Радка Пенчева

Неоспорим факт е, че литературата на един народ не се гради само от известните, големи имена в нея, а от всички, изкушили се да оставят под перото си литературни творби, критически текстове и изследвания. Към едни автори съдбата е по-благосклонна, към други не. Макар и да са оставили добри художествени текстове, нерядко талантливо написани, днес те са незаслужено забравени или се знаят с някои отделни, често дори странични техни изследвания. Такъв е случаят и с Добрин Тодоров Василев.

Роден на 12 април 1893 г. в гр. Шумен, завършил право в Софийския университет, специализирал история на изкуствата и литературата в Германия, той трайно свързва професионалната си биография с гр. Варна, като служи във Варненската библиотека от 1928 до 1953 г. От 1935 до 1938 г. е драматург на Варненския театър. Умира през 1957 г. През последните години излязоха две книги, които се опитват от различни аспекти да разкрият културната история на Варна от отминалия XX век - „Духът на стара Варна” на Л. Ставрева и „Разиграло се Черното море” на Р. Даскалова.

Иска ми се това изследване да внесе още един щрих към културната история на град Варна чрез преглед на оригиналното писателско дело на Добрин Василев. Освен в отделните си повести и сборници с разкази, той е неизменно свързан и със сп. „Морски сговор”, орган на Българския народен морски сговор (БНМС). Списанието е едно от най-дълго излизалите и най-интересни български издания - от 1924 до 1944 г. Известно време в началото уредник в това издание е и Добрин Василев, а в следващите години е неизменен сътрудник със свои оригинални разкази, литературна критика, преводи, отзиви за художествени изложби и др. Той е възприел изцяло идеите на БНМС - да популяризира водното богатство на България, да спомогне българската индустрия пълноценно да го използва, да съдейства на българските писатели в написването на качествени текстове на морска тематика. Чрез страниците на списанието и отделните издания на „Морска библиотека” тази задача успешно се изпълнява. По определен начин създаването и налагането на морската тема в българската литратура става за Добрин Василев и сътрудниците на изданието основна задача, те смятат това за свой собствен патриотичен дълг. Дори само бегъл преглед на публикувано в сп. „Морски сговор” ще ни увери, че редакционната колегия успешно е изпълнила своите задачи. На страниците му през 1927 г. е обявен конкурс за написване на поезия с морска тематика, по-късно и на проза. Високите премии и хонорари на сътрудниците и авторите показват голямата отговорност на редколегията. Затова и художествените текстове в него са качествени. Тук са публикувани стихове на Елисавета Багряна, Николай Ракитин, Теодор Траянов, Кирил Христов, Мария Грубешлиева, Евгения Марс, Паулина Станчева и др.; разкази, новели, импресии, спомени, пътеписи и др. на Фани Попова-Мутафова, Весела Страшимирова, Владимир Полянов, Ангел Каралийчев, Марко Поло (псевд. на Ячо Кабаивански), В. Геновска, Димитър Добрев и мн. др. Тематиката на публикуваните художествени творби е неизменно свързана с морето - неговите красоти, водната стихия и отражението й върху човешката участ, живота на моряците и рибарите, на самотата и очакването на техните майки и съпруги, моряшкото ежедневие, чувството за единство и взаимопомощ в него, силния копнеж по морските пътешествия, на които човешкия разум не може да устои, на любовта. Нерядко любимото момиче или съпруга чакат своя избраник или съпруг, в някои случаи те - подобно на древните, го следват доброволно в смъртта в морето, за да бъдат отново заедно, а в други - сами пращат синовете си да станат моряци като бащите си и се надяват любимите им мъртви съпрузи да се грижат за тях по един свръхестествен начин. Често обект на разказите в списанието са живота на моряците, непосилния им труд и риск, на който са подложени, за да се препитават. Но тези груби на вид хора имат чувствителни и нежни сърца, готови са да жертват живота си за близки и непознати, помагат на българските пленници да се завърнат в родината си. В прозата, посветена на морето, съществува един особен мистицизъм - отдава се значение на предчувствия, поличби и други свръхестествени явления. Това обяснява и появата на материали, които са на границата между литературата и фолклора, като авторски и преразказани приказки и легенди.

С подобни черти се отличават и авторските разкази на Добрин Василев на страниците на списанието. В „Завръщане” (XIII, 3-4) главен герой е неуморният турски капитан Юмер Сандъчки, осъществяващ търговски плавания до различни черноморски градове. Когато загива в корабокрушение край Созопол, читателите разбират, че той всъщност е българин, откраднат като малък от турците, и сега, след смъртта си, се завръща да почива на родна земя. В „Малкият капитан” (XIV, 2) стремежът по морето, към пътешествието не е чужд дори на децата. Още непораснали, те се впускат в него. Добрин Василев публикува и два разказа, с легендарни мотиви - „Очите на морето” (VI, 3) и „Раздвоеният орех” (IV, 8). В първия основен мотив е любовта, а във втория - стремежът още от древността да се овладеят нови територии. За нас последната история е особено интересна - тя показва желание чрез този легендарен мотив българите да се приобщят към идеите на БНМС. Ето накратко историята: На смъртния си одър боляринът Радой решава да подели своето богатство между тримата си сина - на Слав земята, която той най-добре познава и се грижи да бъде плодородна, на Боян - проходите и планинските усои с неговите качества на воин, а на Владимир - морското крайбрежие. Последният иска само морската ивица, за да може да пътешества, „за да видя други земи, пълни с богатства, да говоря с други хора, узрели с непозната за нас мъдрост. Там, зад тези сини води има безценни съкровища, които искам да открия и да донеса тук. Аз искам да ги съединя с нашата татковина. Нови богатства трябват ней - сегашните не стигат вече. Над морето царува свободата - най-ценното съкровище на света. Ще отида и ще донеса онова, което досега е било само сън. Тия черни буци жадуват за зрънца от южна благодат и благоуханни плодове. Аз съм длъжен да ги донеса.” Ето го вечния стремеж по Юга, наложен от братя Миладинови с техните „тъги по юга”. Владимир изоставя любимото момиче и заминава. През това време земята му е завлядяна и погива. Една нощ се връща с кораба, слиза на брега и заравя имане. После пак отпътува. На мястото на заровеното израства раздвоения орех. „Когато се върнат на нашите земи потомците на Владимир, орехът ще се събере” - вярват жителите на крайбрежния град.

На страниците на сп. „Морски сговор” Добрин Василев публикува и две свои изследвания за мястото на морската тема в нашата литература: „Бяло море в представата на българина” (XVIII, 5) и „Морето в българската поезия” (V, 4, 5, 6, 7). В първата статия той адмирира правото на българина за излаз на Бяло море не само като сложило се в идеалите ни етническо домогване, но и като вечен стремеж на народите към топлите морета, към Юга, който да ни сближи с другите народи, Юга като магическо въздействие, мотив, който живее и в народното ни творчество, и в културната общественост. За българския интелектуалец, имащ познания за класическата древност, Бяло море е и Егеята, люлката на старогръцката култура и митология. Бяло море заема и oсобено място в българското съзнание като граница, до която може да достигне българската власт - като крайна южна граница, естествен изход и завършек на походи и пориви, врата към света. И авторът дава описанията на поети и писатели с техните коментари, за да подкрепи тезата си - с Вазовото „Пред Бялото море”, с Теодор-Траяновата „Българска песен”, Яворовата „Нощ” и Константин-Петкановото описание в „Старото време”. Студията „Морето в българската поезия”, публикувана в четири поредни книжки през 1929 г., разкрива подробно още от старобългарската литература до 30-те години на XX век образа на морето у всички наши поети, в творбите на които то присъства. Добрин Василев очертава три групи поети в зависимост от тяхната представа за него. В първата морето се усеща като граница на родината ни. Втората го чувства като свят, към който се стремят, а за третата - то е елемент за сравнение с други образи в света. Според автора, често морето в творчеството на поетите е картина, място за покой, утеха или път, по който се отива към Обетованите земи. Значение при изображението му има и по кое време от денонощието се прави то - сутрин, денем или нощем, когато морето е особено примамливо и изпълнено с мистика. Морското дъно е пълно с чудеса, а самото море поетите сравняват с живо същество, такова, че когато го опознаеш, го чувстваш близко и му се доверяваш. Поезията за морето е населена с колоритни образи и митични същества, с моряци, рибари, чайки, делфини и други, дори на цели острови като образи. Студията е интересна освен с многобройните примери от българската поезия, и като пръв систематизиран труд по тази тема, написана с много вещина и изящен стил.

