Георги Н. Николов

Над земя, богато украсена с плодни ниви, тучни пасбища, бели върхове, се вдига мътен дим. Кънти грохот на копита. Звън на саби, вража кръв, строшени чужди знамена бележат градежа на иконата „България”. Нейното раждане и право да грее върху картата на света. Нине, присно и во веки веков. Щом в чернозема още крачи мъж, грубо дялан от гранитен къс. Докато в покоя на одаята нашенска мадона притиска до гръдта си младенец. Докато поколенията чуват първите му стъпки в друма на живота. Възвестяващи мир между людете. Дъхав хлебен залък, роден в попукани длани. И хоругва, под която даровете на благословен труд ще бъдат защитени от сенките на мрака. Животът има начало, но е безкраен. Той само сменя лика си. В който, заедно с черти на прежни поколения, лудо кипи пулсът на новата смяна…
Тези и други внушения, осмислени от позициите на съвременник, втъкава в творчеството си Матей Шопкин. От своята първа поетична сбирка - „Двадесета пролет”, през „Вечерен сняг”, „Потомък”… „Благослов от Царевец”, „Аудитория 65″, „И българин завинаги оставам”… „Молитва от Ботев връх”, „Когато се вдигнат мъглите”, „Пред олтара на България”, „Думи за мама”, „Студентски денонощия”, „Под стряхата на бащината къща”, „Моя древна земя”… Нямаме за цел с тези кратки редове да изброим всички книги на Шопкин. Лириката му не се измерва в заглавия. Тя е достойно продължение на Паисиевата историйца в нови дни. И бич за услужливата забрава, загърбила пантеон на горди мъченици. Гостоприемен бряг, върху който вълните на чуждопоклонство и културна инвазия са безвластни. Както и отлитащото време. Защото тематичният набор на автора е актуален за всеки граждански модел на държавата. За всеки стон от съществуването й. Негова канава са историческата памет и националната идентичност. Без тях понятието „съвременник” се обезсмисля. Лишава се от родов корен, обречено на кръстопът без хоризонт и верни ориентири. Защото всевечният човешки дух поема първа глътка въздух под бащина стряха. Простира длан към кивота на мъдростта с майчините песни. И всеки човек прекрачва в годините с факела на изстрадани морални ценности. В горещия им дъх всеки сам определя стойността си. Какъв иска да бъде. Откъде ще черпи сили, за да пази своя лик чист в неизбродното човешко множество. За себе си поетът е категоричен:

Аз съм син на полето - широкото, равно поле, -
дето скита на воля предвечният български вятър,
дето птиците махат спокойни и плавни криле
и чешмите приказват с дълбокия глас на земята.

Аз посрещах зорите под селския сив ямурлук,
мойте дни трополяха, подобни на тежки каруци,
в мойте нощи Балканът издигаше тъмен юмрук
и огромни звезди ме люлееха в люлки от звуци.

Аз израснах, от проста и чиста любов озарен,
и в минути на скърби и радости помня и зная,
че широкото равно поле се простира и в мен…
Затова може би моят дух е прегърнал безкрая.

                                                               „Поле”

