Вариации върху теми и сюжети на руския литературовед, философ и историк Вадим Кожинов

Панко Анчев

1.

Истинският литературовед не може да остане само в литературознанието, защото и то е много повече наука за изучаване на литературата. И защото литература е не просто текст, а обществена дейност, чрез която се познава човекът, изразяват се идеи и се прониква в познанието за света. Литературознанието, както и останалите науки за изкуството, е едновременно философия, история, психология, културология, обществознание. И опитите то да се сведе до „затворено” четене на литературата, а литературата да се елементаризира до равнището на текст, не са литературоведски. Те са инвазия на хора, които са недостатъчно готови за високата дейност, не обичат литературата и не желаят да й служат.

Литературознанието е наука за живота, търсене на истината за него, изучаване на човека чрез литературата. Защото литературата съдържа тази истина.

Лесно е да гледаш на литературата единствено като на написан текст, изграден от думи, сюжети, теми, герои, композиция. Този формален подход към нея е също необходим, защото по това „как се прави литература” може да се съди за особеностите на епохата, за проблемите, които обществото и нацията решават, за идеите и вкусовете, които притежават и изразяват. Тогава той е необходим и полезен. Но когато е самоцел или когато му се придава изключителност и се обявява за единствено правилно четене, тогава „формализмът” елементаризира изкуството и обезценява литературознанието.

Разбирането за литературата и изкуството е възлово за разбиране същността на дадена епоха. Литературата е най-достоверният свидетел на времето и този свидетел трябва да се изслушва с изключително внимание, да се вниква във всяка негова дума и се отчитат и най-малките подробности в „показанията” му. Но това не е в състояние да направи един „най-обикновен” литературовед, колкото и подготвен да е и колкото да умее да анализира и гради теории и тези.

Руското литературознание от ХІХ и ХХ век се придържа към такъв подход и неговите най-видни представители са в еднаква степен литератори, историци, философи, социолози. Затова и влиянието на литературознанието в обществото винаги е било голямо. Неговата дума се е чувала. Хората четат литературоведски книги и статии, защото в тях намират отговорите на своите въпроси. И то по същия (или почти по същия начин), както и в литературата и изкуството. Да си припомним какъв широк отзвук и какво значение за Русия имат автори като В. Белински, А. Херцен, Н. Страхов, Иван Киреевски, братя Аксакови и др. През 60-те години на ХХ век този тип литературоведи се олицетворява от П. Палиевски, Г. Гачев, Ю. Селезньов, Сергей Бочаров, Е. Мелетинский, И. Золотуски, С. Аверинцев, Ал. Михайлов. И, разбира се, от Вадим Кожинов. Това е златно време за руското литературознание, оставило трайни следи в по-сетнешното му развитие чак до наши дни.

И у нас през 60-те години литературознанието придоби тези измерения и характеристики и тогава са и неговите най-плодотворни години. Цветан Стоянов, Минко Николов, Тончо Жечев, Боян Ничев, Кръстю Куюмджиев, Иван Пауновски, Здравко Петров, Любен Георгиев разглежда литературата като изразител на обществените идеи, като свидетел в историята, проявление на познанието за човека и историята. Това са друг тип критици и изследователи с друга подготовка и начин на мислене. Литературознанието е изведено на невиждана висота и му е придадено по-сложно и по-важно значение. За съжаление то не продължи в този дух и постепенно започна отново да се увлича по т. нар. „затворено четене”, към структуралистки подходи, за да бъде днес напълно маргинализирано в дълго мечтаната си битност на самостоятелна „наука”.

Тези именно литератори, или по-точно това ново поколение литературоведи от 60-те години на ХХ век и в двете литератури, по новому видя и показа традициите, върху които е изградена тяхната съвременност и посочи трайните и неотменни връзки между различните исторически етапи. Новият поглед върху традицията позволи да се преосмисли цялата руска и българска история, техният  ход и закономерностите им, да се види реалната връзка и съотношение между ролята на личността и обективната закономерност, а също и на т. нар. „надстройка” върху „базата”, т.е. върху икономическите отношения. Младите тогава литературоведи тръгваха от историята на литературата, но понеже тази история е част от обществено-политическата, навлязоха в нейните дебри и успешно формулираха важни особености, които влияят върху самата литература и й позволяват да влияя върху нея. Те по същество създадоха руската и българската философия на историята като самостоятелна наука.

Защо литературоведите утвърдиха новия подход към историята и се насочиха към нейното философско изучаване и осмисляне? Това би следвало да направят историците и философите, но те доброволно отстъпиха „задълженията” си на тези, които се занимават „частна” история?

Духовният и социален подем през 60-те години отреди на литературата особено място. Първите обновители на обществото бяха писателите. Както винаги литературата първа подава сигналите на новото, на необходимостта от промяна, понеже настъпва нова епоха. Но колкото и странно да е, именно в началото на новата епоха, която наричат «епоха на информационните технологии» и на научно-техническата революция, се проявява необходимостта не от революционен, а от консервативен подход към обществените явления и процеси и от преосмисляне в консервативен дух на историята - близката и далечната. Историята придоби значение на критерий за оценка на съвременните явления, поради което бе необходимо да бъде изучавана преди всичко като движение на идеите, за да се търсят и намират аналогиите със съвременността. Това обаче бе невъзможно без внимателното проучване на всички факти - особено тези, които могат да доведат до преоценки на събития и личности, на цели епохи. Свалени бяха забраните върху документи и те станаха достояние на науката. Така бе възможно да се видят по-отчетливо преди всичко традициите и основите на актуалния свят.

Когато се говори за традиции, неизбежно се насочва вниманието към националните проблеми, към това, което определя специфично националното, т.е. общото за нацията, но различното от останалите. Странно е, може би, че в СССР и неговите съюзници от Източна Европа интернационализмът отспъпва място на подобни подходи, а в същото време Западна Европа и САЩ ускоряват чувствително процесите на глобализация, която скоро ще обхвани всички сфери на живота - от икономиката до културата. Това би трябвало да означава, че славянските и православните държави, заедно с ислямските, ще бъдат предпазливи в тази глобализация и ще отстояват своята православно-славянска идентичност. Ето защо аз смятам, че най-важното явление от края на 50-те и 60-те години на ХХ век не е разобличаването на т. нар. «култ на личността», а преоткриването и реабилитацията на славянофилите и руските религиозни философи от началото на ХХ век в Русия и на такъв забележителен български мислител като Иван Хаджийски и дискусиите за националното и регионалното в България, както и преосмислянето на т. нар. «просветителско направление» в Българската национално-освободителна революция и изобщо - новото отношение към Възраждането. Всяко завръщане към традициите, когато е съпроводено със задълбочено и трезво размишление за тях и за историята като цяло, е полезно и плодотворно и преодолява пошлия национализъм. Тогава именно се появяват и задълбочени мислители. Националният ум става по-висок и работоспособен и е предпазен от пораженията на чуждите нему, но модни в света идеи и теории.

Забележителното е, че след разпадането на СССР и на социализма, т. е. след края на «студената война» именно тези руски мислители (но вече в друга възраст) се опълчиха решително на либералните изкривявания и на опитите да се дискредитира руската история, за да се покаже непълноценността на нацията и се ускори нейната «интеграция» в глобализацията по американски образец. Тази «интеграция» за малко не доведе до разпадането и на самата Русия и нейната практическа ликвидация като опора на православието и славянството и устойчив контрапункт на Запада.

2.

Оказва се, че без философия на историята хуманитаристиката заболява от «сърдечна недостатъчност», влива се в идеологията и не е способна да изучи и обясни обществените явления. Философията на историята се превръща в методология и на литературознанието. Литературните факти и явления вече се поставят в историческия си контекст и спрямо него биват анализирани. Така в тях се вижда онова, което съдържат, а не онова, което на изследователя му се иска да има. Явленията са подвижни; те са създадени в една епоха, но звучат и живеят в следващите след тях и във всяка произвеждат определено значение, смисъл и естетическо преживяване. Те не са обикновени исторически факти, документи и свидетелства, интересни за времето след това, в което са създадени, а жива памет, живи организми, които именно като живи присъстват и участват в съвременния литературен процес. Това кара някои литературоведи да ги третират като напълно съвременни и да ги разглеждат, както разглеждат живите и все още творящи автори. Т. е. откъсват ги от реалния им контекст и настояват авторите им да проявяват съвременен подход и да споделят „прогресивната” за момента идеология. И, разбира се, ги критикуват, че не надхвърляли времето си.

Подобен подход е погрешен, но е логичен, щом истинската литература не умира и не принадлежи единствено на времето, в което е създадена. Въпросът обаче е как принадлежи на „вечността”, по какъв начин и защо влияе върху новите поколения. И още: как съвременната литература се свързва с историята, по какъв начин произхожда от нея и е постоянно обвързана с миналото и традицията; как историята заживява в словото и чрез словото? За да се открият отговорите, е необходимо да се чете по друг начин, като се отхвърлят стереотипите на ленивото четене и повтарянето на „авторитети”. Литературата дава ключ към традицията и историята не с буквалните си връзки с времето, в което е създавана, а с идеите, които носи в себе си и чрез които изразява това време.

Пример за такова четене е отново откритият пред 60-те години Михаил Бахтин чрез книгата му „Проблемы поэтики Достоевского”, излязла за първи път през 20-те години на миналия век. Бахтин показва великия писател не толкова чрез сюжетите и героите на своите творби, а чрез типа повествование, чрез начина на композиране и съдържателността на художествената форма на романа. „Полифоничният роман” не е просто нова форма, нов начин на повествуване, а нова идея за света. А щом се е появила нова идея, тя трябва да бъде формулирана и анализирана, защото показва радикални промени в начина на мислене, а от там и в устройството на живота и обществото. Такава промяна винаги идва заедно с някой ярък и велик писател.

Тезата на М. Бахтин за полифоничния роман на Достоевски не случайно е възродена през 60-те години на ХХ век. В статията „Канонът „Бахтин”, включена в книгата ми „Друг начин на мислене” (С., 2008 ) посочвам причините, поради които тази теза възниква в руското литературознание през 20-те години. Но интересно е да се види защо е отново актуална през 60-те и 70-те. Причината според мене е в сходствата между двете епохи и в необходимостта сега най-сетне да се излезе из едноплановостта на обществения живот и се утвърди многопосочността на общественото мислене. Чрез теорията за полифоничния роман се налага идеята за полифоничното общество, което не просто допуска различно мислене, но го изисква, за да може да се развива успешно. Тя е едновременно протест срещу статуквото и утвърждаване на друг начин на мислене.

Но книгата на Михаил Бахтин, а и самият живот и дейност на този велик литературовед, е осъзнаване на необходимостта да се възлиза над видимото и лесно обяснимото. Тя дава силен тласък за „преобразяване самия характер на развитието на руската култура”, както казва В. Кожинов за поета-мислител Ф. И. Тютчев и цялото негово следдекабристко поколение от средата на ХІХ век. Защото извежда специфики на литературата и културата, които преди не са били забелязвани. А точно на тях вече започва да се обръща внимание. Времето става полифонично, звучат повече гласове, проявяват се повече образи.

Това означава, че фактите се осмислят като проявление на идеи, като знаци на Божия промисъл. Забележително е, не че сега може да се говори и пише по-свободно, а че свободното писане и говорене се поощрява от свободното и задълбочено мислене. В книгата си за Ф. И. Тютчев Вадим Кожинов прави интересен паралел между декабристите и следващото поколение, към което принадлежи великият поет, който може да се съотнесе към поколението на 60-те и предишните. Аналогията се натрапва, понеже самият автор многократно подчертава нагласата у съвременниците на Тютчев да не бъдат революционери и реформатори, а философи на историята. А такива искат да бъдат и тези, към които принадлежи В. В. Кожинов: „декабристите се готвят да излязат на площада, за да правят историята, а любомъдрите отиват в архива на Колегията по външните работи, за да разберат историята“. През втората половина на ХХ век отново назрява необходимостта от това да се разбере историята като процес и смисъл, като закономерност и проявление на Божия промисъл. Но за да се разбере, трябва да се изучат основно и задълбочено фактите. Историята трябва да се освободи от предубеждението, че в нея най-важна е борбата, съпротивата и революцията, правена с оръжие и проливане на кръв.  Историята е полифонична, а не монологична.

В полифонията и многозначността винаги има някаква система, ред, подреденост и степенуване по важност и дълг на историка и философа е да открият йерархията на ценностите, да отделят главното от второстепенното, за да осъзнаят логиката на процеса, посоката и скоростта на движението му. Емпириката е мъртва и безполезна без анализ и идейно осмисляне. „Съживяването” е новата задача на литературознание и хуманитаристиката от 60-те и 70-те години на ХХ век. Можем определено да твърдим, че и литературознанието, и хуманитаристиката в Русия и в България стават различни. Те се връщат към плодотворните традиции на руската класическа литература от ХІХ век и поемат върху себе си отговорността да открият пред нацията великите й достижения от миналото и да ги осветлят чрез натрупания обществен опит на ХХ век. Това е голям обрат, който заслужава да бъде изучен и осмислен задълбочено.

3.

Не всички литератори, философи, историци и мислители от 60-те години на ХХ век са с еднакви съдби. Техните пътища бързо се разделят - особено след радикалните политически промени в края на ХХ век. Но най-видните и най-талантливите от тях, вече в зрялата си възраст, успяха да постигнат изключителни научни резултати. Техните изследвания дадоха нова насока на руската и българската хуманитаристика и позволиха да се осмислят много известни и неизвестни неща. Един от тези интелектуалци е и Вадим Валерианович Кожинов. Неговите книги от края на ХХ и началото на ХХІ век са изцяло насочени към руската историята и са безспорен принос в нейното изучаване от гледна точка на философията на историята. И са особено важни за методологията на историята, както и за разбирането на руския характер и руския ум.

Вече стана дума по-горе, че пътят на хуманитаристиката във всичките й науки преминава през историята. Без осмисляне на историята, при това всеки учен сам за него си, не е възможно да се мисли и умът не е в състояние да работи пълноценно. В. Кожинов е историк на литературата и неговите литературоведски занимания са свързани преди всичко с историята на руската литература. Изследванията му в чисто теоретичното литературознание също са „в историческо осветление”. А историята на литературата е свързана тясно с обществено-политическата, разбира се. Но през 90-те години той навлиза все повече в политическата история от Средновековието до наши дни, за да я разгледа по нов начин и да извлече от нея аргументите за оценката на съвремието. Събитията от 90-те години накараха мнозина да се замислят защо се случват тези „странни” и „необясними” нещо, кои са причините за тяхното появяване, повтаря ли се историята и ако се повтаря, какво сега е наред да се случи.

Големият проблем за руската мисъл е проблемът „Русия - Европа”. В Русия от новото време се прокарва делението между „либерали” и „славянофили” (в най-различните им проявления), между „западници” и „почвеници”, между консерватори и революционери. Това деление подклажда упорита и дори непримирима идейна борба за съдбата на Русия, за това по кой път тя трябва да върви, за да изпълни своята велика мисия, възложена й от Господа. Тази борба е полезна, тъй като активира работата на ума в търсенето на истината. Благодарение на нея са откриват постоянно нови факти от историята, нови аргументи в подкрепата на едната или другата теза, раждат се философски теории, осмислят се старите и познатите. Може да се каже уверено, че руската философска мисъл се основава именно на това противоборство и върху него са и постиженията на големите руски философи от ХІХ и ХХ век - такива като Николай Данилевски, Пьотр Чаадаев, Алексей Хомяков, братята Киреевски, Владимир Соловьов, Константин Леонтиев, Константин Победоносцев, Михаил Катков, Висарион Белински, Александър Херцен и др.

Възелът от изключително сложни проблеми и противоречия и представителите на двете крила виждат в декабристкото движение от 1825 г., което прави опит да отхвърли досегашната политическа система, но не успява, проваля се. Самото въстание е в голяма степен разделителна линия между две епохи, но и между двете крила в руската политическа мисъл. Вадим Кожинов отделя доста място на този проблем в своите книги и особено в монографията си за Ф. И. Тютчев, издадена за първи път през 1988 г., по-късно преиздадена със заглавието „Пророк в своето отечество” («Пророк в своём отечестве»). Самият Ф. Тютчев живее в двете епохи и им принадлежи волно или неволно. Тази книга наистина е една своеобразна история на Русия от времето, когато е живял и творил големият поет и мислител. Като такава я замисля и авторът й. А това са цели 70 години от началото на ХІХ век до последната негова четвърт. Тогава се извършват редица събития (войната с Наполеон от 1812 г., декабристкото въстание от 1825 г., отмяната на крепостното право от 1861 г., задълбочаването на т. нар. „Източен въпрос” и войните, които Русия води с Османската империя и редица още други, променили коренно държавата и нацията, но калили руския характер, проверели неговата надеждност и непобедимост. Ф. И. Тютчев дълго живее в чужбина, където работи в руските дипломатически служби, но сякаш личният му живот е повече косвено свързан с руската действителност и промените в нея. Настина, той не участва пряко нито в литературния, нито в обществено-политическия живот, но този живот бива изразяван чрез неговото творчество.

