(Електронна книга)

Ели Видева

СПАСЕНИЕ

Когато даваш без остатък
сърце, душа и същество
в живота по човешки кратък
ще те спаси една любов.

Когато буря те завее
и глъхне глас за благослов,
напук на дъжд и суховеи
ще те спаси една любов.

Когато времето изтича
през миглите като просо,
в безсмислието ще наднича
да те спаси една любов.

КАФЕ

Изпий ми кафето
не само защото ме няма.
Отвлече ме мисъл незнайно къде.
Така ще усетиш,
че чувството в мене е нямо
и само по усет
прониква във твойто сърце.
А там, бъди като себе си –
див и дори безобразен…
Една серпантина от нежност
ме връща при теб,
когато ще можем
„Обичам те” просто да кажем.
А ти, между впрочем,
свари ли кафе?

МИГ ПРЕДИ

Тези устни са ми провокация.
Те повличат към дъно на циркус.
И страхлива коричка от разум
разпростират над истински пир
от емоции, чувства, усещане
за първична искрица от страст.
Тези устни приличат на пещи,
във които изгаря плътта.

ПОЧТИ

Този допир със върха на пръстите
и почти с повърхността на устните,
и със епидермиса на кожата,
с въздуха, усещан като дъх
между две взривоопасни същности
под лавината, която ще залее
туй, което няма да признаем…
Ала то ни провокира трепета,
който ще ни победи.

ОТНОВО

Рисувай утрото, когато съм щастлива,
очите ми как отразяват слънце,
а цялата вселена се събира
в една дъга, която сегментира
цвета на чувствата
в нюанса от емоции.
Рисувай нощите, когато ми е тъжно
и под очите ми застиват полумесеци,
и миглите приличат на решетка,
където капе болката прикрита.
Но тя ще ни открехне към деня,
във който пак ще бъдем непривични
напук на безусловните условности.
Рисувай ме, рисувай мен във себе си.

ЗАТВОРИ МЕ

Ако се опиташ
да ме впримчиш,
боса ще избягам –
цигани да търся.
Шарена поляна
къща ще ми стане,
ще се любя
по тревата,
дълго и горещо.
Затвори ме в рамка,
само ако смееш!
Рамката дори за огън
ще разчупя.
Ще забравя бързо –
дълго ще си спомням.
Хайде, затвори ме!
Циганка ще стана.

КРАЯТ НА ЗИМАТА

Нощта, приличаща на пелерина,
загръщаше града във снежен мрак.
А ние – диви и невинни –
в желанието да потънем пак
на чувствата в първичната магия,
на пръстите със допир настървен.
Това, което беше, ще го пием
на малки глътки в следващия ден.

ЗАД ЪГЪЛА

Как ли и къде ли не те търсих!
Бродих из съседните галактики.
Всички успоредни измерения
ги обиколих в съня си.
Срещнах ли, не срещнах ли Човеци,
даже и не помня. После тайно
сетивата ми обадиха, че чакаш
в уличката тъмна покрай къщи.
А в косите ти – вселенски вятър.

УТРО

Всички тролеи са будни –
тръгват от трето депо.
Пеят петли. Като луди.
Трети петли. И какво
има в ръцете студени –
малки прашинки от мрак.
Утрото, няма съмнение,
слага неравенство – знак
между мечтата и мене,
между реалност и теб.
Аз си отивам. Добре, че
тръгва тролеят ми в пет.

СВЕТЛИНА

Големите любови не умират,
дори когато ги зазижда битието…
Душите си като зрънца събират
в най-тъмните пролуки – там, където
на чувствата първичната галактика
е разпростряла бездни и въртопи
в които ние, дръзки като кактуси
показваме бодли и крием вопъл.
Големите любови оцеляват
напук на ясното съзнание за края.
Прашинките, които в нас остават,
са светлина от бъдеща омая.

ДИВА САМОТА

Докосни ме с очакващи длани,
пий от мене със жадни уста.
Аз съм тъмна река, но повярвай,
имам бистра и сладка вода.

Събуди в мене нещо дълбоко
дето аз не го зная дори.
Пожелавай ме пак. И отново
пожелай да не сме по сами.

Самотата за двама е дива.
Диви – нейните страсти. и зли.
Тази тъмна река ми отива,
но удавници тя не търпи.

БЕШЕ

Докосвах те, защото съм те искала.
А може би, защото бях желана.
В очите греех. С погледа, с усмивката,
не исках да покажа, че сме равни.
Обаче аз съм дива като жрица
и няма как да ми обсебиш всичкото.
Поисках те – но мразя белезници,
които да ми оковават мислите.
Ще се разминем? Радост за критиците,
които сложно ще анализират
писанията ни – врабци по жиците
на истинското наше неумиране…

СЕМЕЙСТВО

Една жена на рамото ти спи.
Косите, разпилените, светлеят,
потрепват с доверчива ласка и
усмивката на устните ти грее.

Една жена на рамото. Остава
да я погалиш плахо в полусън.
И да не я събудиш. Всяка заран
един кълвач почуква вън.

ВЪЗРАСТ

Аз искам единствено да те обичам,
мой страннико, скитник през времето.
Какво че годините ни се оттичаха
подобно на миг върху стремето
на други любови и чувства, усетени
с върха на косите и ноктите.
Горчивия привкус на листи от бетел,
с които кръщавахме нощите,
а после и дните, беляза живота ни
с катранено ръбче по ириса.
Така и не сме помъдрели, защото
на чувствата ясните дири
предесенно греят, но светят красиво.
И даже това ни отива.

ВАРИАЦИИ ПО ЧЕХОВ

В онази нощ, безумна като истина,
в която ни запомняше света,
усещахме първично и неистово
на чувствата и ласките взрива.

В онази нощ, когато ни помиташе
на допира жестоката вълна,
аз исках да запомня всяко мигване
на клепките в окото на страстта.

В онази нощ без минало и бъдеще,
когато бяхме само като себе си,
забравих – и без мене ще е същото.
И те запомних. Като неизбежност.

ДВАМА

Думите не значат много.
Всъщност, важни са очите,
изразяващи желания
на сърцето и на мисълта.
Допирът е волтова дъга –
ако си неискрен, те убива.
Всичко друго е измислица,
колкото за самочувствие.

ВЕЧЕР

Свалих
усмихнатата маска
и лъсна
уморената ми същност.
А този, който ми намигна,
дали разбира,
или се подиграва?
Защо ли питам…

ПЕРО

Прегорях от очакване
да се докоснем.
Жива пепел съм.
Оцеляло е само.
едно тънко перо.
Ако утре възкръсна,
как ще напишем
най – трудната дума
ОБИЧАМ?

ИЗРЕЧЕНИЕ

Открадни ме от жежкия вятър,
дето брули хастара на лятото,
погали ме със есенна нежност
и въздай на душата надежда
да пребродим през зимните хали
и напролет, в любов оцеляли,
да си бъдем и вятър, и щастие
в мимолетната вечност на ласките.

ЛЮБОВ

Защо съблече моите бодли –
те бяха толкова удобен щит.
Сега душата, голата, гори.
и никой порив не остава скрит.

Така съм беззащитна – като свещ
във епицентъра на ураган,
понесъл на потоци кал и гмеж.
Боя се теб да не загубя там…

И даже да не знаеш как боли,
ще ми помогнеш ли през вятъра
докато никнат новите бодли –
да оцелеят сетивата.

КАТЕГОРИЧНО

Обичай ме, когато съм сърдита.
Когато над главата ми се сипе
каменопад от болки и проблеми.
Когато от очите ми извират
стрели, насочени срещу съдбата.
Защото тя се гаври ежедневно
със крехките ми чувства. И защото
съсипва любовта ми със усмивка.
Обичай ме, когато съм жестока
към себе си, към другите и още
когато оцелявам като троскот
напук на ветрищата безподобни.
Защото те обичам безпардонно.

ВАРИАЦИЯ ЗА БЛУС

Луната е захвърлена огризка,
която бърза да се скрие в облака,
да ни остави в тъмното изгубени
под бухналия вятър на тополите,
във отражението на реката,
във въздуха със мирис на любов.
И с чувството, че сме безсмъртни.
Като луната дето знае всичко.
Защо ли утре вечер пак ще търси
обекти за експеримент…

ОБЯСНЕНИЕ

Целувам посивелите коси
и устните, които ме отнасят
в дълбоките, любовните води.
Където няма как да се угасне.

И пръстите, които ме рисуват
като тъга, очакване и нежност
с неистово желание целувам.
И притаявам моята надежда

за чувствата ни – временни, но вечни.
А побелелите коси се спускат
над нашата измислена далечност,
която, вероятно, е изкуство.

ДАР

Гръдта ми прилича на хълм, върху който
се стича росата във пет и петнайсет.
И тръгват щурци, пеперуди и сойки
в гората от чувства, преплетени трайно

напук на света, който все не разбира
телата разтърсени от изнемога.
И все ни събира и все ни раздира
едничко желание, дар ни от Бога.

За да ме събужда във пет и петнайсет
пак твоята длан – като въздуха нежна.
А после росата гръдта ми да найде –
по устни и скули любов да отцежда.

ДЛЪЖНИЦИ

Длъжник си ми с едно събуждане,
когато лястовиците отвън
побутват с човките си слънцето,
а въздухът мирише на любов
и чувственост. И простото докосване
до кожата е като ядрен взрив,
от който произтичат спомени.
Длъжница съм ти със целувката, която
ще пари тайните места на тялото,
а то е инструмент за нещо повече.
И трябва да признаем, че животът
е низ от толкова внезапни изблици,
които ни доказват, че сме живи
за утрешното слънчево изгряване.