Сцена, върху която Шопкин гради лиричния силует на творчеството си, е героиката на родната страна. Върху жарките й спомени Човекът-съвременник могъщо открехва завесата за идващи във времето предизвикателства. Всичко това е взрив от емоционални протуберанси, родени в авторовата душа. Преливат философската си същност като внушение, равнопоставено с християнските Отец, Син и Дух. Без, обаче, да търсят свой теистичен контекст. Защото символите, към които отправяме молитвен взор, се сменят според потребите на обществото. Някои са твърде материални, комерчески. Други - лишени от реализъм, илюзорни - сочат на слабите пристан и утеха. В съзнанието на поета България е лъчезарен феномен на възходящо развиваща се непреходност. В купела на който минало и съвременност се надграждат. Спояват в едно интелектуалния заряд и закодираната памет на отмрели в тленността човеци. Върху им ще стъпи бъдещето - с нови поколения и с нов житейски полет. Но истински демиург в този безкраен кръговрат е земята. От нейния пулс черпи сила лирическият Антей на Шопкин. Към грубата й ласка се връща винаги, споделяйки огорчения, съмнения, нечакани предателства. За да вкуси мъдростта на дедите, които ще го повикат някога при себе си. Завинаги… Родината за автора не е понятие, вместено в патриотични речи на големи празници. Не е идейно покривало, отделящо реалностите на делника от чистотата на духа. За Матей Шопкин тя е начин на съществуване. И ако пъпната връв между признателния син и недрата й се прекъсне, животът му ще отмине в безкрайна пустота. Залят от битовизъм. Окалян сред дребни страсти в тътена на улицата. Но поетът е горд представител на своето поколение и мисията му е друга. Като верен син да опази България със силата на духа си. От преднамерен прочит на историческите факти. От захрачване на кръста над църквата в Батак. От присмех към руините на Царевец. От греховния вой „Осанна!” пред чужди страни и народи. Докато чашата със страдание, изпита от народа в битки и саможертва, е хвърлена зад кулисите на днешния ден. Щит на Шопкин в този поход към морална чистота и национално съзнание е отричането. На съблазънта от тридесет сребърника пред правото да загинеш в бой с лице към врага. На спокойното доволство пред вяра, че полетът на мисълта утре ще докосне хармонията на взаимно доверие и упование в ближния. А сега?

Не, не вярвам, че ти си била покорена!
От заветния проглас на хан Аспарух
непреклонна остава, о, майко рождена,
твърдината на твоя прабългарски дух!

                                           „Прослава”

Родината на Шопкин не е само емоционална възхвала на исторически дадености, пренесени като поука днес. Тя е и гореща наковалня. Върху която тежкият млат на плетеница от проблеми, често без милост, вае силуета на нашия съвременник. Който има благородна мисия: да съхрани добродетелите на почтения труд и да не заменя символното му значение. Да не забравя мириса на китката здравец върху сърцето на войника, паднал за България. И упойващата прошка на тамяна, опазила ни в смутни времена. С националната си памет днешните люде стават равностойни на света. Успешно се интегрират в духовния му полет, без да се обезличават, без да се кланят на чужди бисери. Красиви, но хладни за погледа на поколения нашенци от различна възраст. Човекът в лириката на Матей Шопкин е сложно творение. Той се развива и се индивидуализира. Подвластен е на мимолетни съблазни. Понякога е готов да подари личното „аз” на житейските течения. Да се изолира от обществото. Или, заслепен от върховете му, откаже помощ на приятел. Поезията на Шопкин често е монологична, но не натрапва безгрешен водител за дарените ни дни. Дидактиката му е чужда и лирическият герой е обречен на лутане и съмнения. Това е най-верен път за осмисляне на понятията „добро” и „зло”. Човекът следва деликатната им граница от рождение. Често пресича Рубикон и стигнал мечтания бряг, бърза да прелети обратно. Неговата нееднозначност го прави разбираем и достоверен. В силуета му, изтъкан от светли лъчи и сънен полуздрач, откриваме себе си. Забързани след нерешените проблеми на бита. В години, когато децата неусетно порастват и са вече на стъпка пред нас. Тогава в душите властно се настанява житейска равносметка. Какво оставяме в спомените? Ще ни дари ли времето още няколко златни, есенни мига? Засяхме ли в кръвта на ново поколение българщина в коравата й многозначност? Изтъкана от първична красота, мазолеста гордост и тихо доволство от стореното преди нас…

Какво се чудиш? Впрягай двата вола,
наречени Талант и Труд.
И сам ори!.. Ори по своя воля!
Ори на жега и на студ!

Не гледай тези, дето са превили
върху трапезите гръбнак!
Ори до болка, до последни сили!
Ори по светлина и мрак!