Творчеството на Ф. И. Тютчев действително изразява своето време, но не като го пресъздава буквално, т.е. като показва събитията в него, а чрез духа му на неопределеност и постоянно зреещи революции. Това е време, в което много се размишлява за избора на пътя пред Русия и за ролята на интелигенцията и литературата в този избор. Победата във войната срещу Наполеон показа на цяла Европа, че Русия е не просто могъща държава, способна да се противопостави на всеки агресор срещу нея, но и самостоятелна цивилизация със свои нравствени и идейни ценности и със свой начин на обществено устройство. Но колкото и странно да е, войната от 1812 г. и особено победата в нея, поощри либерално-революционните тенденции за промяна. Тя постави под съмнение политическата система в Русия и тласна обществото към действия за решителни реформи. На прицел е преди всичко самодържавието като душа и същност на тази система.

Макар да не успява, декабристкото движение е отчетлив знак за протичащите в Русия процеси. Русия вече е влязла в Модерната епоха, заразила се е от духа на буржоазната демокрация, все повече променя икономическата основа на своята държава. Появила се е нова класа, която набира икономическа сила и проявява политически амбиции. Духът на новото поразява и аристокрацията, дворянството, което няма интерес от революция и промени. Но се поддава на тях и само започва движение за реформи, смятайки, че те са необходими и полезни. Изчерпващата се система и нейната основна класа лесно стават жертва на идеи, идващ отвън, от там, където се живее по-богато и по-свободно. Западащите съсловия най-остро усещат кризата и най-жадно възприемат идеите за свобода. В тези идеи те виждат утеха и спасение, каквото сами не могат да си осигурят.

Бунтът на декабристите е явление, което дава повод за размишления за това как и къде се формират революционните идеи и чувства и защо понякога революционерите тръгват срещу себе си и интересите на своята класа, а също и защо в определени моменти общественото съзнание е дотолкова обсебено от някаква фикс идея, че нищо не е в състояние да му върне здравия разум и да го накара да мисли трезво. И защо то е готово да разруши замъка, за да построи колибата, като при това е убедено напълно, че в „колибата” обществото ще е по-добре.

Но какво е революцията? Тя е акт на смяна на социално-икономическата и политическата система, но преди всичко отказ от подчинение на властта, оспорване правото на определена личност, съсловие или династия да упражняват властта. В Модерната епоха революцията променя парадигмата на властта, като отхвърля наследствеността и въвежда изборност чрез всеобщо гласуване. Това е качествено нов тип революция, който отнема Божествения произход на властта и я превръща във въпрос на естествено право и възможност на всеки да я изпълнява.

Но нас ни интересуват идеите на декабристите и тяхната воля да отрекат самодържавието, за да утвърдят друг ред в обществото. Очевидно е, че тези идеи вече са се родили и са обзели умовете на един кръг от дворянската интелигенция и все повече се разпространяват. Целта е да се ускори историята и се промени мисленето, за да се видят нередностите и несправедливостите, породени от порочната, според тях, система на самодържавието и забавеното развитие. Русия изостава от Европа и това пречи новото да навлиза, народът да се образова и проявява своите огромни възможности. Буржоазните идеи за агресивни и подтикват към безразсъдство младите и честни люде към прибързани действия. Те смятат, че активният им пример е достатъчен, за да подбуди и другите да се вдигнат и свалят омразната власт. Да си припомним как действаха българските национал-революционери през Възраждането и колко разочарования изтърпяха заради нежеланието на народа да ги послуша и последва. Те поне имаха справедливата кауза на националната свобода и възстановяването на българската държава. Декабристите бяха противници на самодържавието и на себе си. Те не вярваха на консервативно мислещите руснаци, че това, което искат, ще донесе зло за Русия, защото бяха убедени, че европейският опит е универсален и че е приложим и към руските условия.

В революционното съзнание винаги има нещо незряло, повърхностно и наивно. То идва от сляпата вяра и нетърпението нещата да узреят, преди да бъдат променени или отстранени. Революционният дух е буржоазен по същината си, секуларен и дори направо атеистичен, защото смята, че човек може всичко и че той разпорежда кога какво да се прави.

Но дали този дух през ХІХ век (да не говорим за началото на ХХ в.) е само резултат от външно влияние и на естествената прибързаност на новите интелигенти? Вече стана дума, че в Русия се развиват процеси, които я интегрират в общоевропейската обществено-политическа и икономическа система и няма реална обективна сила, която би могла да възпре тези процеси. Но страната е огромна и те не се развиват равномерно и по един и същ начин навсякъде. Това именно ражда особеностите в историческото развитие на Русия и придава важни нюанси в проблемите и противоречията й. Руската интелигенция много се измъчва от тази неравномерност, а европейски настроената я оценява като сериозен недостатък. За славянофилската - тя е предимство и доказателство за спецификата на Русия. В условията на модерната епоха обаче неравномерността наистина е недостатък за капиталистическото развитие и действително поражда остри противоречия - но те са противоречия на производителните сили, не на морала и националния характер.

Един начин на живот е лош и несправедлив, когато се осъзнава като такъв. Той не е изобщо лош - такъв или друг за нацията или обществото го прави съзнанието за него. Този релативизъм е изключително важен, когато се отчитат обществените процеси и се оценява тяхната стойност и значение. Декабристите, а и нашите национал-революционери от Възраждането, не отчитат точно това и избързват, прекаляват с ускоряването на историята и накрая остават разочарование от народа. А те просто не го познават и не се съобразяват с него. За декабристите Ленин казва, че стоят далеч от народа, а поетът и философ Владимир Одоевски точно забелязва: „Те говореха на народа, но не и с народа”.

3.

Макар и да са далеч от народа и от настроенията в обществото, да приемат желаното за действителност и искат повече, отколкото животът може да им даде, политици и философи от лагера на декабристите са знак за протичащи процеси и за настъпващи събития. Историята се движи по свои правила и със скорост, която човек не е в състояние да промени, ала знаците в нея трябва да се четат внимателно и да се тълкуват вярно. „Няма дим без огън” - казва българският народ. Щом се надигнат радикални искания, колкото и те да идват от малки социални кръгове, значи нещо се случва. То е слабо в началото, но непременно ще набъбне и ще се превърне в сериозно явление, срещу което, ако не бъде забелязано навреме, трудно ще се намери противодействие и едва ли ще бъде спряно. Декабристите са неопровержимо доказателство, че в първата четвърт на ХІХ век руската буржоазна революция вече е видимо явление, набира все повече скорост и съвсем скоро ще обхване цялото общество.

Обикновено не се прави пряка връзка между декабризма и руската революция или ако се прави, то е само в посока на това, че декабристите са пример на следващите революционери от 1917 г. А такава връзка не просто съществува, а и трябва да разглеждаме декабристкото движение като начало на революцията в нейната насилствена политическа форма.  Т.е. на въстанието и преврата.

В. В. Кожинов твърди в книгата си „Россия. Век ХХ”, че ХХ век в историята на Русия е век на революцията. Но и ХІХ век е век на революцията, която всъщност започва още от ХVІІІ в. с радикалните икономически, социални и политически реформи на Петър І. Революцията е дълг процес, а не обикновен акт на смяна на властта. Нейната продължителност зависи от това колко време е необходимо, за да се наложи новата икономическа система, за да бъде необходимо да се извърши и смяната на политическата власт.

В Русия революцията продължава сравнително дълго, но по-важното е, че нейните етапи са доста сложни и драматични, изпълнени са с редица особености заради това неравномерно развитие върху огромната територия на държавата, както и поради редица други причини, свързани с характера на руската нация и създаващото се руско гражданско общество, с късното навлизане в буржоазно-капиталистическата система. Последното обстоятелство е най-важното и то обяснява много от същността на руската революция. Самата тя е противоречива и нееднозначна в своите цели и проявления, както и в резултатите, идващи след нея. А също и анализите и оценките, които учените, писателите и политиците й дават. Особено за етапа, който протича през ХХ век.

Революцията е най-голямото изкушения за народите, което модерната епоха им дава. Коварството му е в това, че няма как да бъде отхвърлено. Революцията винаги създава примамливи политически условия, за да бъде непременно приета, защото без нея ще е още по-лошо. Ако не бъде извършена навреме, изоставането ще донесе непреодолими трудности и изоставането в развитието ще се окаже фатално забавено за икономиката и политическото устройство. Буржоазно-капиталистическата епоха промени морала и критериите за социално добро, като наклони везните в полза на  материалното благополучие, техническия прогрес и страстта към печалба. Ако се откажеш от тези критерии и решиш да живееш по старому и според онова, което Средновековието с неговото религиозно съзнание бе установило, означава да се обречеш на материална бедност, слабост и изчезване. Пътят на революцията е трънлив, стръмен, пагубен, ала е единствено политическо решение. Въпросът е само кога точно ще тръгнеш по него и за колко време ще го извървиш. Революцията е не просто безнравствена, но и стояща извън нравствеността и нейните проблеми не се решават в сферата на морала и нравствеността.

Революцията не е християнско дело, защото оспорва и отхвърля това, което Бог е благословил. Но тя съществува в човешкия свят и не може да се правим, че я няма и че не ни засяга. Напротив, необходимо е да знаем как да се отнасяме с нея и като я приемаме като неизбежност, да не се привързваме към нея, да не я фетишизираме и величаем като спасение за народа и човека, а да търсим начини да й придадем нравственост, да я изпълним с нравствени добродетели.

4.

ХХ век, както твърди Вадим Кожинов, също е век на революции. Но и на контрареволюции. Те подложиха света на огромни изпитания, оставиха върху всички народи и държави незаличими следи. И в много голяма степен промениха представите ни за историята. Руската революция е най-загадъчното и все още недостатъчно обяснено обществено-политическо явление в най-новата история на човечеството.

Вадим Кожинов е един от тези, които най-проникновено и умно анализира руската революция и се стреми да я обясни в нейната същност. В книгата си „Россия. Век ХХ” той заявява, че тълкува руската история, в това число и историята на руската революция, от гледната точка на черносотническата идеология, т.е. от консервативна позиция. Според него революцията е част от руската история и руската действителност; тя е руско явление, а не е привнесена отвън. Но тя трябва да бъде осмислена „именно в съотношението между миналото, настоящето и бъдещето“. Защото това, което днес наблюдаваме, е мотивирано от нея, а тя самата е продукт на други сложни процеси. Ние не можем да обясним тази революция извън контекста на модерната епоха и буржоазно-капиталистическата система. Дори и превъплъщението й от октомври 1917 г. е само един нюанс от тази епоха.

В книгата „Россия. Век ХХ” В. Кожинов специално подчертава, че всички партии и движения в Русия през 1917 г. са за революцията, но не всички предвиждат резултатите от нея. И не на всички е ясно накъде се движи и до какво ще доведе. От там и различните им оценки и участието им в нея. Всички осъзнават необходимостта от дълбоки изменения в икономиката, но малцина са тези, които разбират, че такива изменения са възможни единствено с радикални реформи в политическата система - а това означава и в нравствените ценности и морала на народа. Защото тези изменения не могат да бъдат обикновени по-големи или по-малки подобрения, а създаване на нова икономическа база, т.е. на нови икономически отношения. Такава икономическа база вече се е създала в Русия. Новата класа е достатъчно силна, за да поеме и политическата власт. Силата, а не слабостта на буржоазията прави възможна революцията и това Вадим Кожинов дебело подчертава: „И малко са тези, които се замислят над това, че великите революции се извършват не от слабост, а от сила, не от недостатъчност, а от излишък”. И още: „Напълно лъжлива е представата, според която революции правят бедните и гладните: те се борят за оцеляване, те нямат нито сили, нито средства, нито време да готвят революции. Наистина, те са способни на отчаяни бунтове, които в условията на подготвени от други сили революции, могат да изиграят разрушителна роля”.

Важно и справедливо е твърдението на Вадим Кожинов, че в началото на ХХ век Русия съвсем не е разрушена, бедна и немощна страна и че не бедността и разрухата са причина хората да приемат революцията и да я подкрепят. Напротив, икономическият възход е причина за нея. Защото този възход не може да продължи в съществуващите икономически отношения. Необходима е нова икономическа основа, върху която държавата да се развива. Старите рамки са тесни, а новите, които трябва да бъдат подходящи,  все още не са установени напълно и навсякъде, защото политическата система пречи това да стане. Партиите са политическите изразители на обществената воля за промяна и революция. В. Кожинов вярно посочва, че през 1917 г. всички те са за революция, чрез която да се отхвърли окончателно самодържавието и се даде простор на капитализма. Това показва и какъв е характерът на руската революция и в каква посока тласка тя страната.

Дори и когато болшевиките взимат политическата власт, този характер не се променя. Ленин действа като типичен буржоазен държавник и предпочита мира пред световната революция и интернационализма, макар лозунгите му да са в тяхна подкрепа и да апелират за тях.

Разбира се, болшевистката власт извършва радикални икономически и социално-политически реформи, които на пръв поглед рязко отделят новата система от буржоазно-капиталистическата. Най-важната от тях е премахването на частната собственост и конкуренцията. 27 години по-късно това се случва в България и страните от Източна Европа. Така практически се осъществи теорията на Карл Маркс за социализма като система, която чрез „пролетарска революция” сменя капитализма и установява равенство и справедливост. К. Маркс смяташе, че това ще стане световна система чрез естественото преминаване от едно състояние към друго и то при достатъчно висока степен на развитие на производителните сили. Ленин опрости механизма и допусна това да се случи в една единствена страна, която в момента е най-слабото звено на капитализма и където класовите противоречия са ярко изразени и непримирими - и още повече, когато нацията е в състояние на война и пролетариатът държи в ръцете си оръжие. „Слабото звено” в системата обаче се оказа страна, в която производителните сили са на ниско равнище, а пролетариатът е относително малоброен и осъзнат като „гробокопач на капитализма” (по терминологията на Карл Маркс). Но не в това е същността.

Същността и характерът на социалистическата революция не е в това дали нейна движеща сила е пролетариатът с подкрепата на селячеството, а в това дали пролетариатът наистина е силата, която сменя буржоазно-капиталистическата система. Маркс очевидно влиза в противоречие със собствената си философия на историята, според която от класовата борба между двете основни класи се възползва „третото съсловие”, което вече е получило достатъчно икономическа власт, за да поиска и политическата. В Русия и в по-късно в държавите от Източна Европа (в това число и в България) най-напред бе сменена политическата власт и след това на т. нар. пролетариат бе възложена историческата задача да се справи с икономическата. Пренареждането на историческите етапи обрече на социализма на икономическа (а след това и на политическа) немощ при цялото могъщество на неговата военна машина.

Социализмът не е догонване на развитите капиталистически държави, а изпреварване на изоставащата капиталистическа система чрез нови принципи на производство и размяна, нови нравствени и политически ценности, ново устройство на обществото и нов начин на живот. Болшевишкият социализъм не можа да осигури това и просъществува едва 70 години. Но той постигна нещо изключително важно за Русия от началото на ХХ век: спаси я от разруха и гибел, като запази и дори по-късно разшири нейната териториална цялост и я постави върху релсите на индустриалното развитие. И по тази начин осъществи целите и задачите на буржоазната революция. От друга страна обаче постави Русия върху глинени крака, които в края на ХХ век рухнаха, а заедно с тях рухна и цялата империя и постави целия свят в драматично положение.

Вадим Кожинов пише: „Необходимо е да се осъзнае дълбоката недостатъчност и дори направо лъжовност на „класовото” и изобщо на политическото тълкуване на Революцията” (подч. е на автора). Той има предвид особената роля на болшевиките в събитията от 1917 година, в които те са едни от участниците - при това не най-важните и основните. Те няма как да бъдат такива, защото самата революция е буржоазна, а не социалистическа, не пролетарска или селска. „Болшевиките всъщност не взеха, не завоюваха, а само вдигнаха изпадналата от ръцете на предшествениците им власт; по време на Октомврийския преврат дори почти е нямало човешки жертви, макар сякаш да е бил обявен „решителен бой”.” Това е всъщност специфичният изход от специфичната руска буржоазна революция!

Принципите на социализма са формулирани теоретично от Карл Маркс, но именно защото са теоретични постановки и не са извлечени от практиката, не могат да бъдат точни. Приложени в руската действителност, а по-късно и в българската, те не дадоха кой знае какви плодове и изтощиха до крайност икономиките. До толкова, че кризата през 80-те години напълно ги срина и направи възможна реставрацията на предишната система. Реставрацията обаче разруши историческата Руска империя и сега Русия изгуби онова, което в началото на ХХ век болшевиките спасиха.

Всяка политическа революция решава най-малкото два основни проблема: за собствеността и властта. Болшевиките взеха властта и ликвидираха частната собственост върху средствата за производство, унищожиха икономически и физически буржоазията като класа и премахнаха антагонистичните противоречия, характерни за капитализма. Те пренебрегнаха конкуренцията на пазара и създадоха свой начин за стимулиране на предприемчивостта. Изобщо промениха много неща и сякаш наистина историята навлезе в нова обществено-икономическа и политическа система. Светът заживя по нова формула и бе определен като двуполюсен, като двата полюса се оказаха в остра идеологическа, икономическа и военно-политическа борба. Но Вадим Кожинов ни предупреждава да се подвеждаме по утвърдените клишета и да не бързаме да определяме състоянието на света по твърденията на неговите основни групи и сили.

За вярното характеризиране на системата, която болшевиките утвърдиха в Русия, е необходимо, както го прави Вадим Кожинов, да проследим поведението и пропагандните им лозунги непосредствено след като идват на власт и особено по-късно, когато наближава войната с Германия.

5.

