Филип Марински

МОЛИТВА

За да не може помен да остане
и да потънат истински в забрава,
за хората, приживе зачертани,
най би подхождала съдба такава:

Скован от летви дървен кръст. Набързо.
За да прогние. И да се изгуби…
…И мен тъй нищо няма да ме свързва
със този свят и нравите му груби.

Следа едничка може да се лута
там нейде из Всемира, в пустош тиха,
но вместо стон от раната ми люта -
молитвен шепот в четири тъжни стиха:

Когато ме повикаш на небето,
решил, че ми е време да умирам,
дари ме, Боже, с мястото, където
разкаяли се грешници прибираш!

***
Към залез слънцето заслиза
и сенките проточват врат.
Вечерник тих с език облизва
ливадите и вейва хлад.

Един напрегнат ден умира.
Нощта намята черен шал.
Невидима вълшебна лира
изплаква своята печал.

И после стихва планината
като пред скръбен саркофаг…
но… чуй! Далече в тишината
мажорен звук се чува пак:

планинският поток лудува
към равнината устремен.
И в песента му сякаш чуваш:
„Пак идва ден! Пак идва ден!”

КЪСНА ХУБОСТ

Отиде си и лятото нататък.
Пристига есента с походка плаха.
Ръжда размита капе по листата,
а пък къпините се разцъфтяха.
Цветчета нежни слънце дирят с устни
от есенния хлад попресинели;
стремят се нито лъч да не изпуснат,
че Слънчицето бърза. Закъде ли?!
Какъв е този цвят, си викам, Боже?!
Цвят късен, цвят в неподходящо време…
Душата ми защо ли се тревожи,
вместо надежда от цвета да вземе?
Нима това е страх атавистичен,
дошъл до нас от времена далечни,
че щом се случва нещо нелогично,
Всевишният курбан ще взема вечно?
Аз този страх поисках да прогоня:
в живота ни, тъй мимолетно кратък,
остава неподвластна на сезони
ефирната магия на цветята.
И на - посягам цвят да си откъсна,
но… малко трънче пръста ми убожда.
Какъв баланс! С такава хубост късна
хем ще се радвам, хем ще се тревожа.