Освен тези изследвания, Добрин Василев печата на страниците на „Морски сговор” и оперативна критика, която го показва като един неуморен морелюбец (по думите на К. Кънчев). Той рецензира литературните творби с морска тематика вещо, с оглед на техните художествени достойнства. Написал е рецензии за схисбирките на Д. Осинин „Морски ветрила” (XI, 5), за стихосбирката  „Моряк” (XIII, 2) от бургаския поет Ст. Станчев. Според Д. Василев Станчев се вдъхновява от пантеизма в морската стихия, която чувства като живо същество, одухотворява я като поличба и откровение, морето у него е едновременно символ на съдбата и непосредствен живот, който се налага с легендарния и баладичен елемент. Рецензира и две книги на писателя Кирил Гривек - „Разкази за моряка” (XIII, 2) и романа „Моряци” (XVI, 4). За първата отбелязва, че авторът художествено пресъздава морето и неговите труженици, като си служи с метода на фантастиката. За неговите разкази са характерни загадъчността, необяснимостта, невероятното и диаболизма. Въвежда ни в един съвсем странен свят, чудноват, мистичен, пред който човешкият разум е безсилен. Това е стилът на Гривек, морето за него е чудна страна, в която звучи „дяволска симфония”. Откроява като особено добри фантастичните разкази „Капитан ван Берген”, „Непознатата”, „Възкресение”, „Геният” и „Лейтенант Стамов”. Определя писателя като майстор на фразата и сравненията. С добри художествени качества е и романът „Моряци”. Добрин Василев го посочва като първи роман на морска тема в нашата литература, така както го разбират французите - „наниз от събития, в които е преплетена съдбата на няколко души при бърза промяна на обстановката и изненадващ развой, с чудновати, неочаквани обрати и случайности”. Намира го за великолепно художествено постижение на автора си. Много висока оценка дава и на повестта „На котва” (XV, 3) от Матвей Вълев. За самия автор пише, че ще стане отличен белетрист. Повестта „На котва” също е потвърждение за това. Рецензира и две книги на П. А. Шишков: „Песента на морето” и „Невероятните приключения на петима български морски офицери през 1914 г.”. Първата, във формата на дневник, носи белезите на творчеството на автора си, сам професионално свързан с морето. Не пропуска да критикува простата фабула и език на повестта (XIII, 2). Втората книга е приключенски роман, мястото на действие е далечния Владивосток, където се намират петимата морски офицери. При обявяването на Първата световна война те трябва да се върнат в България и на практика извършват едно околосветско пътешествие. Оценката за романа е подобна на тази на повестта (XV, 1).

Добрин Василев е автор и на рецензии за изложбите на художници-маринисти. В сп. „Морски сговор” публикува няколко проникновено написани материала, в които личат неговите познания за изобразителното изкуство, умението му да намери адекватен словесен еквивалент на живописта като изкуство. В „Морски пейзажи на Георги Велчев” (XVI, 4) морето е спокойно, нежно, то е оня свят, желан от моряка за отмора, а и от всеки, дошъл на морския бряг, да бъде в непосредствен досег с великата космическа сила - морската стихия. Художникът пресъздава вечерно-виолетовото сияние на заливите, а теменуженият цвят е любимия му. Втората статия е за картините на Милен Сакъзов (XV, 5). Художникът сам е пътешествал доста и картините му са не само от българското море, но и от холандското, Бискайския залив, Средиземно море при Малта, Италия, Испания, Алжир, Тунис, Александрия, Гърция и др. И от българското море Сакъзов хваща тези места, които са характерни с екзотика и романтика. Чрез цветовете предава динамиката на вълните и виденията си.

Освен публикуваното в сп. „Морски сговор”, Добрин Василев оставя разкази и повести, издадени в отделни книги. Първата му книга - повестта „Към отсрещния бряг”, излиза през 1923 г. Под формата на дневник, воден от септември до май, авторът показва душевните терзания на една млада жена, раздвоението й между двама мъже, влюбването и израстването на обичта към мъжа на живота й. Издържана в стилистиката на роматичното, повестта е написана изящно, а дневниковата форма дава на автора най-добра възможност да предаде емоциите на героинята си.

Доста по-добра в художествено отношение е втората книга на Василев „По загубени пътеки”. Излиза през 1929 г. В този сборник с разкази се усеща влияние на някои от известните ни разказвачи от началото на XX век. Но авторът има свой оригинален стил и може да бъде причислен към разказвачите на градска тема, към тези, които не се влияят от селския битовизъм в литературата ни. В първия разказ „Сън” са описани преживяванията на младия писател Кирил Каменов, чиято чувствителност го подтиква да сложи край на живота си. Но когато излиза на края на града и размисля, той усеща как „някой задържа краката му о земята. Той седна и погали тази земя. Тя бе мека, нежна. Топлеше нещо под нейната кора. Нещо, което притегля властно”. Решението му да се откаже от мисълта за самоубийство, вечерта, прекарана с жена му на маскен бал в града, приятните предложения на него, го карат да се замисли за обратите в човешкия живот. Подобна е и тематиката на разказа „Първият дъжд”. И в него Найден Горянов и семейството му са подвластни на обратите, този път на времето. Сякаш живителната влага на дъжда съживява хората и техните стремежи за живот се събуждат отново. Дълбоко поетичен разказ, показващ ни и чувствителните струни в душата на автора си. Той не е чужд и на темата за любовта между хората, отразена най-добре в разказите „Видение” и „Легенда”. Докато в първия героят се връща назад в детските години, за да си спомни първите любовни трепети и ласки, във втория писателят ни пренася в далечни времена, когато в два съседни манастира в една долина съжителстват млади монах и монахиня. Естествено, те се влюбват и напускат манастирската обител. Авторът внушава, че любовта не бива да погива, а животът трябва да следва своя естествен ход. Отново в стила на легендарното е „Тритон и Нереида”. За читателя остава тайна, дали лодката с двамата влюбени е истина или видение. Описаната история е идентична на древната легенда между Тритон и Нереида. В този сборник е включен и разказът „Сняг”. Мисля, че той е най-добрият в тази книга. На фона на белия сняг в нощта срещу Рождество баща и син се завръщат към дома си. Бащата разказва на сина си за детето Исус, кой е той, как се е родил. И от чистия снят оживява видение пред бащата, най-напред като светлина, от която излиза малкият Исус: „Исус се бе отбил от пътя и ходеше по полето направо из угарите. Младенец, бял и светъл като на Рождество. Той четеше молитви, благославяше снега и зърното. Зърното, което се ражда и крепне в земята и храни целия свят.” „Да, синко, моли се и ти за хляба, на онова хубаво бяло дете, на Исуса, който се е родил, за да благослови нашата земя.” Този откъс с образа на Исус напомня много повестта „Жетварят” на Й. Йовков, където Исус е изобразен като зрял човек, благославящ житата. Но подобен епизод на Исус като младенец през зимата в нашата литература няма. С него Добрин Василев внася своя дял към библейската тема в българската литература. И образът на Исус не е мистичен в стила на руската традиция, например, а е свързан със земята, с нуждите и въжделенията за плодородие на българина. Сборникът „По загубени пътеки” завършва с разказа-легенда „Раздвоеният орех”.

През 1931 г. излиза повестта „Клетва”. Макар че в нея действието се развива в морския град, акцентът е поставен върху морално-етичните и нравствени терзания на главния герой. Той е млад човек, който се интересува само от парите, от това да спечели повече и повече. Неговата алчност го кара да измами съдружника си като лъже в съда под клетва. Тази лъжа съсипва семейството на съдружника му Стоян, но и неговия собствен живот. Умира майка му, а той полудява. Полудява, защото го терзае съвестта за свършеното, но така и няма сили да признае греха си пред Стоян. Когато решава да се предаде в съда, е вече късно - разболял се е от рак. От затворническата килия е заведен в болницата на лечение и преди да умре изповядва греха си на лекуващия го лекар. Авторът внушава, че стореният грях без разкаяние и опрощение води до неговата смърт, защото няма ненаказано зло, всяка лъжа и измама се стоварват върху този, който ги е извършил. Не е достатъчно Бог да събуди съвестта у човека, той трябва да има сили да поправи, доколкото може, извършеното престъпление.

На морската тема Добрин Василев е посветил и повестта си „Лодка”, излязла през 1940 г. В нея е показано израстването на една любов в душата на главния герой Деян - любовта към морето, чрез лодката, която си построява. Сякаш тя е един жив образ на най-близкото същество на самотния Деян. С нея той прекарва дните си, работи, приобщава се към морето с доброто си сърце и с вдъхновение, което му дава вяра да побеждава и оцелява в трудните дни. Израстването на тази братска привързаност между човека и лодката, грижите за нея, са доказателство за една доброволна служба по пътя на осъзнатия и свят за героя обет - неговата любов към морето. Повестта е написана увлекателно и затрогващо, чете се с удоволствие и се възприема на различни нива в зависимост от познанията на читателя.