Сложна и нееднозначна е политическата картина в Русия през 1917 г. Революционно настроените политически партии и организации ратуват за смяна на съществуващата икономическа и политическа система; те са против самодържавието и властта на дворянството, което според тях е изчерпало напълно своята историческо роля. Никой не издига лозунг за социализъм и пролетарска власт, защото идеята за социализъм все още няма популярност и приложимост. Сега целта е да се намерят начини за излизане от войната и да се спре опасността от териториален разпад на държавата. Временното правителство е неспособно да се справи с положението, понеже няма подкрепата на обществото и народа. От всички болшевиките най-ясно съзнават колко е важно да се установи здрава и надеждна власт. Ленин най-добре си дава сметка за необходимостта от такава власт. В това е неговият политически гений.

В своите трудове до 1917 г. Ленин обосновава необходимостта и възможността от социалистическа революция и установяване в Русия на нов икономически и политически ред. Той е този, който приспособи Марксовото учение за революцията към актуалните руски условия и доказа, че е възможно в страна като Русия, толкова изостанала от общоевропейското икономическо развитие, намираща се в полубуржоазни обществено-икономически отношения, да се установи социализъм. Според него условията все повече стават подходящи за това. Той обаче знае, защото такава е теорията на Карл Маркс, че най-напред трябва да се реши въпросът за политическата власт; после - Русия да излезе от войната и се отстранят причините, които водят до сепаратизъм на регионите и чак след това може да се пристъпи към осъществяване на програмата-максимум на революцията. Т.е. действията на Ленин са действия на буржоазната революция, а не на социалистическата. Това подчертава и В. Кожинов. Но Ленин  говори за властта единствено в контекста на задачите да се премахнат гладът и мизерията. Политическият му нюх подсказва, че народът в момента е против всяка власт като такава. Защото „след разрушаването на от векове съществуващата Държава, подчертава В. Кожинов, народът явно не искаше да признава никакви форми на държавност.” Това на Ленин е ясно и той насочва политиката на болшевишката партия към преодоляване на глада и мизерията и прекратяване на войната и постигане на толкова жадувания и необходим мир.

Обективно погледнато, обстановката в Русия в началото на ХХ век изисква прилагането на извънредни мерки и съвсем не допуска каквито и да било форми на буржоазна демокрация, всеобщо гласуване и изборност на властта. Но така или иначе, отстраняването на императора поставя нови условия пред държавата. Тя не може да се управлява повече от монарх, още повече от абсолютен самодържец от рода на императора. Но самодържавието е задължително условия в конкретния исторически момент за съхраняване на държавността и налагането на строг ред във всички сфери на живота. Политическата борба в съветите се води под знамената на демокрацията, но всички партии си дават сметка, че е необходима здрава ръка и твърда воля. Въпросът пред тях е как да отстранят политическите си противници, за да могат да управляват спокойно, уверено, силно и без опозиция.

Другите партии искат същото, но не успяват да го постигнат, защото не съумяват идеологически и пропагандно да достигнат до усещанията и чувствата на масите, да накарат хората да им повярват, а и да покажат здрава ръка и управленски умения. Вадим Кожинов специално подчертава, че „борбата между Червената и Бялата армия съвсем не е борба между „новата” и „старата” власт; това е борба на двете „нови” власти - Февруарската и Октомврийската”. Т.е. това е сблъсък, както много пъти вече стана дума, между двете основни сили за това по какъв точно начин да се осъществи буржоазната революция. И победата на „Червената” армия не е победа на социализма, а приключване на един етап от руската буржоазна (именно - буржоазна, това много пъти го повтарям) революция. След тази победа се отварят възможностите за началото на една нова икономическа и политическа система, която сме свикнали да наричаме социалистическа. И тя е такава по формулата на К. Маркс и В. И. Ленин. Но Вадим Кожинов установява особености, които чувствително отдалечават съветския модел дори и от формулата на Маркс и самия Ленин.

Ленин намира решение за стимулиране на икономиката и преодоляване на повсеместния глад в Русия не със „социалистически”, а с „капиталистически” средства. Той въвежда Новата икономическа политика (НЭП - „новая экономическая политика”), чрез която се стимулира предприемчивостта чрез свобода на пазара и производството. Сключеният преди това „Брестки мир” фактически самозатваря руската революция в границите на Русия и по този начин изключва интернационализирането й. Но пък спира разпада на империята и не допуска външни военни сили да навлязат в държавата. Първата голяма цел на революцията е изпълнена успешно! Вътрешният враг, отворил гражданска война, е силен и коварен, но поне действа сам, а не в съучастие на външен агресор. И точно защото действат напълно адекватно, сигурно и сурово, болшевиките успяват да победят белите и да установят напълно своята власт. Те се преборват и с недоволствата на селяните, които са против всяка власт и не искат никому да се подчиняват. При това положение след края и на Гражданската война властта не може да бъде никаква друга освен тоталитарна и абсолютна. Иначе няма как огромната държава да се съхрани и управлява. На карта е поставен не социализмът, а Русия. И болшевиките (може би единствени!) отлично разбират това и не се колебаят да я спасят с цената на всичко. Днес е лесно да се съдят тези действия и да се твърди, че тази цена е твърде висока, недемократична и кървава. Така е, но как по друг начин е могло да бъде? Историята често поставя такива дилеми и реално мислещите и отговорните политици и държавници винаги действат съобразно държавните и националните интереси, а не следват своите интелигентски терзания и не се поддават на колебания. Не болшевиките са кръвожадни и жестоки, а времето и историческата необходимост са такива. За това и политическата и военна победа е на тяхната страна.

6.

Една от главите в книгата си „Россия. Век ХХ” Вадим Кожинов назовава загадъчно, но и показателно: „Загадката на 1937 година”. Историците и политолозите определят 1937 година за началото на прословутите „сталински репресии”, на „сталинския терор”. Тези репресии са най-тежкото обвинение срещу Сталин и срещу социализма изобщо. Те са аргументът за нечовешкия му характер и основен аргумент срещу неговата несъстоятелност. Но да се задейства цяла огромна държавна машина, само защото начело на държавата стои „кръвожаден тип”, е малко съмнително и нереалистично - направо невъзможно. Това обаче се помъчи да докаже Никита Хрушчов, за да оправдае разобличаването на Сталин и се мотивира новият  курс след неговата смърт.

Репресиите са факт. Нещо повече: именно по това време в Русия се създава могъща репресивна система, която смила в себе си стотици хиляди руснаци. Това няма как да се отрече или дори оспори. Спорен е единствено броят на репресираните. Политическото насилие обаче винаги има сериозни причини и мотиви и трябва внимателно да се потърсят и анализират, защото обясняват характеристиката на епохата. Вадим Кожинов (а и аз също) отрича причината за това насилие да е в индивидуалната личностна психология на Сталин. Но причини има и те са изключително сериозни и важни. Те обясняват и защо броят на жертвите е по-голям или по-малък.

Вадим Кожинов вярно забелязва, че Сталин е репресирал преди всичко членове на комунистическата партия. Това пък, от друга страна, е аргументът да се твърди, че Сталин притежавал извратена психика и заради нея унищожавал не враговете, а най-верните си хора. 

Да, за да тръгнеш към такива действия, трябва да си достатъчно твърд и жесток човек. Колебливите и състрадателните, тези, които мислят властта като обикновена чиновническа служба, а не следват нейните повели и не изпълняват изискванията на историята, не могат да бъдат начело. А Сталин без съмнение е човек, който знае какво трябва да прави и има слух за това, което историята му говори и заповядва. Затова не е редно да го оценяваме толкова елементарно и повърхностно и да не търсим смисъла на неговите действия в историческите потребности и закономерности.

През 1937 година Съветският съюз е държавата, създадена върху руините на Старата Руска империя. Новата държава е чувствително по-различна във всяко отношение от старата. Извършени са радикални икономически и политически реформи, които поставят икономиката на нови релси - особено след мащабната и повсеместна колективизация на селското стопанство. Започнала е и индустриализация, която изисква огромни материални и духовни ресурси и пълна мобилизация на силите. Сталин разбира, че за новия възход е необходима и нова мотивационна идея и по нов начин подготвени и мислещи хора - особено във властта по целия вертикал и хоризонтал. А също и в армията. Той знае, че сега именно трябва да се извърши истинската революция, която диалектически да продължи, но и да отрече предходната от 1917 г. В противен случай няма да е възможно да се съберат вътрешните сили, които да се противопоставят на все по-настървения външен враг, готвещ се упорито и последователно за война срещу СССР и за установяване на нов световен ред. Моментът е твърде важен и се изисква тънко политическо и историческо чувство, за да се разбере какво се е случило и какво предстои да се случи в близко и по-далечно бъдеще.

