МАЛКАТА АНГЛИЙСКА ЖАНА Д’АРК
Колко прав е бил Уйлям Текери да нарече Шарлот Бронте “английска Жана Д’Арк”, не знам. Не е спорен, обаче, нейният талант и талантът на децата Бронте…
Когато отидох в Хауърт, тръгнах по кривите, тревясали улички. Оглеждах къщите, малки, големи. Вървях към Пасторството и по хубави улици и пътьом видях къщата, където се е родила Шарлот. Музеи, музеи! Ето - сега вървя към още един музей. Пасторската къща, около нея гробището, а малко встрани - църквата, в която пастор Патрик Бронте отслужвал церемониите. Без този пастор и семейството му, Хауърт би останал тих, заспал и неизвестен…
Отвън къщата е хубава, но скромна. Гробището, което я заобикаля е типично за обкръжението на английските църкви. Тишина, сякаш - вечна, тегне тук. Под плочи или трева почиват неизвестни хора. Позеленясалите кръстове и паметници с надписи няма снимки, не. Дали отгатвам посланието, че когато човек напусне житейската суета, не е важно какъв е бил външно? Важна е душата му - дали нещо добро е научил в живота си, за да го отнесе в безкрая. Правилно ли усещам безмълвния шепот от света на сенките: “Мементо Мори…”?
Време е да надникна в Светая Светих на фамилията Бронте. С влизането се разтрепервам от вълнение, необяснимо. Все пак, само съм чела биографията на Шарлот, чела съм книгите й, гледала съм филмовите версии на “Джейн Еър”, но - какво толкова? До края на “визитата” ми, вълнението не ме напуска, а и дълго след това… Удобно жилище, почти всеки има своя стая. В началото семейството било осемчленно. Черната съдба отнема майката твърде рано. Шарлот е само на 5. Поема ги леля им Елизабет. Растат децата, бащата дава четири от пет момичета в благотворителното училище “Ковън Бридж”, за да разбере, че филантропията в това заведение ще му дойде в повече. Там умират от студ и малтретиране, болни, туберкулозните Елизабет и Мария. Патрик Бронте прибира оцелелите Шарлот и Емили, но съдбата е определила и тяхната участ.
Ето я стаята на пастора. Прозорецът гледа към църквата и двора. Вътре - уютно, работна маса, вещи на нея. Тук свещеникът е приготвял проповедите си, почивал. Влизам в стаята на Шарлот, там, в стъклена витрина е нейна рокля, сочеща модата тогава и доказваща колко дребна е била девойката.
После - от стая в стая и така до изхода, но много неща ми се губят, защото музеят си е музей. Няма ги хората, витрини, надписи. Нещо изкуствено, нещо привнесено има тук, но как иначе?
Петнадесетгодишна, Шарлот пак заминава, този път в пансион за учителки и гувернантки. След единадесет години тя е в Брюксел да учи френски и да изпита безнадеждната си любов към Константин…Много неуспешни битки има в живота й, но едно е сигурно - тя заслужено е наречена “Малката английска Жана Д’Арк”. Когато се връща в къщи, тя изпива докрай горчивата чаша - всички те - децата Бронте са туберкулозни. Това не променя любовта им един към друг.
Ето, стаята на Бренуел, негови картини по стените, по стълбището. Неосъществен като личност, болен, той умира въпреки грижите на Емили и Ан. В една и съща година - 1848 - си отиват от света тримата. Остава Шарлот. Писано й било да се омъжи, да живее с надеждата да бъде майка, да напише още романи… Стаята на Артър Бел, съпругът й, там всичко е както е било - скромно и безлично. Тук, в кухнята, столовата, спалните, отсъствува обяснението защо Патрик Бронте не позволява на Шарлот да се омъжи за Бел. Не успях да разбера защо тя, все пак се омъжва. Само защото Артър решава да стане мисионер в Индия? Както и да е, но единственото живо дете на пастора няма дълъг семеен живот. За шестте месеца, отредени й от съдбата, тя пише тайно “Ема”, очаква рожба, боледува, крехка и обречена. Краят й на 30 март 1855 е само физически. От този ден започва безсмъртието й.
Откликнала на молбата на Патрик Бронте да напише биография на дъщеря му, приятелката й - писателката Елизабет Гаскал слага началото на това обезсмъртяване с книгата си “Животът на Шарлот Бронте”.
Хубавото за Шарлот е това, че тя приживе вижда триумфа на “Джейн Еър”. После вече книгата й се преиздава, филмира. В 1996 г. Франко Дзефирели прави една от най - известните й екранизации. Къщата в Хауърт е като мемориал на фамилия Бронте. Тя е като паметниците до гробовете в малкото гробище около нея.
Излизам от нея и влизам в друго мълчание - вечното мълчание на Шарлот Бронте. Питам се дали наистина е мълчание, за да си повторя, че не е и че тя говори чрез книгите си.
А съдбата, тя е сляпа, неведома. Всяка от сестрите Бронте има свое безсмъртие. Емили - с “Брулени хълмове” и неговата мрачна обреченост, Шарлот - с “Джейн Еър” и с внушението за всепобеждаващата сила на любовта, Ан - с “Агнес Грей”, роман, който посмъртно я прави много известна.
Мисля си още нещо - те, трите са жени - войни, скъсват с общоприетия живот на благоприличната англичанка и демонстрират колко високо може да се издигне духът в тялото на една крехка жена.
У. Текери нарича Шарлот “Малката английска Жана Д’Арк” може би, имайки предвид точно този конфликт на английската жена от 19 век с обществото, защото аз не мога да си представя Шарлот Бронте на кон и после - Кладата.
Нейната Клада е друга и към нея тя тръгва не навреме, но навреме, за да бъде запомнена. Завинаги!