ВЛЮБВАНЕ

В душата ми се крият сто признания,
на теб дължа и този мой обет:
за любовта, събуждаща желания,
за въздуха, пропит със дъх на мед
от тънкия звънтеж край пчелни кошери.
И за мечтите с цвят на синева.
За жеста, с който обезсили злостните
слова, заели моята глава.
И за това, че днес ми е потребно
отново да се влюбя точно в теб.

ОСТАНИ

Целуни ме, когато луната
вдигне своя призрачен сърп.
Може би ще усетиш, че някак
доближихме се като дъх.

И че пътят преди раздвоен,
леко тръгва в посока на нежност,
за да стигне до простичък ден,
в който обич и скръб се подреждат.

И защото животът е мъчен –
остани покрай мен неотлъчно.

ОТДАЛЕЧЕ

Сънувам морето през твоите очи –
вълните с разпенени гребени
и вятъра, който в косите фучи
и се заиграва със себе си.
И пясъка, който се спъва в нозете
сред миди и щъкащи рачета,
които разказват какво е морето
пред някакви смешни зяпачи.
А аз отдалече сънувам очите,
които се взират отвъд глъбините.

ДЕТОНАТОР

Ако всичките ми чувства гръмнат,
ти ще си естествен детонатор.
Може да се отнесем на съмване
на планета, дето няма статор.

И от постоянните движения,
и от търсене на същината
ще решим ли, че сме осенени
от вселенска радост?

ПО ОСТА

Не осъзнаваш колко сме си близки
в раздалечените ни сънища.
Диаметрални са естествените мисли.
А чувствата не се усещат външно.

Но вътрешните взривове са точно
като при срутване на стара сграда.
Те винаги се случват не нарочно
и винаги оставят някой страдащ.

И в сантимента на дежурни думи
прозират термоядрени реакции.
Илюзията, че страстта ще лумне
е истинска, когато я очакваш.

ВСЪЩНОСТ

Ръката ти познава всяка гънка
на моето несъвършено тяло.
Докосвай ме, когато пада вънка
на скуката измамна одеялото.

Аз ще заровя пръсти във косите ти
и ще измъкна всички черни мисли.
На възел ще ги вържа, запокитени
към дъното на делничните рискове.

И ще потънем мъдри и безпаметни
в единственото сигурно убежище –
да отстояваме с души и длани
последните рубежи на надеждата.

ГАРСОНИЕРА

Ще се любим като богове при изгрев,
сринали човешките условности,
невъздържани до нереалност,
вдадени единствено във чувствата.
И с едно усещане, че безнадеждно
си принадлежим. Като вселена
спуснала се във спираловиден бяг –
но дали към център на кипене
или пък към център на замръзване?
Ще се любим като богове, защото
трябва макрокосмоса да съберем
в пет кубика жизнено пространство.
Тихо! По-нататък спят децата.

АРИТМЕТИКА

Умножих нощите.
Разделих дните.
Прибавих децата.
Степенувах грижите.
Извадих съдба.
Кой ще пресметне
корена
на взаимното ни
обичане.

СЕМЕЕН ПОРТРЕТ

Ти си трънчето
в петата
на хлапашкото ми
любопитство.
Аз съм като камъче
в обувката,
дето ти напомня,
че си жив.

ИЗПОВЕД НА КАПИТАН ФЛИНТ

Ти си моето тайно пристанище,
аз съм твойта зареяна шхуна,
дето скита от слънце до заник
покрай рифове и скучни дюни.

И когато внезапно закотвя
същността си на твоя див док,
целуни ми сърцето, подготвено
за раздяла и връщане тук.

Няма как да не дойда отново –
да потъна, в косите заровен.

ЗАВРЪЩАНЕ

Днес от старата циганка
купих бонбони,
дребни ябълки, зоб
и мъниста.
Ще нахраня довечера
твоя сив кон,
ще вплета
по опашката синци.
Ще открадна от гривата
тъничък косъм –
за късмет и магия
ще му бая в нощта.
И когато със вятъра,
скитника рошав
попрескочим
планински бърда,
ако искаш, ме чакай
на южния склон –
ще се върна
през някое съмване
с побелял
от препускане кон.

МОЛИТВА

Спасявай ме, любов, спасявай ме безгласно
от тоя водовърт на оскотели страсти,
от злобата, която се сипе като жупел,
и в празните очи на хората се трупа.

Спасявай ме, любов, залей ме със надежда,
че някъде край мене нещата се подреждат,
че ще прескочим трапа на дните бездуховни
пречистени и грешни – защото сме виновни.

Спасявай ме любов! Наистина, спаси ме.
Сега като в молитва повтарям твойто име –
подобно тъжен битник на тебе се обричам.
Кога ще ме научиш буквара ти да сричам?

Литературен свят, 2008