Мария Узунова

В известен смисъл книгата “Дзифт” е събитие – тя бележи появата на четиво в един недотам разработен жанр в българската литература – черния роман. Несъмнен неин плюс е, че разказва динамична, дори кинематографично изградена история, има цветист, на моменти брутален диалог, издържан в стил К. Тарантино. Персонажите са ярки и запомнящи се, релефно представени. Налице са обаче и немалко компилации от западни и руски образци – в сюжет, персонажи и тип градски хумор. Не особено убедителни са част от сцените и героите, щрихирани с уклон към хиперболизиране на демоничното. Успява ли все пак Владислав Тодоров да наложи собствен стил и идентичност – именно това е по-трудният въпрос, на който ще опитам да дам отговор в следващите редове.
В “Дзифт” на близо 150 страници е проследен един-единствен ден от живота на Лев Калудов Желязков, с прякор Молеца, затворен по погрешно обвинение и освободен след 20 години. Темата със сгъстяването на събития в кратък времеви отрязък е великолепно разработена още от Солженицин в разказа “Един ден от живота на Ив. Денисович”, разбира се тук трактовката е коренно различна, заложената цел е опитът на Молеца да събере и преподреди късчетата на проваления си живот. Така избраният от автора план обаче, крие редица подводни рифове – изисква силна фабула, динамична завръзка и развръзка и поставя всеки пишещ и фантазията му на сериозно изпитание.
В затвора Лев Желязков – Молеца влиза почти юноша, след извършен взлом преди 9 септември и излиза вече зрял мъж след революционните промени – през януарската нощ на 1963 г. Следвайки Гоголевите традиции, Вл. Тодоров придава символично и на моменти твърде пародийно звучене на имената на персонажите си. То варира от сталинистко, като духа на епохата, в която ненадейно попада главният му герой – Лев, до подчертаващо черти и специфики на действащите лица, като тези на Ада, Льолюшкин, Плужека, Темел Живков и др.
Разбира се, в книгата тази символика е тясно преплетена с времето на ранния социализъм, в който лозунгите доминират и изпъстрят всички сгради и сцени в романа – като се започне от затворническата килия, банята, та чак до помещенията на гробарите в края на книгата. Именно лозунгите и новите думи, са видени от автора като репрезентативна рамка на новостроящото се общество. С немалка доза хумор той представя речника на Бакалов от 1949 г., обясняващ “марксистко-ленинските значения на чуждиците” за най-важно следствие след замяната на монархията с народна власт. Всъщност, едно от сериозните постижения на романа е именно опитът да се осмислят и разгледат граничните състояния – между две исторически епохи, а в човешки план състоянията на духа – между дълго очакване/реализация на мечти, между свобода и нейното постигане. И тук Вл. Тодоров откроява парадокса на невъзможността дълго бленуваните неща да се оценят и изживеят с наслада, когато вече са спечелени – в това отношение може би най-ярка е трагикомичната история на “духовния” водач на Молеца в затвора – Ванвурст-Окото, обесил се на рамката на леглото си в нощта, преди да бъде освободен. Рухването, изгубването на смисъла миг преди сбъдването на целта, към която си пътувал с години, е изведено като основен парадокс в романа. От него следват не по-маловажните разклонения-реплики – кое крепи човек в моментите на изпитание – желанието да успее или инатът да действа срещу течението на всяка цена? Като че ли абсурдното самоубийство на Ванвурст накланя везните към второто твърдение. С фина ирония авторът вплита редица нюанси в прякора му – любопитен е този своеобразен затворнически мъдрец-идеалист. Зад привидно грубата му външност – целият покрит с татуировки, излежаващ в затвора най-тежкото престъпление убийство, прозира пряма и земна личност. Именно той изрича следните слова: “Очите, Молец, са като грахови зърна в постеля на принцеса – не ти дават покой. Колкото по-плътно ги стискаш в душата си, толкова повече ти убиват отвътре”. Наистина изключителна метафора, в която очите са вътрешно огледало, безпощаден съдник, бдящ, дори при опит да бъде игнориран.
Сюжетът на романа буквално пулсира от шеметните перипетии на героя – преследван от истинските извършители на престъплението, за да разкрие тайната на едно изчезнало съкровище. Накъсвайки умело и ретроспективно действието – с редица завръщания към времето отпреди извършването на обира и убийството и особено със страстно-еротичната любов, свързала го с жената на сърцето му – Ада, Вл. Тодоров замесва основната сплав на историята. Подобно на останалите действащи лица, и нейното име крие загадки – обрисувана с несъмнена симпатия когато е само 16 годишна, но вече със завършените черти, присъщи на женствеността – фаталната, но и на женствеността изобщо. Представена лаконично и изящно, с едно местоимение – тя, но и с магнетичен и криещ заплаха образ: “грациозна, благовонна и трепетна, опасна като пъпка, наляла се с гърмящ живак”. Още в зародиш това чувствено описание сякаш вещае грях, страст и някакво коварство. По подобен, двусмислен начин е определен и гласът на Ада – той е като сливов мармалад – “вискозен, мек и плътен” – показен, в него сякаш е стаена и доза неестественост.
