…И тъй да преживея, дето ми остава…
***
…И тъй да преживея, дето ми остава…
И да треперя във гнездото
на съмненията върли.
И нощем да ме стряскат в чергите
на Лютибродски страшните думи.
Душата ми да пърлят.
И да мълча.
И да ръждясват пушки.
Да вехне здравец.
Страхливо да надничам,
да бъхтя чело.
Да нямам сили да кажа:
Българийо,
кандило във ръката на Тонка Обретенова –
повикай ме на друга стража –
кръвта ми става на вода…
1985
***
Каменоломните на Мандра баир
димят опустели.
Синее лавандула.
В стърнищата – бели гъби –
жените сбират клас и никоя от тях не пее.
Ръждивото клепало охлювите пука:
- Смири се! По-голям ли си от хляба.
А ти не вярваш. Само хляб не стига.
И цял ден си болнав като лехуса.
Дете изплаква.
И в този плач е твоят оптимизъм.
***
Шибоя осланен. Попарен.
Зората морава възлиза.
От удар на глава
не се взривява камъка.
И всяка дума
вратата не отваря.
И дума си остава Свободата.
Роднините,
с очи от равно любопитство
разделят на квадрати мрежата ръждива.
Камъша диша равно.
Оксиженът е запален.
И само дребните неща
са още поносими.
***
Далече сред полята –
кръстци от ръж и злато.
Сребристо конче
Сазлия гази
с луна в устата.
Годините стягат
във обръч душата.
Юзди си имам.
Кон имам и стреме.
Път само нямам
нататък.
***
Денят прибира дългите остени
и волски муцуни отжегля.
Край трънливата ограда
откъснато от кол магаре с рев
повежда здрача мургав.
Стадата тръгват пак сред облаци от пепел
и хлопките се пукат на дзамби.
Дим от изгорялото небе
засипва равнината…
Пред къщи не спира никой
да ми погледа на ръка.
И Видьовден мина.
Голямото, което чакам
все не идва…
Живи – мога да почакам!
Мъртви – няма да отстъпя!
1966
***
Да идем в Чепеларе
на бай Усин на гости
и здрача да ни свари
преди да минем моста.
Поляните да слязат
на водопой до Чая
и тъмните си ризи
да хвърлят върху чама.
И мъдър като господ –
висок и малко тъжен –
Усин Керим да каже:
“На всички ви съм длъжен,
задето път сте били
до Рожен – мойто ложе.
И поглед сте поили
с пътеки невъзможни!”
И всеки дигнал чаша
да пий за чуждо здраве.
Допрели колената:
“Подир смъртта сме прави.”
А вятърът ще вейне.
Ще драсне жълта шумка.
И обич ще остане
от всяка наша дума.
1979
ВИК
Живота си е тръгнал вече,
а таралежа продължава да боде.
Прокуден някъде из тялото
той черната си риза трябва да влече.
От пъпната си връв се разбенти, Кръв!
И по-далече искаш да отидеш.
Нали ти дадох примери
на мъжка вярност пред хляб и знаме –
какво все още ти е нужно…
Тук ли? Поне един ликува за скръбта ми.
Оставил тайника отворен
в потайна доба подвъзглавието брои,
ала забравя, че гърдите
най-верни пътища кроят.
Ах, Варна – втори мой живот,
недельо православна!
Оставаш бяла, пълна със крила…
Не искам друго. Не!
Ключар да съм в музея
на Владислав Варненчик –
на тишината стража…
1984
ЕПИКРИЗА
Стига толкоз. Лягай зад стъклата.
Пий или умирай. И не гледай в кехлибара,
дето оцелял орел в човката си носи
лятото оскубано.
Колко дълго боледува – смок, настъпан в кръста.
Лягай зад стъклата. Пий или умирай
и не гледай как мъглата се издува –
сива гъба и кълби във гърлото на пътя,
да не чуваш тоя фаренгитов глас,
дето все на укор го избива:
- Змея ли ще пази необраното ти лозе!
Лягай и допивай без остатък
бялото на тоя ден – последна глътка…
Запад меденее и горчи една целувка.
ЦВЕТНО ПАНО ЗА СТЕНА
Живота, същия живот до тука,
един хвърлей – тъй ли ще свърши?
О, как ми се лети!
И слагам дата, час и дума пиша:
презрение, задето си останах в мойта риза.