По-различна тематика има сборникът с разкази „Панаир” (1941 г.). Авторът търси съзнателно странни герои, занимаващи се с редки професии, като циркови артисти, състезатели по борба, укротители на зверове и други подобни, които ежеминутно рискуват живота си, за да се изхранват. Тези хора с рискови професии стават жертва не на собствените си грешки, а на човешката низост и подлост извън стените на цирка, на панаира. Авторът иска да ни внуши, че нормалните, хората, които трябва да се забавляват, са жестоки и неблагодарни и не заслужават усилията на тези, които рискуват живота си за тях. Такава е публиката в разказа „Мими”. Малкото джудже е принудено от жадната за зрелища тълпа да изпълни номера на един равновесец. Въведен е и образът на един човеколюбец, който разбирайки какво ще стане, спори със зрител: „Но той ще се убие, не виждате ли?” „Това не ни интересува.” „То ще е нещастие за Мими.” „Нещастието за едните е щастие за другите” -  му отговаря зрителят с нескрит цинизъм. Подобни са внушенията и от разказите „Лъвът”, „Равновесец” и др. Укротителят на лъвове Бобо ежедневно рискува живота си, като изпълнява номер с вкарване на главата си в устата на лъва. В душата му се борят желанието да прекъсне  това безумие с алтернативата да стои гладен. Подигравките на един зрител го карат да извърши убийство - на лъва, на зрителя и на себе си. Съдбата на равновесеца също е решена от един подлец в публиката, който му завързва очите с кърпа, напоена с оцет. Той пада и се убива на площада, „а долу, оня непознат, който бе превързал на очите му кърпа с оцет за да пари, потриваше ръце. Той бе убеден, че заедно с всички ония, които свиреха, бе турил край на едно нещастно зрелище, което разстройваше нервите на гражданите.” Човешката низост, невъзможността да постигнеш това, което тези нещастни хора са принудени да изпълняват, за да се препитават, озлобява незабележимите и ги прави престъпници. В този сборник Добрин Василев сякаш ни връща към темата за малкия човек, за този, от който не зависи нищо, дори и собствената му съдба. Неговите малки хора имат изкривено съзнание, което ги прави склонни към подлост и престъпления. По този начин те задоволяват собствения си егоцентризъм и болезнени комплекси.

От посочените повести и разкази виждаме, че прозата на Добрин Василев се отличава с психологизъм, присъщ на българските разказвачи от 30-те и 40-те години на XX век. Но той има свой стил, своето място в българската художествена литература. Героите му - градски хора, странници или изплували от сенките на миналото, носят свои особености, свой характер, които се помнят от читателите. По тази причина днес те ни се струват незаслужено забравени.

Освен оригинална авторова проза, Добрин Василев оставя и други свои изследвания, свързани с професионалните му занимания. Нему принадлежат „Кратък исторически очерк за Варненската общинска библиотека” (1933 г.), „10 години културно-просветно читалищно дружество Варна - 1926-1936 г.”, както и „История на българския театър от древността до наши дни. Приноси и материали” (1942 г.) и др. Книгата му за историята на българския театър е особено ценна за всички, които биха се занимавали с нашия театър - с богатството на данни в нея и неговия развой, за различните проявления в много български градове, включително и пътуващите театри; книжнината, свързана с театъра, театралните издания, преводачи на пиеси, творчески организации и мн. др. Добросъвестност, много знания и факти - това са отличителните черти на изданието.

Плод на конкретната му дейност като драматург на Варненския театър са и преводите на Добрин Василев. Той превежда на български език пиеси на Франтишек Ленгер („Преобразяването на Фердиш Пиндора”, 1935 г.), на Джордж Ленокс („Бял люляк”, 1935 г.), на Рене Фошоа („Жената със зелените ръкавици”, 1936 г.). Превел е още романа на Виктор Маргерит “Любов и отмъщение” (1926 г.), на Виктор Тепляков „Писма от България”, издаден в Москва през 1833 г. (1928 г.), „Потъването на „Тремолино” на Джоузеф Конрад (1932 г.), „Морски разкази” на Клод Фарер (1931 г.) - последните две са издания на БНМС, и др.

От изброеното, което не обхваща например сътрудничеството на Добрин Василев в други периодични издания - сп. „Бисери”, „Знание и труд”, „Светлоструй”, „Гребец”, можем да заключим, че този писател напълно заслужава нашето внимание. Автор на оригинална художествена проза със свой собствен стил, преводач, краевед, деен член на БНМС и активен сътрудник на сп. „Морски сговор” и др., той още чака своите задълбочени изследователи.