Елена Диварова

При Ели Видева словото идва след изживяното и премисленото. Измислици няма. Така е и в новата й книга, която наскоро имаше премиера пред пловдивската публика – стихове под надслов „По оста”(*).
Заглавието използва контура на установени езикови кодове, като го прескача и даже преобръща. Традиционният фразеологизъм „Да вървиш по ръба” означава баланс между позволеното и забраненото, между сигурното и опасното. Във всички случаи да вървиш по ръба означава да предприемеш някакъв риск. А Ели Видева в тази стихосбирка върви „по оста”. Обратното на периферията – в центъра. Обратното на възможността да се прекатури. Състоянието „по оста” означава власт – да преобръщаш, да трансформираш. Да бъдеш „по оста” означава да владееш положението, а в това също има риск! Там се вихрят центробежни сили и кой знае къде могат да те отпратят. Посоките им се разгръщат като ветрило в ръката на поета:

В душата ми се крият сто признания.
На теб дължа и този мой обет:
за любовта, събуждаща желания,
за въздуха, пропит със дъх на мед
от тънкия звънтеж край пчелни кошери.
И за мечтите с цвят на синева.
За жеста, с който обезсили злостните
слова, заели моята глава.

Сами виждате един от типичните за Ели Видева преходи: От по-високата нота на лиризма тя бързо пренася (себе си и читателя) на твърдата земя и дори фино пародира унеса, нежността, които е допуснала да изрази. Това е една лека самоирония, чиято цел – според мен – е да избегне императивния тон, предположен от огнения й нрав, и така внушава, но не се налага; доближава се до читателя, но не нарушава дистанцията.
Споменах огнения й нрав – тя е енергична, вдъхновена и вдъхновяваща, неуморна, тъче на няколко стана (няма как – съвременна жена). Откъде сили за този устрем, откъде тази енергия? И вдъхновението – откъде е? Само от едно място – от любовта. Тя е винаги влюбена. В едно от стихотворенията казва, че най-трудната дума е „обичам”. Не, че я няма тази дума във всевъзможни варианти в стиховете й, но очевидно и в поезията, и в живота Ели не пропуска и миг без да отчита отговорността за щастието да живееш в любов.
Колкото и да са вихрогонни стиховете й, в тях винаги има една невидима юзда, която ги удържа. С тази юзда авторката държи и себе си – енергичното й присъствие, устремът, силата на чувството никога не стигат до кресчендо, нито пък притаеният изказ – до сантиментално шептене.
Както споменах, сред основните качества на текстовете както в тази, така и в предишните книги на Ели е фината ирония и самоирония, която позволява на авторката не само да се саморевизира, самокритикува, без да парадира с това, а бързо и трезво да преценя ситуацията извън себе си, без да я осъжда. Мисля, че при Ели Видева иронията е обич. Обич в скоби.
А ето едно стихотворение, в което обичта е извадена извън скоби.

ЛЮБОВ

Защо съблече моите бодли –
те бяха толкова удобен щит.
Сега душата, голата, гори.
И никой порив не остава скрит.

Така съм беззащитна – като свещ
във епицентъра на ураган,
понесъл на потоци кал и гмеж.
Боя се теб да не загубя там…

И даже да не знаеш как боли,
ще ми помогнеш ли през вятъра
докато никнат новите бодли –
да оцелеят сетивата.

Подобен начин на изразяване доставя на читателя радостта, изпитана от пишещия в момент, в който е уловил верния тон. Нещата са изразени точно, като текстът не е пренаситен, в него са оставени свободни полета, думите дишат.
Ще пропусна такива качества на това стихотворение като диалогичната форма (глаголните лица са заели точно определени места като в кристална решетка); добре намерените метафори (не оригинални, бляскави, а точни) – „душата гори”, „свещ във епицентъра на ураган”. Силата на трите строфи е съсредоточена към края в частицата „ли”:

„…ще ми помогнеш ли през вятъра…”

Тя се превръща в ос, около която се крепи текстът. Уязвимостта на жената, болката, трогателното й усилие да се държи (на положение, както се казва) биха могли да дискредитират и дори да обезсмислят чувството. Но ето този удивителен жест преди финала. Не „помогни ми”, а „ще ми помогнеш ли”!
Несигурност, трепет и надежда има в този въпрос. Смелостта да бъде зададен показва доверие и поражда доверие. Поражда взаимност.
При нея нещата стават с много страст и вяра:

Големите любови не умират,
дори когато ги зазижда битието…
Душите си като зрънца събират
в най-тъмните пролуки – там, където
на чувствата първичната галактика
е разпростряла бездни и въртопи,
в които ние, дръзки като кактуси
показваме бодли и крием вопъл.

Споменах вярата. При Ели Видева тя е интересно изразена – без упование и без очевидни аргументи. Явно авторката е от хората, които разчитат главно на себе си.
Жената в тези стихове изтъква по-скоро готовност да понесе съдбата си, отколкото вяра в силата на съдбата.
И въпреки това няма посягане на канона. Няма иконоборство. Липсва конвенционалният образ на вярата, но се чува нейният глас.
Особено убедително той звучи в стихотворението „Молитва”:

Спасявай ме, любов, спасявай ме безгласно
от тоя водовърт на оскотели страсти,
от злобата, която се сипе като жупел
и в празните очи на хората се трупа.

Спасявай ме, любов, залей ме със надежда,
че някъде край мене нещата се подреждат,
че ще прескочим трапа на дните бездуховни
пречистени и грешни – защото сме виновни.

В началото казах, че словото при Ели Видева следва реални състояния и събития. Умеейки да си служи с думите, тя не ги фаворизира. Прави от тях огледала, за да отрази факта. Или увеличителни стъкла – за да подчертае детайла. Вярвам на такива поети – които не стават роби на формата. Те знаят, че в извънсловесното пространство се случват истинските неща:

Думите не значат много.
Всъщност важни са очите,
изразяващи желания
на сърцето и на мисълта.
Допирът е волтова дъга –
ако си неискрен те убива.
Всичко друго е измислица,
колкото за самочувствие.

Без да е абсолютно спазено, в това стихотворение тоническото стихосложение определя формата. Авторката инстинктивно се е доверила на този твърдо установен във фолклора модел, подходящ за пренасяне през времето на житейски опитности. С привидно равен глас са изречени изстрадани истини. Може да говориш, може да мълчиш, важното е да си честен, за да запазиш чувството, че си човек, а не самочувствието.
Никакво възклицание не загатва за болката, с която се преодоляват прагове през времето и се трупа мъдост.
Ели Видева е съвременна поетеса. Образите, които очертава в стиховете си, са изцяло под знака на личната й ангжираност към казаното, това я прави ярко субективна, на места провокативна, личи готовността й остро да реагира. Когато реши да бъде щедра – не се пести. От ученическите си години е отдадена на творчество и това е само една от всичките й отдадености. Изцяло се вписва в представите за съвременна поезия, но не вее знамената на модернизмите. Ако я срещнем по барикадите на авангардната словесност, ще бъде не за да прехвърля отломки от изкуство, а да изпие по някое питие с приятели. По странен начин е вярна на традициите в литературата. Има и една връхна нота в стиховете й – бохемска и донякъде анархистична, с което товара на отговорностите сякаш става по-поносим. Макар дисциплинирано да се движи по оста тя безразсъдно, и в същото време артистично, се втурва наоколо да търси опорни точки. И ги намира.

(*) Ели Видева, „По оста”, стихове, 2008, ИК “Женда – Х.Н.” Обратно в текста

В електронен вариант книгата “По оста” е публикувана в брой 2 на списание ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ.