Фрагменти върху „Моцарт и Салиери” от А. С. Пушкин

Панко  Анчев

1.

„Все говорят: нет правды на земле.
Но правды нет - и выше.

             („Всички казват: няма правда на земята./ Но правда няма и горе.“)

С тези два стиха от репликата на Салиери започва „малката трагедия на А. С. Пушкин „Моцарт и Салиери”. Те звучат загадъчно, но не случайно са поставени съвсем в началото на творбата и са изречени от Салиери, а не от Моцарт. Очевидно е, че целта на Пушкин е с „Моцарт и Салиери” е да покаже „неправдата” и потърси разрешение на проблема, който тази „неправда” поставя в живота на героите.

Всъщност, чувството, че Пушкин задава някаква загадка, идва произволно и не бива да смятаме, че се е оправдало. По-добре е да приемем, че репликата на Салиери е израз на неговото огорчение. Огорчение, което ще се прояви в хода на действието. Аз поне не смятам, че става дума за някакво философско обобщение и за истина от последна инстанция. Ние често сами казваме: „няма справедливост” или нещо подобно, когато ни се случват неприятности или не става това, което искаме да стане. Човек е склонен в гнева или в разочарованието си да обобщава, да превръща собствената си частна болка или личен проблем във всеобщо заключение за смисъла на живота и характера на света. Така му олеква и болката му се облекчава. Щом светът е толкова лош и несправедлив, как на мене да ми е добре? - и гневът му току-виж отшумял. „Обобщенията” са някакъв ключ към утехата и спокойствието, към смирението. Споделянето на личния проблем от много хора е лек за болката.

И все пак, в случая Пушкин не отваря дума само за лична болка у Салиери. Салиери изрича „философското” се заключение, предизвикан от поведението и изкуството на своя колега и приятел Моцарт, с когото след малко ще се срещне и ще започне остро драматичен разговор. В него ще се разкрият две основни позиции по отношение на това какво трябва да е изкуството, поведението на твореца - гений. Изразеното  от двамата с думи и  жестове, сблъсъкът на идеи са съществената част от „малката трагедия” на Пушкин.

Салиери вече е решил как да постъпи с Моцарт. Салиери е решил да възстанови „неправдата на земята” и „неправдата горе”. Преди това сам пред себе си и пред собствената си съвест трябва да докаже, че не завижда и не отмъщава, а само наказва и поправя грешката и неправдата. Наказва и поправя, а не отмъщава, тъй като няма причина за отмъщение.

Всеки творец живее в свой свят и създава изкуството си съобразно разбиранията си за него. Той има своите предпочитания, лични вкусове, идейни разбирания, които определят както маниера и стила на работата му, така и житейското му поведение. Изкуството е едно, но в него работят различни по талант, възраст, идейно-естетически схващания, характер творци. От там идва и разнообразието на почерците, различията в подходите, богатството на стиловете. Често се разгарят остри и бурни спорове, борби на мнения и естетически дискусии. Това са борби за надмощие на един или друг принцип, на едно или друго разбиране за изкуството.

Идейно-естетическите борби се водят, защото самото общество е идейно нееднородно поради разслоението вътре в него и различните интереси на социалните класи и групи. Изкуството и културата изразяват социалните противоречия по начина, по който изразяват и единството на нацията и доминиращите обществени идеи. Противоречията се изострят в моменти на преход в общественото развитие, когато още не се е установила новата водеща идея и естетическо направление. Разколебаната традиция се съпротивлява и колкото по-ожесточена е нейното противодействие на новото и различното от нея, толкова повече новото се активизира и изпълва с решителност да я сломи. Разграничителната линия често минава между близки и родствени в живота личности, изповядващи в изкуството понякога и несъвместими идеи, разбирания и подходи към него.

2.

ХІХ век за литературата е век на радикално обновление на руската литература. А всяко обновление на литературата се предхожда и съпътства със спорове за нея, за характера й, за това какъв трябва да е писателят, кому и как да служи, за неговата „зависимост” или „независимост” от обществото. Литературата търси себе си, поради което трябва да изясни за себе си каква трябва и иска да бъде, как да бъде създавана и възприемана от читателите си.

Споровете се водят както рационално, т.е. с полемични статии и вербални дискусии, така и чрез сюжетите на литературните произведения, с темите, които вълнуват обществото и биват разработвани от авторите. В такъв момент темата за езика и изкуството, за творческата личност е особено важна и често се разработва в творчеството на големите писатели. И не може да избяга от нея, защото тя е жизнено важна, съдбовна, свързана с историята на народа и нацията, с ролята и мястото на литературата и изкуството в историческото развитие.

А. С. Пушкин е може би руският писател, който отделя най-много внимание на разработката на тази тема. Това е напълно естествено, тъй като именно Пушкин е създателят на руският литературен език и новото начало на руската литература. Благодарение на него тя придобива зрелост и особено значение за руската нация. Чрез Пушкин тя става наистина достоверен изразител на народните мисли и чувства, на битуващите в руското общество идеи и настроения.

И за обществото, и за литературата е важно с каква длъжност и отговорност е натоварена литературата и как се гледа на писателя - дали той е инструмент на слепите сили, призван да развлича и забавлява чрез своята игра със словото, или е труженик, който изучава времето, формулира проблемите и изрича истини за човека и народа. Буржоазната епоха, особено в навечерието на великите буржоазни революции, които възвестиха нови принципи за обществено устройство и вдъхнаха на личността увереност в нейните безгранични способности, накара писателя да бъде по-емоционален, чувствен, възторжен. Тя го представи като „птичка Божия”, пееща свободно и без да се замисля. Този тип творец е твърде лесно нараним, понеже е наивен и добросърдечен; той живее единствено в изкуството и нищо друго не го интересува. В битовия си живот обикновено е несретник, физически е нездрав; любимата му среда е усамотението, защото за него вътрешният живот е по-ценен от светския, в който има единствено шумотевици, суета, интриги и който постоянно наранява нежната поетова душа със своята грубост и егоизъм.  

Другият тип творец е човек, чието действието е писането и словото. За него изкуството е труд и обществена активност. Чрез труда и обществената активност той оправдава своя талант и показва, че го заслужава. Даденото даром от Господ трябва да се върне умножено. Недостойно е, когато „навън” ври и кипи, когато хората страдат, мъчат се и се борят срещу несправедливостите на общественото устройство, писателят да се прави, че нищо не забелязва, защото на душата му било мъчно и скръбно. Творчеството е преди всичко отговорност, дълг, към които човекът на изкуството, а не само обществото на „простосмъртните, е длъжен да се отнася почтително и да се труди търпеливо и упорито, за да постигне съвършенството. Изкуството е служение, но начин да се постигне съвършенство. Не всеки може да бъде творец.

В „Моцарт и Салиери” под „всеки” се разбира не само бездарният и посредственият, а и този, който не цени собствения си талант и го разпилява лекомислено и безотговорно. Но и в литературния живот е така. Винаги се е смятало, че пропиляването на дарбата е грях, а неудачникът - нещастен и заслужаващ укор.

3.

В „Моцарт и Салиери” А. С. Пушкин поставя проблема за цената и отговорността на таланта, както и за това какъв трябва да е творецът и какво да е поведението му в живота. В интерпретацията на Пушкин и дамата композитори са еднакво велики. Но са различни по натюрел, характер, нагласа, поведение и отношение към собствената си дарба. Не става дума за конфликт между гений и посредствен, нито за завист и отмъщение. И в основата на творбата не е известната съмнителна легенда за Салиери като убиец от завист на Моцарт. Пушкин среща в драматургичното действие двама велики композитора, близки приятели помежду си, за да покаже двата типа творци, за които говорих по-горе. Интригата се усилва от въпросната легенда, от незаглъхващите слухове, витаещи около взаимоотношенията между двамата и от признанието на болния и почти лишен от разум в старостта си Салиери, че е отровил Моцарт. Легендата не случайно „тежи” върху творбата, за да изостри вниманието на читателя и зрителя и го накара внимателно да следи текста и действието, да не се отпуска и отдава на стереотипите, преди сам да ги е проверил. Творбата е затворила в себе си друг живот и поставя проблеми, които в легендата не съществуват. Това трябва да ни накара да осъзнаем, че логиката в живота на гения не може да бъде същата като тази на злодея. В края на драмата Моцарт не случайно изрича думите: „А гений и злодейство - / Две вещи несовместные” (А геният и злодейството са две несъвместими неща). Самият Моцарт определя двамата като „синове на хармонията”, т.е. принадлежащи на друг духове ред, на друга житейска плоскост, а не в опозицията „престъпник - жертва”, не на битово равнище.