Любовната история между Лев и Ада, двама младежи с трибуквени и като че ли магически сходни и привличащи се имена, е сред добрите постижения на романа – развиваща се спираловидно, тя с бързи, нервни мазки показва зараждането на чувството. Разкрита е химията между две тела и души, поривът към единение, преминаващ през познатите стадии – страст, общ живот в квартира, първи белези на омръзването и нуждата от силни емоции, които да поддържат огъня. При обрисуването на тази любов, заплашваща скоро да се превърне в барутен погреб, съзирам обаче и известни търсени или случайни аналогии – най-вече с потресаващия филм на Р. Полански “Горчива луна”, пресъздаващ изпепеляващата страст между мъж и жена, чието концентриране и обсебване един от друг, води до гибелни последици, коварство и взаимни отмъщения.
Същевременно, още тук авторът намята върху крехките рамене на Ада една от метафорите, които плътно ще залепнат за нея в следващите страници – тази на богомолката. Метафора твърде натуралистична, стряскаща, но и схематично ограничаваща – на хищно женско животно, унищожаващо и поглъщащо мъжкия в процеса на любовния акт. Смятам, че именно тя ще опрости и ще отнеме от първоначалния блясък на романа, за да го сведе на финала до дежа вю. В началния етап на отношенията са откроени и други любопитни черти в образа на героинята – насладата от насилието – Ада се възхищава от участията на Лев в боксовите борби, зрелище, което провокира сексуалната й активност. Подобно на героините от “История на окото” на Ж. Батай и тези от разказите на Борис Виан, и тя е асоциирана с опиянението от жестокостта.

Основна сцена и всъщност завръзка на романа е организираният обир на бижутера В. Льолюшкин. Кражбата на диаманта от дома му е предадена динамично, има съспенс, неочаквани обрати, а диалозите са накъсани и оригинални, като размяна на куршуми. Във фабулата се вплита и другата ключова фигура – на съучастника, със симптоматично име Плужека. И неговото име е белязано от символика, за жалост, твърде прозрачна и предвидима, наслояваща очакване за двойна и некоректна игра между партньорите.
Характерно за цялостната структура на романа е вплитането в сцените на истории, разказвани обикновено от странични персонажи – в познатия стил на Тарантино, нещо като “истории в историите”. Ту правдоподобни, по-често – на границата на абсурда, те са обединени от мотото, че в тях нещо куца. Подобни са разказите за уж липсващия пенис на бижутера в сладкарницата, в случайни заведения, които посещава Лео при митарствата си през първия си ден на свобода и в помещението на гробарите. Преекспонирайки обаче подхода, насочен към открояване абсурдността на живота, маскирана зад нелепости и невероятни развръзки, авторът не успява да намери точната мярка и уви, прекалява с концентричното натрупване на истории, вследствие на което се поражда усещане за разводняване на сюжета и баластен пълнеж.
Интересен акцент в романа е повтарящото се като удар на гонг и кънтящо отчитане на времето чрез до болка познатата през социализма рубрика “точно време” по радиоточките. Наистина времето – този вечно изплъзващ се дар, събран в един ден, можем ли да го структурираме и да му се насладим, така както сме мечтали? Друг обект, оставил отпечатъка си, е разбира се този, дал заглавието на книгата – дзифта. Видян в неговата многообразна символика – като дъвка за убиване на времето, скуката, самотата и тъгата в съществуванието на героя, до другата му крайност – в смисъл на черна земна смола, с асоциации към пръст, кал, неудачи в живота, или най-общо казано – земната пръст, от която човек се ражда и отново се връща в нея – преходът и тънката граница между битие и смърт. Не по-маловажен е и трети аспект на дзифта, развит доста находчиво от автора – с него се цели една по-обща образност на времето и наложената политическа система – смола с балсамиращи свойства, когато се визира мумифицирането на Г. Димитров. Дзифтът, изпълнил фугите на площада пред мавзолея и споил плочките, е и силен образ на колективните илюзии. Партньорите в обира на бижутера дъвчат дзифт в очакване да извършат начинанието си – тук той е дъвка, но и предвещава беда, показва трансформирането на дребните, безобидни наглед елементи в заплаха.