Сталин разбира, че революцията трябва да се реабилитира смисълът, който изгуби с победата на болшевиките, да се възстанови имперското съзнание в народа, като се възродят имената и героичните примери от „имперската” история на Русия и се скъса напълно с революционния романтизъм на „октомврийските” революционери. Лев Троцки вижда в това контрареволюция и не е далеч от истината. Сталин отстранява от властта и буквално унищожава преди всичко членове на партията, които в една или друга степен продължават да смятат, че е необходимо да се продължи революционният поход и руската революция да се превърне в световна. Той наказва онези, които са по-леви от необходимото. В този смисъл дългата борба срещу Троцки и троцкизма не е фразеология и не пропагандно прикритие и оправдание на терора. Предстоящата война няма да може да се води с лозунги и по начина, по който се е водила гражданската война. Сталин по-добре от всички знае това. Големият руски мислител Георги Федотов, който през есента на 1925 г. емигрира от Съветския съюз, точно отбелязва: „под „троцкизъм” се разбира изобщо революционният, класовият или интернационалният социализъм”. На негово място се утвърждават икономически и културно-идеологически схеми с подчертано национално своеобразие. „Режимът, който сега се е установил в Русия, продължава Г. Федотов, не е вече термидориански режим. Това е режим на Бонапарт”. Самият Лев Троцки записва в дневника си на 18.ІІ.1935 г.: „Сталин е само полубезсъзнателен израз на втората глава от революцията, на нейния махмурлук”. Т.е. на времето, в което трябва да се осъзнаят реалностите и се започне изграждането на солидната сграда на новата Руска империя, която е призвана да удържи натиска на враждебните й световни сили.

Сталин скъсва физически с революционното минало, като ликвидира неговите ръководни представители на различните властови равнище и взима изцяло властта в свои ръце, за да поведе страната по новия път. И за да я направи могъщ отпор срещу тези, които искат да я унищожат. Това е втората част от задачите, които руската революция е трябвало да изпълни, след като е спрян разпадът на Русия през 1917 година.

Предстоящата война кара Сталин да преосмисли резултатите от целия предшестваш период, защото си дава сметка, че това ще е война на капитализма срещу социализма, на Европа срещу Русия, за нов световен ред. Такава война не може да се води по подобие на гражданската и единствено с идеологически оръжия. Защото е нова проверка на готовността на победителите в революцията от началото на ХХ век да осъществяват историческата си мисия на спасители и крепители на Русия. Това не осъзнаваха наследниците на Сталин, които се държат като Троцки и нямат Сталиновото историческо съзнание. Разобличаването на „култа към личността на Сталин” е по същество отказ от принципите, с които болшевиките влязоха в революцията и спасиха Русия. На Сталиновите наследници не бе ясно, че след Германия ще се появи нова сила, която ще се опита да направи онова, което Хитлер не успя. Защото противоборството „Европа-Русия” не е от ХХ век, а е главен цивилизационен конфликт в историята. Борбата не е между либералните и социалните идеологии, между „ляво” и „дясно”, не е за това кой принцип на устройство и функциониране на икономиката и обществото е най-подходящ и сполучлив, не дори между християнската и ислямската цивилизация, а между Европа и Русия, между западната и православно-славянската цивилизация.

Тук е мястото да поразсъждаваме и за България като за част от тази православно-славянска цивилизация.

Поради това, че България е малка страна и е бедна откъм природни богатства и инфраструктура, представлява малък пазар и стои встрани от големите пътища, тя не може да съществува без икономическа и политическа помощ и подкрепа от някоя велика сила. Принадлежността към православната славянска цивилизация обаче не гарантира постоянна помощ и подкрепа от Русия. Вярно е, че Русия освободи България и я направи независима държава; тя й помогна да устрои вътрешно държавния си живот, като изпрати свои военни специалисти и държавни чиновници, за да въведат българските кадри в същността на тяхната работа. Но е вярно и че след това я изостави, не прие да инвестира в нейната икономика, не желаеше да търгува с нея и да изгражда тук индустриални предприятия и ж.п. - линии. И до края на Втората световна война България практически бе не само в лоши отношения с Русия, но в определени моменти дори бе настроена враждебно и бе в състояние на война с нея. Политическата и икономическата конюнктура налагаше това. То донесе много злини на страната ни, но те бяха цената, която трябваше да плащаме заради неблагоприятното си геополитическо и геоикономическо положение. Тогавашните български държавници в по-голямата си част декларираха, че България е излязла от руското влияние и не е част от православно-славянската цивилизация, а е неотменна част от Европа. Това чуваме и днес.

Подобни декларации са резултат от непознаване на реалностите и на заблуди, които показват колко зле се познава историята и колко повърхностно е геополитическото мислене на нашите управници. Но то има и един много важен негативен смисъл: отнема на българското съзнание високата историческа цел да се брани съкровена позиция и нравствена цел. Принадлежността към дадена цивилизация дава самочувствие и настройва към адекватни действия. Когато знаеш кой си и кои са твоите роднини по кръв и съзнание, придобиваш исторически отговорно и стратегическо мислене, а не вървиш след събитията и не решаваш съобразно конюнктурата.

Този български държавник, който не знае кои сме, се обрича на кратко съществуване и бърза забрава. И носи злини на народа и държавата, защото няма сетива и ум за историята и отговорността пред нея.

7.

Според Вадим Кожинов личността изпълнява повелите на историята, на Божия промисъл. Историята винаги намира онази личност, която да изпълни големите цели и задачи. Стоящият начело е човек като всички останали, но се отличава от тях по това, че е натоварен с мисия и на поста, който заема, вече не е онзи, който е бил преди това. Историческият избор никога не е случаен и повърхностен. Дори когато в решаващите моменти той падне върху слаба и неуверена личност, трябва да търсим смисъла му, а не да хвърляме вината върху потърпевшия.

Историята не е обикновен битов живот, в който са възможни множество случайности, грешки и пропуски. Историята е подреждане на фактите и явленията, на събитията, от които зависи животът на народа и държавата. В нея винаги има логика и смисъл, които изследователят е длъжен да открива и разгадава, за да я разбере.

Проблемът за ролята на личността в историята е един от най-сложните и трудно разрешими във философията на историята, а и в самата историография. Тук се сплита целият комплекс от проблеми и противоречия, които винаги изглеждат прекалено загадъчни и непреодолими. Но изходът от тази трудност е в това да не се абсолютизира личността, нито пък обективния ход на историята. Защото в никакъв случай личността не е само сляп изпълнител, а и творец, който влияе върху събитията и често е в състояние да насочи историята в посока, която тя не е имала намерение да избира. От друга страна трябва все пак да се съобразяваме, че историята е нещо далеч по-силно и податливо на влияния от отделната личност и че е почти невъзможно един човек да е толкова могъщ, че да е в състояние да променя хода на времето и да предизвиква явления, каквито желае само той.

Историята винаги „отглежда” личностите, които ще избере, за да я олицетворяват, а понякога дори да я „ръководят”. Но когато мислим и говорим за личността в историята, за нейната роля и значение, винаги трябва да помним, че само по себе си тя нищо не е в състояние да направи, че е единствена и не действа в „лабораторни условия”, а в реална действителност, сред хора и в обстоятелства. Никоя подобна личност не решава сама и без да се допитва и съветва с тези около нея, без помощта на съветници и помощници, в противовес на общото мнение и настроение. Освен това личността в историята не само първият водач, а и мислителят, философът, писателят, художникът. Великите люде влияят силно, а често и решително, върху решенията, които държавниците взимат; те определят духовния контекст, в който протича историята и в който, в крайна сметка, се ражда и излиза напред оня, който е избран да води. Средата се формира от множество фактори, чието съчетание и подреждане дава един или друг резултат.

Често ни се струва, че историята е избрала неподходящ човек за водач. Тя иска едно, налага решения, а водачът върви в противоположна посока и вместо да създава, упорито руши. Грешките му следват една след друга и все не се намират хора около него, които да го свалят и поставят на негово място адекватния ръководител, който ще знае как да действа и накъде да води държавата. Такива случаи определят драматизма и дори трагиката на историята. Настанало е времето на крушение и залез, на край, а след него и на ново начало. Избраният водач очевидно е натоварен да ликвидира държавата, въпреки че личните му намерения могат да бъдат обратни. Обикновено такъв човек не съзнава функциите, които са му възложени и със всички сили се мъчи да осъществи, това, което говори. Но историята му връзва ръцете и по всякакъв начин му пречи да постигне желаното от него. Тя пречи и на обкръжението да го свали, като ги лишава от необходимата решителност и смелост да извършат това, което ще спре разпада и ще сложи край на драмата. Не е случайно, че около тази личност и обкръжението е посредствено, нерешително и негодно да управлява. Изобщо, формира се цялостен екип, който да понесе тежестта на упадъка и да го осъществи докрай. Това също е проявление на Божия промисъл и на волята на историята.

Това проявление на Божия промисъл обаче е само изпитание за народа, което му се дава, за да бъде изпитан и проверен.