Времето доказа високата стойност на композитора Салиери. Неговите творби и днес се изпълняват с огромен успех и предизвикват интереса и вниманието на съвременната публика, защото са проникновени и точни свидетелства на своето време. Салиери е бил ценен и тогава. При това е бил високо ценен; към него са се отнасяли с уважение и признание за големите му заслуги в развитието на музиката. Подчертавам това, защото Пушкин не случайно избира тези двама музиканта за герои на своята творба и ги поставя един срещу друг като олицетворения на различни разбирания за музиката и композитора. Аз не приемам тезата на Анна Ахматова, че Пушкин бил на страната на Салиери, защото самият той много и упорито работел и за него литературата била тежък, дори физически труд. Ако Пушкин действително е на страната на Салиери, то не е, защото и двамата много се трудят и мъчително постигат съвършенството на формата и изразителността на съдържанието. Творческият труд  не е единствено във фазата на записване и търсене на думите. Авторът може дълго да стои над белия лист, докато намери адекватния израз на своите мисли; но той може и да прави това с лекота, без поправки и зачерквания, след като предварително е премислил всичко, изяснил е в главата си подробностите, уточнил е думите и бързо ги е записал. Някому това може да се стори лековато, несериозно, прибързано, но е също толкова упорит и мъчителен физически труд. Пушкин наистина е работил много. Ръкописите му удивляват с какво търпение е стоял над текста и колко скрупульозно се е отнасял към него. Те свидетелстват за безбройните поправки, които е нанасял до последно, за да стане словото му още по-точно и изразително. Ала не са малко случаите, когато е изливал сякаш на един дъх стихотворението и го е правел като игра и шега. Какво, по този начин да не би да опровергава Салиери и да застава на страната на Моцарт?

За Салиери изкуството „се прави”; то „се създава”, конструира се, а не блика от някъде, не витае във въздуха и не е въпрос единствено на вдъхновение. Това изкуство е „алгебра на хармонията”, т. е. на конструкцията. То не е толкова дух, колкото създание, материален предмет дори, изваян от таланта на твореца. Изкуството му се създава по строго определени и задължителни правила. Те предписват как точно трябва да изглежда творбата, но и как творецът да подхожда към нея. Правилата изискват специално „работно” отношение, респект и изключително точно спазване. Само така изкуството съхранява своята възвишеност и неприкосновеност.

Може да се каже, че Салиери е по-романтичен и модернистичен от Моцарт, защото гледа на твореца като на нещо напълно различно от обикновения човек, комуто не е позволено да живее живота на другите, да се смесва с тях. Само така той ще запазва божественото у себе си и не разпилява дадената от Господа способност да твори. За Салиери е ужасяващо, че Моцарт пилее времето си в кръчмите, че се удивлява на музиката на слепи музиканти и се възхищава на тяхното „изкуство”. Недопустимо е да превръщаш творческия процес в игра, забавление, почивка.

Моцарт е друг тип. Изобилието на неговата дарба го прави лекомислен, разглезен и разпилян. Сякаш не я цени достатъчно и не я използва, както трябва. Притежава я в голямо количество и смята, че може да я разхищава безразборно. Но това не е липса на съзнание за собствената си значимост. Напротив, Моцарт знае, че е гений, че музиката му е забележителна, че е вдъхновена от чисти помисли и идеи. Само че не знае как тя се ражда, как блика от душата му и се излива върху нотния лист. Това е загадка, тайна велика и неразгадаема, понеже за него изкуството е вдъхновение, а не „алгебра на хармонията”.

Ние вече знаем, че всеки тип творец, стига да е талантлив, създава истинско изкуство. За нас вероятно конфликт на принципите, които ръководят двамата велики майстори на  музиката, не биха могли да се проявят във вида, който проследяваме в драмата на Пушкин. Изкуствознанието се опита чрез различните формалистични школи и направления, най-амбициозно от които е структурализмът, да опише с формални средства вдъхновението и „алгебрата на хармонията”. Опитът, разбира се, не е съвсем сполучлив, но благодарение на него имаме днес повече търпимост към творци от типа „Салиери” и знаем, че „Моцарт” не може да е единственият начин на създаване на изкуство.