Вече споменах за динамичната фабула на романа, изпъстрена с редица обрати. Същевременно, има няколко опорни точки, които сериозно нарушават логиката и цялостното сериозно възприемане на романа. Може би най-драстичният дисбаланс е дразнещата сетивата диспропорция между описваните събития през 40-те – 60-те години на миналия век и жаргона на героите, който по-скоро клони към съвременния градски начин на изразяване. Запомнящите се гаменски изрази, като диалозите на Лео с Майора в котелното помещение от типа на “ще взема да те повредя умствено и телесно”, или плеядата разкази в поликлиниката и кръчмата са наистина ефектни, но “куцащи”, тъй като лексиката им не е типична за описваното време, а словосъчетания като “другаде плющи жестоката съдба”, “гадостта за едни е всемирна, а за други не”; пирографирането на мисли на Данте върху дървена лъжица, която да се подари на жената за осми март, изглеждат примамливи и запомнящи се лафове, но не звучат убедително в устите на елементарни персонажи от 60-те години, като описваните от автора Рендето, Пациенто и Тенекето. Съвременен привкус имат и диалозите с доцента-есеист и с младежа с шушляка в бирхалето-бар “Лунни лъчи”. В тях е кристализирал модерен жаргон и осмиване на нелепи, псевдокултурологически и нищо незначещи разговори на тема идентитет, или за същността на театралите.
Доста по-сериозни са обаче логическите несъответствия. Сред тях основно е това за иридиума, използван при отравянето на главния герой. Иридият е твърд метал от групата на платината, силно радиоактивен. Не е ясно как метал би могъл да бъде даден за консумация на героя по описания от автора начин – с питка хляб, сирене и вино. Още по-голямо недоумение буди фактът, как човекът, който го дава, би се снабдил с него – все пак това не е хранителна добавка, която се купува от магазините и най-вече той е опасен не само за приемащия го, но и за лицето, което би го използвало. Явно авторът е бил силно повлиян от съвременните събития – например отравянето на Литвиненко с радиоактивния изотоп на плутоний, но през 60-те години на ХХ век, използването на радиоактивни елементи като иридий, които при това не са отрова, е невъзможно и трудно осъществимо. Не по-малко странно е описано разбиването на вратата на убития бижутер с кирки от полицията в центъра София след обира; елементарните изследвания, с който уж се открива радиоактивното вещество, облеклото на лекарката, обута най-причудливо с високи остри токчета. Естествено, литературата не е снимка на действителността, възможно е наслагване на ретросюжет със съвременен поглед на автора, но също така е нужно много точно познаване на описваната действителност и изпипване на детайлите в изобразяваната среда. И тук не могат да минат обяснения от типа на репликите на суинга, че всяка история куца и “удивителното се крие в начина на скалъпването”, защото писането изисква и правдоподобност, поне на елементарно ниво.
Основна слабост на изложението обаче, си остава бедността на изразните средства, схематичните образи на героите и опитът всеки от тях да се изгражда чрез натуралистични сравнения и акцентиране върху черти от външността му. При това се забелязват несъмнени имитации и заемки от бестселърите в жанра като книгите на Дж. Х. Чейс, Сан Антонио, Р. Чандлър и витиеватите словесни шедьоври на С. Кинг. В обрисуването на персонажите наистина са използвани ефектни и запомнящи се изрази, но натрупани в прекалена степен, при които всяка черта е изразена чрез сравнения, завършващи с “като”. На една-единствена страница 13, са употребени следните “технологични” описания на действията на Варадин Ломски, целящи да внушат праволинейността и ограничеността му: “гръклянът му като колянов вал се задейства”; след удар с палка “колата прокънтя оглушително като празен варел”; “изскърца със зъби като ръждива лебедка”, а помощникът му шофьор е обрисуван банално като войниче “изопнато и като че ли глътнало маркуч”. Използването на множество еднотипни характеристики поражда усещане за езикова самоцел и липса на художествено въображение. При това нерядко част от описанията са взаимоизключващи се. Така например героинята Ада, танцуваща на сцената в “Лунни лъчи” ту има “голи млечни рамене”, ту пък “гърбът й е “жилест и бял, сякаш варосан”. И ако с последните, при това направени с разстояние само една страница, противоположни изрази може би се цели известна двойственост – първоначално Лев я вижда магнетично танцуваща на сцената, но впоследствие в гримьорната съзира фалша, перуката и първите белези на стареенето й, то книгата изобилства с редица детайлни и повтарящи се телесни описания на героите.
