ЖИВОТЪТ Е БЕЗКРАЕН РАЗПИТ
ЖИВОТЪТ Е БЕЗКРАЕН РАЗПИТ
«Животът е прекрасен разпит» -
ми казваш ти и аз увисвам,
подобно клончица окастрена
след опита за ашладисване.
Замаяна, недоумявам
съдбата си - да раждам чуждото
и, плодородна, пак оставам -
сама на себе си ненужна.
Една безкрайна еднодневка
засича думите на разпита.
Смълчавам се да не отплесна
достойнството си на разпната.
Осланям се на мимолетното
и го обичам без отплата
и моля се да ми просветне то
по изгрев и на нова дата.
За да преглътна твоя укор,
който лъжата предрешава.
Разпитана, но пак не чута,
разчитам само на забрава.
КУЧЕТО, КОЕТО СПРЯ ДА ВИЕ
Отгоре куче гледа наркоманът.
На глад го учи - вие всяка вечер.
Не може ли от мен да го прихване -
в мълчания да хълта - като глетчер.
Долавям през панела, че е тъжно,
когато онзи с тропот се стоварва -
а то замлъква - и не го осъжда,
стопанин му се връща, а не варварин.
И в този миг готова съм до Бога
да изкрещя от бяс, от самотия -
в саксия да отгледам шепа дрога
за кучето, което спря да вие!
ПЪРВИ АПРИЛ
Студено ми е,
а южнякът
полюшва нарцисите бели,
напъпилите клони тракат
от порива обезумели.
Студено ми е,
снеговете
нима се връщат нестопени?
По вятъра се мами цвете.
О, ветре, излъжи и мене?