* * *

Всеки майстор на словото изповядва ценностна система - строго лична, или идейно подчинена на своя век. Наистина, отделни творби при Шопкин носят печата на близката политическа история до 1989-та… Но не те определят стойността на създаденото от автора досега. Осмисля го заложената дълбока човечност. Радостта от живота. Щедро дарена с надежди, че следващото утро носи мир и благородство… Лириката на Матей Шопкин е дарена с неизтощимия пулс на оптимизма. Във философската му убеденост, че мъдростта на вековната история се прелива в бъдното - чрез днешния ден, широко отворен към света. Човекът, многолик и уязвим, крачи с крилете на тази мъдрост, обогатил стереотипите на гражданската общност. Но се стреми към новото, непознатото. И към космични висини. За да съзре къде поетичната му лира е най-необходима. Като възхвала на значими дела - дар за деца и внуци. Или като хирургически скалпел за обществени язви и показно доволство. Този полет е труден и болезнен. Осеян със завист и преднамерени спънки. Да се откажеш е лесно. Трудно е, както в „Рецитал в Долна Липница”, да си честен с аудиторията от простовати, но кристални духом люде. И като орач, спрял за глътка отмора, авторът забавя динамиката на своя живот. Спира пред портите на детството, където майчиният лик ще изтрие всички горчивини. Ще ободри възмъжалото момче, дарявайки го с нови сили да върви напред. Цикълът „Думи към мама” е не просто изповед, цветно залутана в прищявките на съдбата. Всеки фрагмент е емоционална партия шах с живота. В която фигурите често копират Двуликия Янус. Изтръгвайки от сърцето по право спечелена от теб победа. Не терзанието е лек за връхлитащата болка. А оптимизмът, че истината, рано или късно, ще възтържествува:

Все нещо ме измъчва, мамо: сякаш
съм сторил някакво голямо зло -
все мисля, че брезичка съм отсякъл,
че съм строшил на гълъбче крило;

че съм излъгал близки и роднини
или зад ъгъл съм издигнал нож.
Затуй очаквам да ми кажеш: „Сине,
не можеш, ти не можеш да си лош!”

Всяка тема от творчеството на Шопкин е по своему важна и заслужава самостоятелно изследване. За аромата на любовта. За красотите на земята ни - Богородица. За приятелството и детските усмивки… И разбира се: за ролята на поета сред нас. Може ли с дарованието си да „изглажда” живота и да променя мисленето на съвременниците. Да ги убеди, че доверието в ближния е най-кратък път към общото добро. А още - че родината и светът са скачени съдове. Свежите сокове на просперитет, новаторство, откривателство, днес кипят по цялата планета. Освободени от граници, политически доктрини и изкуствено разделение на народите… Което не пожали и нашата страна, но е вече минало. Затова пък в настоящето щъкат странни творчески представители. Осенени от идеята за космополитизъм без ясни нравствени ценности и естетически цели. Без формулирани художествени внушения пред критичния съд на читателя. Книгите им напомнят декоративни цветя с нероден аромат и олющени шарки. Тези автори отразяват анемичната си същност в стих на Емили Дикинсън: „Колко е жалко да си някой / и като жаба мокра / цял ден името си повтаряш / пред възхитена локва…” Разбира се, типично нашенското чуждопоклонство, включително и в литературата, ще отшуми. Ше се забрави в праха по книжните лавици. Не губят лъчението си творби, родени в националната памет и дарени с много обич на днешния българин. Те опазват националното му достойнство и правото да бъде личност. Да мисли самостоятелно и да се самоопределя - като син на родината си, или като безродна пеперуда. Верен ориентир в подобен морален кръстопът е поезията на Вазов, Багряна, Ламар, Георги Джагаров, Дора Габе, Никола Инджов, Георги Константинов, Надя Кехлибарева, Велин Георгиев и галерия още достойни пера. Ще добавим автори от ранни времена. Слава, Богу: и по-млади. Като Георги Ангелов, чиито стихове жадно дишат. Будейки съвести в тъмния кладенец на националния нихилизъм. Къде може да бъде творчеството на Матей Шопкин, ако не сред съвременните Възрожденци?

Не винаги са нужни ветрове
и люляци, и нощи теменужни.
Не всеки ден се пишат стихове,
но винаги поетите са нужни!

                       „Необходимост”

Съгласни сме, поете, така е… А след прочита на творчеството ти убедено вярваме, че душата ти наистина е слънчева и твърда…