НЕВЪЗМОЖНО
Той бе родом от село. Неговите бедни родители още на 12 години го дадоха на един майстор-зидар за чирак в Добруджа. А като ученик учеше се най-добре в селското училище. По всичко си личеше, че това дете има склонност за книга. И прекара той две, три, цели четири години в скитане по равна Добруджа. Прави къщи и плевници, коси, жъна и все недоволен. Да бъде учител, това копнееше той още от малък, колчем покойния даскал Върби го станеше нявга да дежури и наглежда „дечурлигата”, за да може стария учител свободно да посети кръчмата или нивата си на срещния рът.
- Пие, пие даскал Върби, знаят го селяни, знае го и инспектора, ала тъй сладко разказва, тъй ни милва и гали понякога, че по-мил ни е от баща! Как цяло село го почита и му казва „учителю!” - мислеше си тогава малкия ученик.
Една есен, като се завърна от Добруджа с няколко спатъркани гроша, той замина за града, дето се записа редовен ученик в първи клас на Педагогическото училище. С помощи от тук - от там , а по-сетне и със стипендия в курсовете, той постепенно доближаваше своята пламенна мечта - да стане учител. Миналия му жесток живот го бе направил твърд, кален, неотстъпчив и даже груб в своите обноски. Но тази суровост, от близо опозната, украшаваше една широка, безизкуствена душа. Всички, които добре го познаваха, дълбоко го обичаха. През курсовете той бе душата на тайните ученически кръжоци и главен опонент на ученическите беседи. Даже училищното началство скрито питаеше уважение към този безкористен момчерлак. Обична наука бе му станала, под влияние на учителя му писател, литературата, особено руската, в която той се бе изгубил напоследък.
При среща с момичета - ученички той не чувствуваше нещо особено. Коравата му душа считаше за унижение помисли и копнежи от подобно дребнаво естество. В това отношение той бе тип на въплътен аскетизъм, присъщ на будната част ученици в нашите средни училища. Неговото съзнание, изпълнено с мъгливата идея за обществен дълг, не можеше да побере и схване цената и значението на някаква си „любов”, но това никак не му бъркаше да я счита за дребнавост и признак на глупав и празен живот. Виждаше му се чудно, как един Базаров* е можал да се влюби…
Той живееше в книгите като молец. Само този живот бе обикнал беззаветно и не можеше да се съгласи със своя учител, който всякога съветваше да се муши човек всред из живота и в най-дребнавите и в най-възвишените му прояви, да бъде най-малко спокоен зрител, ако не и жив съучастник. Не смилаше неговата строго-калугерска глава тези световни помисли. Той искаше човек да бъде чист. А животът е кален. Да се докоснеш до него, значи да се окаляш, да се подхлъзнеш.
Този здрав възглед, добит от прежен опит, бе мъчителен за него. Погълнат от работа, подобна крайна мисъл го спохождаше по-рядко, но колчем го посетеше, хвърляше връз живия му образ черна сянка на негодувание и песимизъм. А обикновено тази черна мисъл като отровен и горчив хап се обвиваше в една сладка покривка, изтъкана от изобилния школски идеализъм за работа „сред буренясалата обществена нива”…
Той добре знаеше за себе си, че тази „обществена нива” е не само буренясала, но тя е кална и това е най-страшното. Някак скъпо му струваше да погребе тук своя младежки жар за работа. Той не знаеше, никой не го научи как и отде да почне. От рано съзря в себе си липса на умение да премери силите си с живота. И жаркото, като че по инстинкт, стремление за обществена дейност се потъмняваше от дяволската сянка на съмнение и нерешителност…
- Вече ни залепиха бандеролите, готови сме за разпродажба - със саркастичен смях казваше той пред другарите си на излизане от училището в края на учебната година…
И той стана учител. В три години три села в трите края на България сколаса да обходи, да почопли народната нива и успя да се разколебае, да се обезвери тъй скоро.
- Кал, кал е всичко у нас - завършваше той злъчно своите разговори , колчем му се представяше случай да беседва за грозната неподатливост на народа, за тъпото му безучастие, за неговата нагла хитрост и сурова жестокост.
- Той все хъка, все потвърдява, все е готов на всичко, а нищо не прави. Бърборко весел е той, както и ние при него сме бъбрици. В своя гняв той лесно би подрязал крилете на крилатата младеж и би напълнил гърдите й с фалшива вяра. Но мен, порастнал в него, напуснал го за малко с цел да го издигна при завръщането си, не може ме измами. Блуждаещ сам в безверие, той се захласва по всякоя нова проповед, но миг след това те хули нагло, подсмива се самодоволно. Излостен, отритнат, като лuшен войник в строя, той е годен само за кекав бунт, но не и за трайно дело. Тогава кому ние служим? Защо са толкова думи? О, младежка фалшива вяра, де си ти? Едно вдишване с вяра в гърдите е по-скъпо от години живот в приказки. Но имал ли съм аз вяра? Не! Училището ми даде само едно сляпо настроение. То не ме упъти, то ме замота!…
Такива неволни слова на разочарование той често си произнасяше, облакътен на масата в самотната си стая. И когато се свестеше, с треперещ глас тъжно завършваше:
- Неблагодарно, жестоко поприще! Фалшиви борци!…
—————————–
*Базаров - Героя на Тургеневия роман „Бащи и деца” (бел.ред. на сборника)
Разказът се печата по сборника на Илия Иванов-Черен „Светлина от изток”. Следсмъртно издание. 1926 г.
