите легла го калят и додето
в палавите ви мечти с бедра блестящи
го изпръскват проститутките;

и колкото да го изгризва времето,
ще бъде той през скитничествата ви
прощален стон от родния ви праг и дълго ехо от несретите ви
и ще свисти в душите ви
като взривена памет
и летливи обещания…

През бавните превали на живота ви,
между веселие и нищо не променящи промени,
все с вас в несподеления ви път ще криволичи той,
ще ви въздига от пороците и ще ви води през винните ви,
и в старостта,
ще ви изтласква към живота,
докато стоите над нещата,
сиреч -
дори умиращи! -

сте първи и последен
синоним на свободата си.


***

Знам:
в светлината само
съществува свободата на пространствата,
в нея фантастичните ми сънища
          сливат образа си с най-реалните неща.
И виждаш пак: кипят водите от звезди среднощ,
          и музиката им в мълчанието ти тече…. И ти си
в чувството, което аз изстрадвам, и в което
ритъмът на цветоносните огньове се прелива
с ритъма на жеравите, идващи от юг, за да изопнат
с пеещите си криле дъждовните дъги…

В такава нощ отлага
пристъпите си
дори смъртта.
И като в сън към изворната белота
се втурват всички корени… Но вече
е тясно за тях в звездните води, защото там
аз с вечен благослов съм коленичил в светлината
на твоите очи, в които
е необятна свободата ми.


***

Великденски камбани като в детството звънят.
И кървава расте в божурите зората… И пак мами
пътеките ни хоризонтът…Усмирен е
и благодушен е мигът… И дреме
ветрецът в тишината на усмивките…

А птиците,
с искрящи кръстчета - като от чудни възкресения,
довършват танца си
върху захласнатия склон… И над росистото
и дълго озарение на босоногите треви,
ехти и глъхне
шумът на бавните стада…

По-млад ли съм
сред тази радост на живота аз
и по ли сладостно
ме възвисява тя, додето
води изпод възбуденото покривало на мъха,
набъбват… И се пукат
небесните черупки на мехурите
и литват водни духове от тях… И пак
са в пламъци ресниците… И пак
е съкровен и чист мигът,
когато
Великденски камбани
като в детството звънят!


***

В тревите капеха листа, бял гроздов сок и весели звезди.
С разжарен гняв мучеше гаснещият бик на хоризонта син -
          скали и хълмове скосени бяха силните му рамене.
Ехтяха ноздрите му с кладенци от древност и пенлива светлина.
И тайнствена бе силата му - като лятото в подмолите,
          като страха ми в плитчините на капризните реки…

Той бъхтеше с копита прага ни… А баба ми,
с най-пъстрокрили приказки в душата си,
с лице от светлина седеше там - в самия край на залеза
и със далечна ножица от птичи полети прекройваше за мен света…

В упойващия мирис на пелина градеше къщата си паякът.
И злите вещици коварно пак в здрачената му сянка се спотайваха.
А нощем над комина виеше бял лунен диск
            и като озверено куче тичаше, и гонеше миража на съня…

Ще се яви знамение! - твърдеше баба ми. - Ще плъзне мор.
                                                    Ще паднат от черницата
кокошките. Козелът яслата си ще разбие,
ще скочи върху покрива, с рога небето ще продъни…
След туй ще тръгне Бог знай накъде… Но ти не се плаши! - ми рече тя…

Шумяха люспи рибени в устата й - тя фъфлеше,
защото белотата на зъбите й в цъфтежа на шибоите се бе отляла;
изпили бяха изворите баграта на нейната уста;
а влагата,
която горко от зениците й капеше,
и днес тече от свещите,
под кръста й,
в смълчаното ни гробище.


СПОМЕН ЗА СТАРИЦАТА

Прекоси градината, огледа златото на розите,
спря до стобора, откъдето почваше светът, отнет й може би завинаги…
Пръхтеше вече слънцето пред прага на нощта - самотно като бик в обор…
Осите в гроздовия аромат тлъстееха…

С ръка, целуната от смърт, но още жива, гребна тя
вода от кладенчовото ведро - като от мирото на световете - и потръпна,
                                                                                                  сякаш
водите на далечни заливи опариха нозете й;
и пак пропяха жабешките хорове
                в дълбоките,
         и още диплещи се в смутната й скръб, любовни нощи…

А паяците в студенеещите зелеви светилници,
с безкрайно отрицание загледани в самоубийствено надвисналите небеса,
корона от сребро извайваха за сенките и меланхолно връзваха
в последен възъл срязания от въздишките й хоризонт…

Така я зърнах там,
преди в неяснотата към пирея да политне тя,
и преди гърленият вик
от дъното на родовия кладенец
в плющенето на ангелско крило да се отлее,
и преди
с поредната къртичина гробарят-кърт
                   под литналата й душа да очертае
безпаметният знак
на трудно отминаване…


СТАРИЦАТА

Видях разплакана старица, усетих древно и неясно чувство
и извиках: Боже, в този ад на отминаването, дето
милостта ни все не стига да избършем чуждата сълза,
дето интересът ни изтласква настрани
и нестихващият глад за щастие
             е друг образ на отчаянието само,
ще мога ли аз, с упование в теб,
да търся своето спасение?…

Аз минах толкова реки с мостове, от водите им отнесени,
нахраних птиците, в чието гърло си заложил глад и си отминал,
                                                                           без храна да им дадеш,
и с толкова неточни думи вникнах в твоето мълчание,
че днес не зная смисъла къде е, где е същността
на вярата в оная вяра, със която
съм заченат тук?… Но зная: наша е земята,
в която капят сълзите ни и кръвта ни дава багра на цветята!..

