ВЧЕРА И ДНЕС
ВЧЕРА И ДНЕС
Една престъпна власт пропадна.
Роди се нова по-престъпна.
Стомасите не бяха гладни,
а днес какво ли не поскъпна?!
Поне това народ да беше,
ще стане майсторска лъжата.
Закон в доклади се потеше
и робски мъчеше душата.
Къде са – питам ви – делата?
Така ли ще върви живота,
маскиран с явна и позната
организация на злото?
ЧАСОВЕ
Така отдавна…Ех, отдавна!
Отдавнашното ме боли.
След поражения безславни
на две душата се дели.
Не спират тези зли дележи
и споря с бавни часове,
които – кой ще забележи –
съперничат на векове.
БАЙ ГАНЬО БЕЗСМЪРТНИЯТ
Защо говорят, че го няма?
Бай Ганьо си е тук, живее,
яде и спи, краде и мами,
хвалебно новите идеи
с ръчищата си аплодира…
Бай Ганьо просто не умира!
Изпраскан по последна мода,
същински европеец вече,
дори на мач пеша не ходи.
И пак обича да се перчи,
и пак просташка мутра вири…
Бай Ганьо просто не умира!
Не му желаем дълголетие,
а той, напук, от пръч по-здрав е.
Върти си търговийка, клетия,
или по вестниците лафи
и мафийка организира…
Бай Ганьо просто не умира!
Поет е днес, писател – утре,
а в други ден пък политик е.
Помръдне малкото си кутре
и хоп! – пара отнейде блика
и женския каймак обира…
Бай Ганьо просто не умира!
Загрижен все за своя задник,
умее интелектуално,
той, този дърт, вонящ разсадник
да каже думица похвална
за всеки, който го подпира…
Бай Ганьо просто не умира!
Бил селянин, а гражданее,
бил гражданин, а селянее,
според изгодата – идея.
Настане вечер, месец грее,
Балканът нищо не разбира…
Бай Ганьо просто не умира!
ПРОЛОГ
Намерил съм поезията тук,
където диша крепостния камък.
Умът ми разоран като със плуг
на древните епохи плаща данък.
Трапезица и Царевец са сън
и тоя сън да нарисувам искам.
Видях веднъж как пролетния гръм
умря с кръвта на люляка оплискан.
И от тогава до сега мълча,
а време иде и ще заговоря.
Не, няма да говоря – ще звуча,
тъй както ехото в скалите горе.
Това ще бъде сигурно гласът
на възкресено някое предание.
Навеки нека е проклет часът,
когато търновската крепост падна!
Убита слава в пропастта лежи
и Янтра плаче между двата хълма.
Въззема се камбанен звън, руши
пространството, със страшна мъка пълно.
Камбанен звън ще стана, стар и нов.
Със изгревни и залезни пожари
ще нарисувам своята любов.
И ще подпиша автора: България!
БАЛ С МАСКИ
Наоколо маскирани лица.
Вълнисто вечерта салонна блика.
Пулсират електрически сърца.
Замислен съм, уединен и никой.
Така е по-приятно, по-добре!
От настроението си ще пия.
Не чакам никой да ме разбере.
Един за друг тъй малко знаем ние!
С едно момиче като че ли бях.
То мислеше, че крия златна руда,
а плака от намерения прах
на две-три изгорели пеперуди!
КАРТИНА
Окачих на стената картина на гола жена.
Окачих я и ето, заплака горката стена,
че гърдите на тази жена бяха обли луни,
а са плоски и хладни гърдите на всички стени.
НЕВЪЗМОЖНО ЖЕЛАНИЕ
Искам цял да се проникна
от тъгата ти, вселена!
И до болка да откликна
на космичното въртене,
да изчезна, да се слея
със сиянията звездни,
векове да изживея
и тогава чак да слезна.
ТАНГРА
Конница от север – иде Аспарух!
И гърбът на Дунав святка като меч.
Тангра, не оставай за молбите глух!
Тангра, предстои ни кръвнина и сеч!
Конските опашки с вятъра шептят,
гриви се развяват, еква гърлест вик:
“Братя, вече няма връщане назад…
Тангра ще помогне, Тангра е велик!”
И коли разпрягат – ще стануват тук.
И огньове пламват – нейде детски плач,
странен, непривичен като че ли звук
в падащия рано над реката здрач.
Облаци от запад – тътен глух лети…
Спор горещо водят боговете там.
Аспарух загледан в мрачните води
слага върху меча тежката си длан.
Боговете спорят – мечът ще реши!
Острието сочи някъде напред…
Вождовете слушат – яростни души –
в тях небесен огън лиже земен лед.
Тангра, помогни! Те ще устоят!
Чуй – нали разбираш техния език:
“Братя, вече няма връщане назад…
Тангра ще помогне…
Тангра е велик!”
РАЗСЪМВАНЕ НАД ЦАРЕВЕЦ
Утрото разпъна шатър ален.
Царственото слънце се показа.
Царевец, пожарен и печален,
Царевец със болка нещо каза…
Виждам истина под меч заспала.
Тихо, ветрове, не я будете!
Сънните скали разруха гали.
