Илиана Илиева

ПРАВИЛНО ЗАГЛАВИЕ

Вече ми е смешен всеки стих,
който може и да не напиша.
Дишам памет – миг из вик затрих.
Млъквам и затягам си каиша.

Знам ли до къде ще се върви?
Знам ли кой какво по пътя чува?
Знам, че тишината ми кърви
и звукът от буква мъка струва.

Няма за кога и за къде –
с думи е претъпкана земята.
Думите си тъпча, а тя взе
да ми се изплъзва под краката.

От сълзата своя къртя смях –
камък ли съм – или в кватернера
пласт по пласт дълбоко поумнях –
в мен мълчи дълбокото ми “вчера”.

Ща веднъж завинаги да спра
пръст да гълтам, докато си пея.
Пък да взема в дума да умра –
кръста си помъкнала по нея.

ИЗГАРЯНЕ НА КАДАСТЪР

Ако тази земя е навеки нарязан кадастър,
дето няма за нас за пред хората нито квадрат,
заведи ме на Марс, захвърли ме сред звездните храсти
и – щастлива комета, ще летя на вселенски парад.

Ще ме гледат зелени, червени и черни човеци –
нека ахкат – ще бъда далече от техния пръст
и ще бъда свободна над руини от грешни мертеци
и ще мина по огън – през очи от обида и мъст.

Само ти не изгаряй – пази се, докато прелитам
и не гледай нагоре, когато се сбъдвам за теб.
И не казвай коя съм – но Господ, ако те попита,
прошепни му – бездомен отломък от обич, поет!

СРЕЩА С ТОРНАДО

Отнесе ме – не искам да се върна
на континента – зъбер пуст и сух.
Скосените небета ще обърна
дори със риск в летеж да стана дух.

Да съм ти дъжд – пилей ме – щедри шепи.
Пустинята ще гръмне като гонг.
Ще лъснат каталясалите степи
и ще просветне мътният Меконг.

Бях треволяче – исках да съм капка,
да хлътна плътно в пълната река.
Дойдох при теб с една молитва кратка –
да не издъхна в нечия ръка.

Ти свлече се – торнадо! – Пасифика
препаса, скъса и го прекрои.
От корен ме изтръгна и повика –
отвесен рев на вихри разрои.

Аз литнах към сърцето ти без ропот
дори пръстта по мен се възвиси
и сбъднах се за втори път в живота –
в земята бях – в небето ме носи!

ЕСЕН ИДЕ ОТ НИЩОТО

Беше сухо листо, все едно бе от ланшната есен.
Аз почти се зарадвах, че мен е дочакало то,
за да падне с милувка в косите ми, вятър понесли,
в летен ден просветлели от есенно ланшно листо.
И не ща да повярвам на листите слабо зелени,
на които се пише банално – черно на бяло,
че не може да има чак такива големи годишни промени,
а листото сега ми споделя, че е остаряло.
Аз така го обикнах, че точно на мене го рече
и в разгара на лятото то ми отвори очите.
Че погали ме скришно и рече ми тихо – човече,
есен иде от нищото, иде – над тебе открих я.