За да не бъда голословна, ще приведа още няколко примера в тази насока, където характеристиките стигат почти дузина, прийом олекотяващ и значително елементаризиращ изложението. Майорът е представен с нос “стъписващ, напращял и морав като възпалена киста”, гърбът на Ванвурст Окото е изписан “като географска карта”, туловището на Варадин Ломски пък е “съставено от разнообразни самуни жива маса”, още няколко фрази все в този дух са посветени на външния му вид – “чудовищна кръстоска на биологията с цветната металургия – ламаринен поглед, уши от порест чугун, валцова осанка, каменоломна челюст, кожата с оловно-цинков тен” и др. Зад тези привидно ефектни изразни средства обаче, стои като че ли невъзможността за непряка и по-сложна характеристика на героите – за жалост и мъка на читателя, те са дефинирани еднозначно от имената, прякорите и външността си. Липсата на авторско въображение е проявена най-ярко и разочароващо в пресъздаването на срещата след 20 години между Ада и Молеца. Ако в началото любовният романс между тях е описан интригуващо, нюансирано и с известно развитие, то срещата им в квартирата й е на ръба на абсурда.
Заведен от любимата на местопрестъплението, подход, целящ очевидно пародиране завръщането на всеки престъпник, Лев прави някои важни разкрития за реалността. Сцената обаче изобилства с куп недомислици и шаблонност. Запазената маркировка около тялото на убития, сатанинският секс именно на мястото на убийството по-скоро разсмиват и изглеждат като бледо копие на сцени от филмите на Алмодовар. Представянето на самия акт като съвкупление между богомолка и партньора й е доста тривиално. Ако все пак трябва да се потърси обяснение на тази трактовка на автора, то зародишът на демонизирането на женския образ е заложено още в началото на повествованието, чрез думите на ментора на главния герой – Ванвурст, че мъжете са като корали, докоснати от ръцете на мръсната човешка ръка – респективно женската. И ако някой е имал съмнение, че тези думи са просто част от ръсените от героите шеги, то цялостното завързване и развързване на историята сочи, че е останал заблуден. Любопитен е все пак този образ на жените, предаден в крайно мрачни и сатанински краски – на какво се дължи подобна полярност? Като че ли в съвременната българска литература има вакуум в изобразяването на женските персонажи – преминава се от крайно идеализирани образи към демонизация, без нюанси и полутонове.
По-съществено в случая ми се вижда неразбирането пагубната роля на партньорите, подтикващи и тласкащи дамите към проява на хищнически черти, отнемащи им нежността, присъща за пола. Твърде любопитно е например снизходителното отношение на Вл. Тодоров към решението на главния герой Лев да остави любимата си да прелъсти бижутера, за да разбере къде крие ценностите си. То е подминато без коментар, като нещо подразбиращо се, за разлика от иначе доста цветистите описания на женското коварство. В тази миниатюрна наглед проява, виждам огромната смислова пукнатина и диспропорция при изобразяване на мъжки/женски персонажи в романа. Всъщност, именно това мъжко съгласие и подтикване – към прелюбодеяние с оглед облаги и впримчването на Ада като съучастник в престъпление, е същинската причина за превръщането на жената в хищник, вместо в любима. След симптоматичното “мълчаливо съгласие” на Лев, смятам, че е нелепо да се говори за богомолки и за мъже, останали измамени в чувствата си. Целият следващ ход на романа – диалозите, демоничното изображение на Ада, вече изцяло следват така заложения схематизъм. Образът на жената-вамп, чийто думи са низ от зле скалъпени лъжи, логично задейства спирала на предугадими и твърде плоски измами.
Може би единственият свеж и нетрадиционен момент в последната част на романа са разговорите в помещението на седемте гробари, наричани находчиво и с оглед доминиращия класово-партиен дух на епохата – гробокопачи. Същевременно, и в гробищните сцени прозира известно копиране на образите на черни вдовици и стилистиката от разказите на Б. Акунин. Изпълнението на последното желание на Лев пък – да получи от гробаря парче дзифт за дъвчене, вероятно оправя неговия вкус в устата, но в тази на читателя – едва ли. Впрочем, намирам, че именно образът на гробаря Петър Райчев остава най-плътен и реалистичен – единствен той действа без преструвки, не назидава, а приема простичко нещата от живота. Финалът, с точното време на часовника и чутата по радиоточката дата, свързана с класово-партийните решения на съветите, затваря сюжетния цикъл по начин, който, уви не носи нито изненада, нито наслада на читателя.
Започнала с добър старт, с анонс за интригуваща и оригинална история и стил, според мен книгата “Дзифт” аварира, както най-често се случват катастрофите при въздушни полети – с твърде лошо кацане след неуспешно маневриране във въздуха.