4.

Българската литература от края на ХІХ век, колкото и странно и дори невероятно да е това, преживя драмата „Моцарт -Салиери” чрез конфликта „Вазов - П. П. Славейков”.

В литературознанието този конфликт намира различни тълкувания и обяснения, но по същество в някаква степен повтаря този от Пушкиновата драматична миниатюра. Това доказва колко е тя реалистична и вярна на процесите, протичащи в изкуството на отделните нации.

За българската литература концепцията на П. П. Славейков за изкуството като за нещо непременно „направено”, „изградено”, „композирано”, а не родено спонтанно, е нов етап в естетическото развитие на нацията. Тя настоява да се скъса с „примитива”, който сродява „тълпата” с „твореца”, изравнява ги и по този начин обезценява изкуството, профанира го и го свежда до ежедневната консумация. „Лесното изкуство”, спонтанното, „песенното” е присъщо на отминалите епохи, в които българската култура е далеч от високото равнище на европейската. Днес, по времето на Славейков, епохата на индивидуализма и модернизмите изисква друго изкуство и друга култура. „Фасулковците” харесват Вазов, защото нямат сетивата и подготовката за високата поезия. За тях хубаво е само онова, което лесно се възприема и разбира, а не натовареното с мисъл, направеното, изваяното с майсторство.

„Новото изкуство”, което П. П. Славейков, а заедно с него и кръгът „Мисъл” (д-р Кръстю Кръстев, Петко Ю. Тодоров и П. К. Яворов), е изкуство на мисълта и идеята - при това на идеята за индивидуализма и свръхчовека. Самата идея е елитарна. Тя отделя силния, особения, надарения от всички останали, които са тълпа, показва им го като пример, но и им повелява да се отнасят към него с респект, за да знаят, че той е идеалът. „Всички” са тълпа, гмеж, „фасулковци”, заслужаващи пренебрежение и презрение. Стоящ над тях нов творец създава изкуство за избрани. То е създадено по други правила и закони, поради което е и по-сложно. Върху него е работено, положен е изключителен труд, вложено е майсторство.

Но в случая мене ме интересува най-вече разбирането на големия наш поет за поезията и изкуството като „направени”, а не спонтанно изпети. Истинският стих според него е като „тежка пита мед”, т.е. постепенно и упорито изпълване на формата със съдържание, бавно преработване, именно преработване, на житейския материал, шлифоване на думите и изразите, докато се получи творбата. Това се постига от твореца-интелектуалец с висока култура, който не е бохема. Той не е нищо друго освен поет. Изкуството е професионално занимание и изисква професионалисти, а не „птички божии”.  Не чуваме ли тук думите на Салиери от драмата на А. С. Пушкин?

Голямата пречка пред тази теория на Пенчо Славейков е Иван Вазов. И Пенчо Славейков и неговите другари от кръга „Мисъл” водят жестока борба с него, за да го отместят от позицията му в литературата. Те се борят с него не от завист, не с омраза, а със съзнанието, че е дошло ново време и това ново време е родило нова представа за поезията и гения на словото. Други са сега критериите. Вазов олицетворява старото, архаичното, изостаналото, миналото. Ние не можем да останем до него, а сме длъжни да вървим по новия си път. Новата епоха изисква ново изкуство, което за разлика от Вазовото, няма да е понятно на тълпата и масата, а ще бъде за подготвени, за аристократите на духа. То ще „се прави” със знания, култура, умения.

5.

Защо все пак Салиери убива Моцарт? В живота това, което прави в драмата Салиери, е престъпление и не намира аргументи и оправдание. Ала драмата, която пише А. С. Пушкин, е повече от живот и в нея аргументите в подкрепа или отрицание на поведението на персонажите не се покриват с тези от бита. В художественото произведение конфликтите винаги са по-силно експонирани, засилени са, за да внушат художествената и философската идея.