Тук, и само тук
потоците на времето се вливат в милиардните ни клетки!
И любовта ни, и омразата, в отдалечените ни залези
участват в изтреблението на стареещата светлина
с вграждането на свръхновите звезди
в ядрата на сълзите ни!…

Затуй с неясно чувство минах край старицата, край древния й плач…
И тръгнах покрай хълмите, и чувствах
как в гънките им се стопява тя,
как вятърът издига птици и листа над самотата й
и я обгръща с тежестта на онзи хоризонт, след който
ни милост ни е нужна вече, нито мъст, ни разкаяние.


***

Болката е душеядна:
миговете като макове окървавява тя,
утрините с острието на обидите опустошава
и услажда злобните сърца -
          както се услаждат вълчите езици в раните,
          както се тресат в конвулсии насищащите се гърла…

В този свят
аз - не насън - видях очи на бик под режещ нож,
видях родилка да души детето си,
видях любовница с разбита плът по релсите,
видях цветя върху омразен гроб…

И се смирих, и станах
         кълбо от огън зад залостени врати,
         диво покаяние - пред спомените си,
         лют страх…

                     И казвам:
тичаш ли по друмите на думите, не стигаш никъде,
алчно грабиш ли от другите, не стигаш никъде,
и самия ти, където да си, все си никъде -

        никой с раните ти няма своя сън да разлюти,
        никой вместо теб не ще поеме ужаса…

Гол си
и излишен… Като всички!..
Твоят дом е здрава крепост от обреченост…
На трапезата ти, цял живот редена,
е пореден гост смъртта…

Все пак - въпреки че зная -
питам:

ако аз преглътна болката ти,
туй ще те спаси ли?


ПРАГ

Те бяха тук!..

С ресници от разсипаните небеса праха на мирозданието смитаха;
трошаха кости в скални ръбове пред стрехи, сведени от благодат,
по здрач изтръскваха лазура от косите си;
от лунния бокал
в безпаметен сън виното си пиеха;
жестоко дишаха, обичаха, убиваха…
Но бяха тук!..

Сега
през битието крача сам, с разруха в жилите…
Троши се нишката на Ариадна в стъпките ми - няма път назад
през лабиринта, в който съм заприщил спомените си…

А пъстрата змия на хоризонта мята тяло върху хълмовете, в гърч
от ръждавеещи илюзии… С лисичи стъпки вятърът
се шмугва в корените - долу е
проклятието, долу е смъртта!… Но аз, виделият провали, викам
морето в отдиха си; в рухващи параклиси
свещ паля за ранимата любов… И знам: ще дойде тя
тук с белия сезон на перуниките,
с дъх на небе ще се сведе върху живота ми
и с голия език на болката си ще ме увери,
че аз съм бил, преди да се родя, в мечтите й,
че от мечтите ми, преди зачатието ми, се е родила тя…

И свят ще бъде онзи миг -
мигът
на славата, изгребвана в света от всички други преди нас,
на пътя, преотстъпен ни от всички други преди нас!

Защото тук дори и в дишането ни ехти безкрайността на спомена за тях…
Защото паякът на времето живота им в душите ни е насновал…
И няма друг праг, който тъй отвежда в Мирозданието -
както техният…


***

История на мравките - лабиринт от тайни превращения,
тътнеж на марш, извезал мълчаливите години,
и търпение, което
отчайва даже пясъка в пустините…
От древни лесове, от дупките на пещерния страх,
от трайните убежища в трошливи кости на мамонти
избликват черни пипалца
и черни крайници през неутронната ни ера маршируват.

С какъв ли прилив от загадки
ни отнася този поход
към полесраженията бъдни, към далечните прозрения;
с какъв железен обръч е притиснал той
            устата ни, все още слаба за пророчества?..

Въртят се мравчените кръгове - спиралите на дните ни навиват те…
И прекосяват златните полета на усилията ни, където месецът
          цъфти като прокоба,
а розата е мълчалив гробар
          в градините на импозантната ни недействителност…
В желираната плът на времето, като в бездънно езеро,
тунел през ириса на слънцето пробиват те и чезнат в светлината му
пред залеза почти, почти пред каменния ръб -
            там дето маршируват богове с тромпети огнени,
            в които не затихва вятърът…

А тук,
додето с котешки очи нощта раздипля сенките
               на тръни, вбити като кости рибени в пръстта,
додето месецът мени лика си и легендите приемат в царството
               на вечната си сигурност нетрайните неща,
додето под праха на всички превращения
               ръцете победени се стопяват в светлината,
пиша аз
историята на мравките
              с търпение, отчайващо дори и пясъка в пустините.


МИТОЛОГИЯ

Накрая идва митологията и започва второто,
най-дългото пътуване - браздят мравуняци
могилите; прогнили са
отдавна костите; под вледенени черепи
змията зъзне; зверовете непристойно
се любят над забравени светилища…

Отминало е всичко,
       но все пак е извисено
надмогването на духа ни и на онзи дух,
преследван от водите на забравата…

И шества митологията - звярът става брат на камъка,
а камъкът е същност на костта ни.
Пчелите от кристалите на восъка запридат
безкрайна нишка като свещ на времето.
И жилав е животът… Разпилян в метаморфозите,
той в странни изваяния възражда същността си;
и в трепета на словото и вятъра задържа
дъха на вечното; и пак между страданието
                 и смеха на боговете ни
необезверено съпричастие бушува…

И огорчената ръка се връща към земята
да сепне мъртвите и да въздигне славата
над урни и могъща пепел от сърца…

И все не свършва тука пътят на легендите.
И все в сиянието им, от изначалието още,
в безкрая следваща победа ни зове.