Русия  от ХХ век е пример как във всеки сложен и драматичен период начело застава точно такъв човек, който да изпълни Божия промисъл и отговори адекватно на волята на историята. Особено показателно е времето на революцията, когато различни политически идеи и партии участват в нея, но историята отрежда на болшевиките да спасят империята и удържат започналия разпад. Ленин е личността, която най-вярно долови тази воля и успя да увлече народа и чрез него да завоюва държавната власт. Той премери точно действията си, на практика дори се отказа от идеите, които яростно и убедено защищава и проповядва, за да постъпи адекватно на процесите.

След него Сталин бе този, когото историята избра, за да бъдат възпрени опитите на външния враг за завоюването на Русия и изключването й от историята.

След смъртта на Сталин на власт дойдоха либерално настроени ръководители, които в края на века разрушиха историческата Русия и пропиляха онова, което болшевиките успяха с цената на много усилия и жертви да спасят и добавят. Този трагичен за Русия период е анализиран  оригинално от Вадим Кожинов съобразно възприетата от него теория за ролята на личността в историята.

Коментирайки дадената от един от съратниците на Никита Хрушчов, заместник председател на Министерския съвет по времето, когато той е и министър председател Владимир Новиков характеристика, че „един от минусите в личността на Хрушчов е непостоянството”, Вадим Кожинов подчертава: „По-вярно изглежда е да се вижда в това проявление на „своеобразието” не на личността на Никита Сергеевич, а на историческия период, който така или иначе „възраждаше” (разбира се, не в пряк, буквален смисъл на думата) характера на революционната епоха от 1917 - началото на 1930 година, когато „военния комунизъм” изведнъж се смени със сякаш противоположната му НЭП, последната от своя страна - с неочакваната колективизация и т.н.”. Очевидно е, че системата се разклаща, понеже започва да се изчерпва. Преживените от нея огромни изпитания й оставят дълбоки рани, които не е в състояние да излекува. В такива моменти либералните подходи са най-опасни, тъй като са погрешни и неприложими. Но високоразвитият капитализъм функционира именно по тях и това кара нетърпеливите руски ръководители и реформатори да бъдат убедени, че само те са полезни и незабавно трябва да се приложат. Ръководителите, начело с Хрушчов, са нетърпеливи, защото времето е такова - то иска промени, движение, размествания. В. Кожинов обяснява това с преобладаването на младите хора в най-ранна младежка възраст, а този възрастов слой от населението е най-подвижен и непостоянен. Той изпитва потребност от постоянни промени - те обаче не са здравословни за държавата, особено в този момент, когато й е необходима стабилност.

Страната, а заедно с нея и системата, е силно изтощена, но вместо да се намерят хора, които да я укрепят чрез разумни решения, й се налага да бъде постоянно натоварена с различни реформи, като всяка следваща отрича предишната, без да взима поука от грешките. Припрените реформи задълбочават кризата и подлагат системата на огромни опасности, тласкат я към гибел. Започва силна мигрантска вълна от селото към града, станала възможна след либерализиране режима на адресната регистрация. Селяните получават паспорти и вече могат да напускат селата, за да работят в градовете.

Хрушчов връща реалната власт на партията. Сталин бе отредил на партията предимно организационна функция и задължението да подготвя кадрите. Всичките първи партийни функционери при него са и членове на правителството. Най-важните решения в сферата на икономиката и политиката се взимат от държавната, а не от партийната власт. Това създава определена стабилност и идеологизира обществото за извършване на конкретна работа, а не пропагандно и на думи, и поддържа строга централизация и дисциплина на всички равнища и на всяко място. Хрушчов отрича направеното от Сталин, възвръща революционния характер на обществото и партията, но лишава системата от стабилност. В някаква степен трябва да се признае, че реформите на Хрушчов повторно болшевизират КПСС.

Точно е наблюдението на Вадим Кожинов: „Важно е да осъзнаем, че революционният катаклизъм от началото на века по неизбежност породи последващите разнопосочни резки движения на „махалото” на историята и че това доведе до определено негативни последствия в селското стопанство, тъй като, неразделно свързано със самата почва - и в буквален, чисто природен смисъл и в смисъл на здрава жизнена и духовна основа на трудещите се на земята хора, - е способно плодотворно да съществува при запазване определено равновесие и традиционност”.

Очевидно е, че руската земя е политически тектонична зона и върху нея са чести революционните трусове с тежки последствия. Всяка революция дълго отшумява и бавно след нея се установява новият ред. Затова и почти винаги следват контрареволюции и реставрации на стария режим. Но реставрацията само малко видоизменя буржоазната власт, а не я отменя и не връща историята в предишната система, тъй като новата вече е била установена в икономиката и самата икономика продължава да се развива в нейните рамки. Тук случаят е друг. Виждаме как и Ленин, и Сталин се принуждават да се отказват от изконни социалистически принципи, за да запазят политическата власт и (най-вече) целостта на Русия. Имперската същност на Русия е, в крайна сметка, тяхна главна отговорност и историческа цел - не социализмът.   

8.

Вадим Кожинов постоянно изтъква огромната роля на държавата в Русия, която е страна с огромна територия, многонационално население и невъзможност за равномерно разполагане на производителни сили. Русия представлява единство от култури, сливащи се в единната руска („российская” е точният израз, на който в нашия език няма съответствие) култура. Но това сливане и единство е невъзможно без центростремителната сила на държавата. Държавата е тази, която се противопоставя и неутрализира центробежните сили. Страшно е, когато тя не успява да го направи. Както се случи през 90-те години на ХХ век, когато се разпадна великата държава СССР.

Според В. Кожинов причината за този разпад не са икономически, нито пък външни намеси или вътрешни предателства, макар те да са оказали влияние върху общото състояние на държавата и върху настроенията в народа. Той лансира тезата за „изгубеното доверие”, изхождайки от мисълта на А. С. Пушкин, че причината за руските бунтове е изгубеното доверие към властта, поради което те са безсмислени. Но неизбежни, защото единството на народа в Русия се дължи на вярата и доверието в този, който управлява и ръководи. И това я отличава от западните нации и общества, където водещият мотив е интересът - личният или на съсловието. Според Пушкин историята на Русия изисква „друга формула”, а Чаадаев говори за „друго начало на цивилизацията” и ние не бива да се обясняваме фактите и явленията в нея от „западноевропейската”  гледна точка. Това, впрочем се отнася и до цялата православно-славянска цивилизация, т.е. и да нас българите. Ето защо и опитите на либерално настроените политици и философи да наложат „европейските стандарти” върху православно-славянската реалност са обречени на неуспех. Но този неуспех носи страдания и оставя следи в по-нататъшното развитие и те трудно се преодоляват.

Евразийският характер на Русия и на православно-славянската цивилизация й придава друг смисъл, прави я не просто различна, а напълно друга в сравнение с останалия свят и особено в сравнение с Европа. Най-важното отличие от Западна Европа в модерната епоха е отсъствието в Русия или поне слабо развитото общество „като самостоятелен и в определена мяра сам по себе си значителен феномен в битието на страната”. „На Запад, покрай държавата и народа, има и общество, което, независимо че в него влизат различни или дори противостоящи сили, в необходимия момент е способно да излезе на историческата арена като мощна, събрала в себе си преобладаващата част от гражданите на страната и малко или много единна сила, способна да накара да се съобразяват с нея и правителството, и населението в цяло.” Западното общество изхожда от частните и личните интереси на гражданите и е техен главен защитник. В. Кожинов смята, че ролята на общество в Русия донякъде изпълнява интелигенцията. Според него към интелигенцията „принадлежат само тези, които така или иначе проявяват политическа и идеологическа активност (и естествено, имат жив и постоянен интерес към политиката); те действително съставят своего рода общество вътре в Русия”. В този смисъл интелигенцията в Русия е крепител или рушител на властта и държавата - всичко зависи от това доколко властта и държавата защищават или нарушават общите права и интереси на народа. Вадим Кожинов е категоричен, че „в Русия (поне днес) създаването на общество от западен тип е немислимо“.

Интелигенцията след смъртта на Сталин все повече и повече е недоволна от властта, но не защото не й се дава онова, на което западните интелектуалци най-много държат - свободата на словото, а защото вижда накъде властта води държавата и народа. Властта все по-трудно удържа целостта и единството на Русия, нейната сила, мощ и твърдост. Държавата се въоръжава, армията получава всичко, което й е необходимо, а държавата не е това, което трябва да е Русия. Изпитанията не я укрепват, не я сплотяват и активизират, а я сразяват и смаляват.