Сблъсъкът между Моцарт и Салиери е сблъсък между двата принципа на изкуството и двата типа творец. Според Салиери той трябва да се реши, за да се определи съдбата на изкуството и да се защити то от възможността да бъде изпразнено от съдържание и принизено до битово равнище. Моцарт, колкото и парадоксално и невероятно да звучи,  може да му нанесе тежък удар. Салиери бърза да предотврати удара и да спаси изкуството. В него обаче се борят решителността и съмнението. Не е лесно, нито е морално да убиеш човек, за да спасиш изкуството, само защото го намираш в опасност. Тук можем дълго да разсъждаваме доколко това е възможно да бъде човешко съзнание и дали си заслужава човек да поеме такъв тежък грях върху себе си заради нещо, което не е чак толкова важно. Грехът на Салиери е, че си присвоява правото да наказва „отклонилия се” и сгрешилия. Но той в никакъв случай не отмъщава и не завижда на по-талантливия от него.

Бихме могли да попитаме: а защо Моцарт не накаже Салиери за неговото разбиране за изкуството, щом е толкова важно да го браниш и предпазваш от тези, които го разрушават. Позицията му е не по-малко важна, благородна и морална и не по-малко застрашена от принципите, които Салиери защищава. Така е, но творци като Моцарт нямат тази целенасочена агресивност и енергия, за да живеят целенасочено и войнствено да отстояват разбиранията си. Той затова е и толкова доверчив и любвеобвилен и не подозира, че някой е способен не просто да го нарани, а да го убие заради тази наивност и детското му лекомислие и вятърничавост. За него животът (а с него и  изкуството) е игра, а не борба на позиции, принципи, идеи, идеологии и политики. Той няма рационално формулирана кауза, а единствено талант и призвание, които следва почти инстинктивно и импулсивно. Него Салиери не го плаши, понеже не се замисля за последиците, които изкуството и естетическите му разбирания ще му донесат.

Човек следва и изповядва някакви идеи не само с разума, но преди всичко с инстинкта и чувствата си. У него е вродена някаква предварителна нагласа, за да тръгне в една, а не в друга посока. Колкото и да би се опитвал да бъде рационален и да разсъждава върху изкуството като за някаква стройна система, която да се постига последователно и рационално, Моцарт едва ли би достигнал до заключенията и твърдостта на Салиери. Просто защото е друг човек с друго душевно и умствено устройство. Това, което Моцарт не може да бъде, е Салиери. А това, което Салиери не може и не иска да бъде, е Моцарт. Ето го чисто човешкият мотив за сблъсъка. Човешкият мотив се превръща в съзнанието и морала на Салиери в морален мотив, оправдаващ престъплението заради каузата да се спаси изкуството. Затова и покъртително звучат думите му в края на драмата:

                  …  и больно, и приятно
Как будто тяжкий совершил я долг.
Как будто нож целебный мне отсек
Страдавший член!

( и болно и приятно е/ сякаш изпълних тежък дълг./ Сякаш с нож отсякох/ страдащия член!)

Каквото е трябвало да стане, е станало. Салиери е изпълнил дълга си, но и е осъзнал, че престъплението му отнема правото да се нарича „гений”. Макар да се прокрадва съмнението, че подобно убийство не е престъпление, защото е защитило висока кауза. По-късно Ф. М. Достоевски ще подеме тази тема и ще я развие в забележителния си роман „Престъпление и наказани”.

„Моцарт и Салиери” на А. С. Пушкин е ярка творба на руската литература от ХІХ век. Тя доказва още веднъж (а и това е задачата на голямата литература) колко сложен е животът и колко трудно е да отсъдиш в оценките си за хората и литературните персонажи. И колко внимателно трябва да подхождаме към фактите и към постъпките, за да мерим според мерките, с които искаме нас да измерват. А. С. Пушкин е избрал този сюжет да реабилитира не само Салиери, но и човека като сложно единство от противоречия, за да ни подбуди да бъдем по-внимателни и по-снизходителни към човешките слабости, но и към твърдостта и вътрешната човешка сила. Би трябвало да се замислим и върху това дали изкуството стои над всичко и дали то заслужава да пристъпваме дадените от Бога права, да нарушаваме Неговите заповеди и да изземваме функциите Му, за да въздаваме справедливост и наказваме отклоненията от правилата.

Аз тук просто предложих една възможност за тълкуване творбата на великия поет, като по този начин се опитах да вместя личното си мнение в богатата литература върху малката трагедия на А. С. Пушкин „Моцарт и Салиери”.