И обикалям празния си гроб.
Във зиналото гърло
пръстта се гърчи, кафява като хляб.
Очакването трополи
и на пръста си навива тропосаната кожа.
Аз трябваше да давам, длъжен бях
да вадя хляба със лопата,
бях длъжен да одирам тая котка –
затуй ли ми тежи, че никога не смогнах да избродя
най-святите места на моя род,
коляно да подвия, свещ да пална,
а все по тия скели щръкнал
по изкопи с буква Т в ръцете…
О, как ми се лети!
На хълцането – край!
Аз трябва тук да съм щастлив!
И всеки неуспех е вече сила,
която предвещава удар във целта…
Ще тръгна в петък, на 13 юли.
И чужди смърти пътя ми ще осветяват.
А вие пукайте бира в кръчмите задръстени.
На: слагам кръст:
О, как ми се лети!
ВЪЗПОМИНАНИЕ ЗА ЕДНА ПАЗАРДЖИШКА ВЕЧЕР
На Иван Динков
Което ми остава, е пространство и живот.
Пространство и живот е,
мъже столичани…
Сега полагам
на тялото последните желания.
И усвоявам стадната психика.
Така историята не забелязва, че съм жив.
И портативния ми космос не видя.
Като божествен йога
бях отрицателно време щастлив
в годината с три пролети и две зими,
в годината с човешките направи…
Стой, Пътнико!
Полагам на тялото последните желания.
Сега.
Пространството не стигна
за вътрешна емиграция.
И цялата махла ми пляска
с една ръка…
ЕПИЛОГ ЗА ЖИВИЯ
Загорчава ми вече дългото тичане:
все на мижанка си играем с тебе…
Същия пейзаж. Асфалтов дим, следи от гуми.
Завод дими. Комини черни.
Търся те навсякъде. Хлътвам в кръчмата –
лисича дупка.
В дъното стоиш със влажен поглед
и не ме познаваш.
В монастира хлопам.
Сляп монах ми казва: Тука беше и излезе.
Горе, на високата скала забива някой
нашто знаме.
Мойто име му викам. Той не чува, бие с чука…
А край мене тръгват весели храсти.
Свирват пъстри смоци и забелват зимни ризи.
Вдън земя да се завреш – ще те намеря.
Като паяк ще се спусна по въже от мои клетви.
Над кайнака се навеждам. Пия ненаситно
и ме стряскат
същите очи, вградени в моя сянка.
В мен си бил, Изменнико…
Да умра аз винаги ще мога.
Да живея само днес.
ЧЕТИРИТЕ СЕЗОНА НА ЛЮБОВТА
Живот до гуша, слава до колене
във възрастта на Баратински.
Ръждива скръб, по-малко стискай
с ръждивите си белезници…
Аз слагам думата Любов над всички други.
Отвъд гердана от целувки с млади зъби.
Отвъд гердана от целувки, изхълцани в килера.
Над болките на цяло племе, сбрани в песента
от сбора по Илинден.
Над твоя гроб, мамо…
Над тия лакоми ръце за нежност и за кирка.
Отвъд оная нощна птица, дето предвещава
на всички живи равенство…
Аз слагам думата Любов над всички други.
Писмо прощално, аз те пиша.
И яхнал своя път – вървя и пея…
ДАЙЧОВО ХОРО
Аз бия тъпана: Дайчо за бесилото се жени.
Не иска бяла риза, ни ракия.
Ни либе да види.
Сто гайди иска да му свирят.
Булки да му припяват.
Да дойде побратима, нишана да му върне.
От черния овен,
дето от ръката си съм го хранил,
курбан ми сторете…
Сватбарите се бършат със ръкави,
изпотени от хорото.
Дайчо дава: сваля феса и бос като апостол
във жарта го тъпче и с гърло като бурия пее:
Дорде е Стара планина,
пред турчин глава не скланям!
Дайчо дава
и хорото води със халката на врата…
Как си минават моите дни:
сух къшей, мъчен за преглъщане,
а слюнката изсъхнала.
И нещо все остава неизказано, забентено.
Все нещо под реброто гложди,
под езика ми горчи.
Големи, чужди пътища
сърцето ми кръстосват.
Аз бия тъпана.
Дайчовата сватба глъхне
и в ушите ми бучи…