Тезата на Вадим Кожинов не е лишена от основание. В руската история има достатъчно примери, които показват, че факторът икономика не играе такава роля в състоянието на държавата и народа, каквато е тя в западните общества. Русия е изтърпявала и по-големи икономически и политически кризи от тази в периода от края на ХХ век, но не се е разпаднала толкова лесно и бързо и без никаква съпротива. Дори двадесетте милиона партийни членове не  реагираха и не защитиха родината си. Още повече че вече бе проведен референдума за запазване на СССР и на него огромното мнозинство бе за това съюзната държава да продължи съществуването си. Т.е. имало е обществена воля и юридическо основание да се окаже отпор на разпада. Народът обаче вярва на новите управници, а отхвърля досегашните. И през 1812, и през 1942 г. изпитанията са далеч по-тежки, лишенията - по-страшни и перспективите - почти никакви, но народът вярва на своите водачи и устоява на огромния военен, пропаганден и политически натиск, тръгна след тях и Русия победи и оцеля.

След Сталин и особено по времето на Горбачов властта си поставяше прекалено много буржоазни цели, т.е. такива, които са присъщи на западните общества. Тя не намери еквивалент в съвременните условия на Сталиновата политика и практически не съхраняваше, а дори и направо разграждаше, държавата. Всеки следващ ръководител отричаше радикално предходника си и биеше по онова, което бе свързано с единството и целостта на Русия. Русия се въздига всеки път, след като преодолее отрицанието на „нейното проклето минало” и се възвърне към традиционните си национални ценности. Т.е. когато върви към „себе си”, а не към Европа.

9.

Глобализацията „по американски” цели, чрез пълната унификация на обществата и икономиките, а след това и на културите по либерален образ, да се постави в пълно подчинение целият свят. Отказът на народите от собственото им минало и стремежът бързо да догонят „напредналите” ги обрича на унищожение. Всеки народ е своеобразен, единствен и представлява в голяма или малка степен отделна цивилизация или е съставка на друга, по-голяма цивилизация. Въпросът е тази идентификация да стане по най-точния начин, за да се отчетат особеностите и устойчивите характеристики, а не сходствата с „глобалната култура” и „принадлежността” към Западна Европа и САЩ. Това важи и за нас, българите.

Ние нямаме потенциала на Русия, за да се противопоставяме на обезличаващите ни теории и идеологии. Но ние сме длъжни да осъзнаем себе си в цивилизацията, към която реално и традиционно принадлежим, а не да се люшкаме от една крайност към друга и в стремежа да намерим сигурното защитно крило да не правим трагични грешки, вървейки натам, накъдето не бива. Нашата собствена национална трагедия едва ли ще се превърне в световна драма. Това също е нужно да го знаем, за да не изпадаме в мегаломания. Самонадценяването и не по-лошо от подценяването на собствените сили и възможности. Но проблемът е преди всичко в осъзнаването на това къде и кои сме, към кого принадлежим и с кого ни е отредено да вървим. Защото ще се учим от този, с когото сме в родство по кръв - макар че в глобалния свят днес всички са (малко или много) в родство по идеи и дух. И в това е неговата изключителна особеност, която също трябва да се отчита.

Колкото по-близо до Средновековието е една нация, толкова по-силни и здрави са традициите, върху които се крепи нейната култура, и толкова тя осъзнава своето своеобразие и поставя под съмнение глобалистичните процеси на уеднаквяване и усърдно и постоянно им се съпротивлява. Защото ги усеща болезнено и разбира, че й отнемат от жизнените сили и я обричат на трудно бъдеще. Нейното съзнание все още е запазило своята религиозност и е отрицателно настроено към атеизма и секуларността. А когато националното съзнание е все още религиозно, макар и не толкова ясно и отчетливо, както е било преди, по-лесно се пазят традициите и по-трудно се навлиза в модерния свят. Не е случайна реакцията на ислямския свят срещу бруталните опити на САЩ и Западна Европа да му наложат техния начин на живот. Дори и с оръжие те не са в състояние да променят този начин.

Русия навлиза, както вече много пъти стана дума, по много особен начин в Модерната епоха, т.е. в буржоазно-капиталистическата система. Огромната територия и неравномерното стопанско развитие върху нея обективно забавя буржоазната революция и се налага често да бъде изкуствено ускорявана, защото подкрепата за нея е ограничена, а и условията са недостатъчно благоприятни. Буржоазната класа се формира трудно, индустриализацията практически протича в други, не буржоазни условия, без функционирането на истински пазар. И макар болшевишката власт да бе силно атеистична, не успя да разруши напълно религиозното съзнание. По времето на Сталин тя дори подчини интернационализма на своята идеология на великоруските исторически и нравствени ценности, които са по същество религиозни, донякъде и средновековни. Съпротивата срещу ценностите на Модерната епоха роди и споровете за това каква е Русия, по какъв път трябва да се движи, за противоборството „Русия-Европа”, за евразийския й характер”. Това е борба между консервативния и либералния модел на обществено устройство, която и днес все още се води.

Българската модерна епоха започна с раждането на идеята за национално освобождение и за възстановяването на българската държава. Това придаде особен характер на буржоазната революция и тя протича в условията на силен духовен подем и опиянение от наближаващата свобода. Но тази революция не бе срещу аристокрацията, тъй като такава нямаше, а за установяването в условията на иноверското робство на нормални условия за производство и търговия, за налагането на нови икономически отношения. Това се изисква от Османската империя. Врагът е държавата на султана, а не класата, която си е присвоила правото да притежава властта.

Пробуденото национално чувство поражда съзнанието за изостаналост и за ускоряване на развитието, за да се изравни младата нация с високите постижения на европейските народи и държави. Това е другият знак, под който протича българската буржоазна революция и той осмисля нашата модерна епоха. Свободата и Европа са двата флага, развети над българското Възраждане. Миналото е славно и доказва българската сила и величие, които трябва да бъдат пренесени и в настоящето, и бъдещето, но нас ни привлича просветата и свободата на Европа. Нищо не може, а и не бива да ни задържа и връща назад, защото „назад” е робството, а „напред” -  свободата.

Ето защо в българската култура няма дилемите, характерни за руската. Модерната българска култура е демократична, формирана в социалните „низини”, а не от аристокрацията. Интелигенцията ни е слабо образована и без отчетливо съзнание за духовен водач на народа. Тя вижда своя дълг най-вече в просвещението на народа и в това да пренесе идеите и културата на напредналите народи в българските условия.

Нашето Средновековие е свързано и с историята на Османската империя, с ликвидацията на българската аристокрация и закриването на Българската Патриаршия. Това стеснява обсега на традициите и ги свежда до битовото равнище. Колкото и да се обособява българското население в самостоятелна общност на религиозен принцип и да се отграничава от турското, липсата на самостоятелна държава, аристокрация и българско духовенство (особено на архиереи и монаси) не дава възможност за формиране на високи културни традиции и принципи на обществено устройство. Няма как да се появяват и водачи на цялото българско население, които да поддържат и висок български дух. Така ни „сварва” Възраждането. То показва колко много сме пропуснали, колко сме изостанали и каква огромна работа трябва да извърши нацията, за да си възвърне изгубеното. Комплексът за малоценност се лекува и с примери от историята, в която сме били равни и дори по-силни от тези, които днес са ни изпреварили, само защото по-рано са вкусили от свободата. Този комплекс и пораждащата се мегаломания образуват провинциален дух у българската нация. Той се изразява в амбицията за догонване и за прилика с Европа. Много по-слаби са мисълта и желанието са самобитност и уникалност.

Твърде късно влизаме в Модерната епоха, но много бързо сме излезли от Средновековието като начин на мислене и усещане за себе си. Връзките ни с него не са съвсем трайни и органични, поради което и зле го познаваме и разбираме. Ако беше обратното, щяхме да осъзнаваме по друг начин връзките си с византийската цивилизация и щяхме да се отнасяме с повече респект към Русия и към общата ни принадлежност към православно-славянската цивилизация. И щяхме да гледаме на Европа с по-голямо спокойствие и с по-малко надежди. Щяхме, следователно, да имаме друго съзнание за собствената си роля в историята.

Въпросът е дали тези обстоятелства са наложили трайни качества върху българската култура, дух и начин на мислене и доколко е възможно те да бъдат волево променяни от усилията на интелигенцията. Това е необходимо да стане, за да се осъзнае реалното състояние на държавата и нацията, нейната принадлежност към православната славянска цивилизация, за да не се смесват чисто тактическите действия на държавата и приобщаването й към определени военно-политически съюзи с цивилизационния избор, който отдавна е направен и не може да бъде променян конюнктурно заради желанието на една или друга класа или политическа партия. Цивилизационният избор е избор по родство, а не заради по-богат и охолен живот и не за да бъде държавата по-сигурна и в безопасност.

10.

Големият руски мислител Вадим Валерианович Кожинов ни предлага плодотворен начин на социално и политическо мислене, чрез което фактите и явления в историята се четат, анализират и оценяват в тяхната реална среда и в смисъл, който им е придаден по Божи промисъл. Това е труден, отдаващ се на малцина, но  истински научен подход към историята. Аз съм убеден, че българската историография и историософия ще го възприемат, за да могат успешно да понесат високото служение, с което са призвани…