Съмват Царевец и вековете.
Плач завоен Янтра продължава
както нескончаемото време…
В страшна дрямка слънцето засява
паметно и златокръвно семе.
***
Катранен плач в очите слепи
пред дълга, робска орисия…
Нелепо, толкова нелепо,
че чак ми иде да завия,
с избягал ум и чувство мерзко
срещу небе, земя и хора
при мисълта за тази зверска,
отхранена със кръв история!
ФЕЕРИЯ
Скърцаше под стъпките снегът
и заслушан в сребърния шепот,
гледах как преливаше градът
светли сенки и гирлянден шепот.
В миг разсънената кръв въстана.
Топлият й шал ръцете сгря.
И една ликуваща камбана
вляво на гърдите ми запя.
ВОЛЪТ
Да имаше някоя много зелена поляна,
да имаше изворче с много студена вода,
да имаше още доброто лице на Балкана,
да имаше още и детството – смърт за смъртта!…
Не ти трябва другото – толкова никакво вече,
подобно на кокал оглозган от скелет на псе!
Далечното утро залюби далечната вечер,
а в теб – изостанал вол дългите сенки пасе.
Дано не откажат очите му, влажни и умни,
да казват на белия лист какво значи трева,
какво значи стъпката тежка сред крясъци шумни,
какво значи гръб, който носи деца и слова!
***
Не въздишат с вятъра листата.
Здрачът пада меко, като сняг.
Трепнаха водите на реката
и по моста с трясък мина влак.
Пак започва нашата игра.
Тя не е от днес. От памти века е.
И надявам се, че ме разбра…
С хитрост няма да превземам Троя.
Мразя аз троянските коне.
Ти си моя. Толкова си моя,
че не значи нищо твойто “Не”.
ЩУРЧЕ В ОГНИЩЕ
Защо се мъча да разпаля
на овъглени настроения
неповторимото начало?
Дали защото с преклонение
замислената пепел галя
и още пазя топлината
от всички весели огнища,
които кладох по земята
за някого, пък и за нищо.
Дойдоха, сгряха си ръцете,
а много мъничко – сърцата,
и си отидоха заети
ту с истината, ту с лъжата…
А може би и мен ме няма?
Тъче си ъгълче от прежда
единствено щурчето само –
щурче на моята надежда.
СВЕТОСТТА НА БОЛКАТА
Светостта на болката познавам.
И пред нея тихо коленича…
Цял живот – разбрах – ще се раздавам,
след илюзиите си ще тичам.
Който може – нека ме разбира!
Думите са толкова безсилни!…
А зад мене лъкатуши диря
и разказва истината – минало.
Невъзможно е да се повторят
нейните завои причудливи…
Ах, измамник светъл е просторът,
но измамените са щастливи!
ПОДЗЕМНО СЛЪНЦЕ
Голямото око на хоризонта
заспива под клепача на нощта.
Навярно имаш само този дом ти
и в него – все измислени неща.
А хората – къде са те? Какво са?
От себе си излъгани са пак!
Интригата нанякъде ги носи,
където риск и шанс подлагат крак.
Подземно слънце стъпките си гони,
оставени през вчерашния ден.
И утре този свят ще е спасен,
но пак доброто няма да запомни.
ДАЛЕЧНА НЕЖНОСТ
Разпадат се зениците ми в мрака,
подобно на избухнали слънца.
Планетата на спомените чака
лъчи да стоплят нейните деца.
Замаян от дълбоки преизподни –
тях само светлината ще прескочи –
в хербария на времето ще бодна,
с последен лъч, най-скромното поточе.
ЗРЕЛОСТ
За слънце и богата почва гладен,
поникнах със заблудата, че съм
от никого и нищо непродаден,
че зная силата на своя кълн.
Но легна време есенно, когато
откъснах истината – хилав плод.
О, как оплака рожбата си свята
най-страшният, най-мъртъв небосвод.
ЧАША
И недоволство, и тъга.
Очаквах повече да случа.
Мечтах напразно, а сега
да отмечтавам пък се уча.
Ако бездарно бях вирял,
навярно щях да преуспея!
Облива полунощна жал
света на моите идеи.
Труда ми – кой, кога и как
ще проумее и обикне?
Прогледай, мрак! Стопли ме, сняг!
Мил плевел, позволи да никна!
Стихът ми нощи и звезди
в красива чаша претворява,
в жестока чаша – да блести
за наказание и право!
Напълниха я със сърца,
със гладни за любов зеници,
онези истински деца –
поетите самоубийци.
***
Давам ви оръжие в ръцете –
моята поезия ви давам!
Ако можете го оценете!
Ще мълча и ще ви наблюдавам.
Не разбрахте ли, че се обричам
и душа оставям да ви брани.
Пък кажете, че не ви обичам,
след като на пръст и въздух стана…
ХИПОТЕЗА
След като веднъж съм се родил,
знам, че винаги ще съществувам,
че ще бъда, след като съм бил,
че във времената ще пътувам.
Няма нищо страшно във смъртта
и напразно живият се плаши.
Мъките – деца са на плътта,
без която всичко става наше.
