Валери Станков

ПРЕЗ ВСЕЛЕНИ, РОДЕНИ ЗА ОБИЧ

Аз може да нямам в безмерите с тебе свой дом.
Всяка нощ в моя сън да пищи до несвяст улулица.
И светът да се срине, ще долитам при теб – тъжен гном.
И небето да падне, аз за теб ще съм сянка на птица.
А когато на прага на безкрилата болка се спреш,
ще разкъртя кепенците на света, заковани със скоби.
Подарявам ти звездната пустош – и своя летеж.
Запомни ме в летеж през вселени, родени за обич.

КАТО МИСЛЯ ЗА ТЕБ

Като мисля за теб, в мен изригват небесни вулкани.
И рисувам слънца – идат севери, преспи и студ.
И светът е красив – мъж със белези тежки от рани,
който пада за обич в твоя стих, в твоя сън, в твоя скут.
Разтвори ме в сълза, погали ме с косици и пръсти.
Ще се вдигна за полет над погребани в бездни мечти.
Като мисля за теб, сякаш Господ във храма се кръсти
и пред образа твой – в стих неписан – към тебе лети.

ПОСЛЕСЛОВ В СКОБИ

Аз към теб не вървях векове.
Аз към тебе се сривах епохи.
Пих и пях с галактически ветрове.
И живях – междузвезден пройдоха.
Днес редя своя тих послеслов.
Ако искаш, тури го във скоби –
разпилях се – във свят без любов
бях светулка, родена за обич.
Не живот – беше звездна война.
Вече всичко изгубих – и зная –
моят сетен фотон светлина
е за тебе, Жена от безкрая!

АКО БЯХ КАНТАРДЖИЯ НА ГЛАВНАТА УЛИЦА

Ако бях кантарджия на главната улица, щях
да те тегля безплатно – всеки ден да си мериш теглото.
Да ти казвам – момиче, яж повече зеле и грах –
да си хубава, както жените на Рубенс и Джото.
Щях да чакам край моето столче трикрако да спреш,
да речеш – ама, чичко, то твоят кантар не е верен.
Да си сянка на птица, да си птица – за мен ли? – в летеж.
А нима е възможно необятът да бъде измерен?
Струва десет стотинки, но те моля, недей ги търси!
Ще си мисля за теб, като хлътнеш в таксито, в трамвая –
светла рокля, парфюмче – и снопче ефирни коси –
с други думи – момиче, долетяло при мен от безкрая.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ПРОЛЕТТА

Вятърът бръсне пяна от прибоя.
Пъплят – черни армии – вълни.
Август си замина – беше моя.
Падат тежки зимни тишини.
Лодките – обърнати обувки –
нос забиха в дрипавия плаж.
Банският ти с двете леки джувки
върху мен виси – проклет мираж.
Гларусът, и той – проклета птица –
грозен грак над моя сън изви.
Сънят ми се твоите косици –
с дъх на водорасли и треви.
Кученце едно скимти на моста.
Вълноломът тежко вдига гръд.
Запомни ми приказката проста –
ще те чакам – даже и отвъд.
Под небета виком вити молех,
с кораби в нощта надавах вой –
пролет моя, моя бяла пролет,
ако Бог реши, ще бъда твой.