СЕЛЦАТА СТАВАТ ВСЕ ПО-МАЛКИ…
* * *
Селцата стават все по-малки,
а гробищата им растат.
И ето - хорицата жалки
на пръсти вече се броят.
На гробищата им е тясно -
настъпват те към зид и двор.
Настъпват упорито, властно,
сподиряни от птичи хор.
Дали от Бог така е речено
или природата греши,
но равновесието вечно
изглежда вече се руши.
Кой старата библейска нива
оре за следваща сеитба -
животът, който си отива,
или смъртта, която идва?
* * *
Лешоядите идат. Връхлита ме страх
и с жест първобитен сълзата си бърша.
Наоколо - мъст, омерзение, крах…
Лешоядите идат, подушили мърша.
Какво не успяхме да поделим -
всеобщия срам, греховете на вожда? -
та злобата днес като призрачен мим
злорадо в душите ни се разхожда.
И ето, след толкова птичи ята,
след толкова смях, лешоядите идат.
Луксозни ковчези на любовта
пълзят по асфалта с ръмжене и кикот.
Захвърлени бебета в кофи за смет
и писъци в подлеза - слизане в ада.
Среднощно завръщане като късмет
и сутрешни вестници като награда.
Стъписан, отчаян, обиден и ням,
народът отново очаква месия.
А ние отново без капчица срам
от очната ставка с народа се крием.
В безплодни единства - един срещу друг
и всеки във себе си като в мида.
Лежа под чаршафа - все още съм тук,
все още съм жив. Лешоядите идат.
ЛЮБОВ
В градината на любовта се мръква вече
и някой реже с нож кората на дървото.
Докосвам с пръсти кожата ти млечна -
под нея спят реките на живота.
Защо ми е така добре и леко с тебе,
макар че зад гърба ме дебнат лоши думи,
макар че в ябълката се разхожда червей,
макар че някъде пищят куршуми?
Градината на любовта! Но ти си в нея
това, което търсех толкова години.
Повярвай ми - но мога да живея
без тебе даже в райските градини.
Защото ти си хубава! До болка
си хубава и трябва да проникна
в загадката ти, тъмна и дълбока,
за да изгрея пак, за да поникна.
И ето, на очине си разказвам
за тебе, а пък ти ме гледаш с устни.
И ябълките светят в твойте пазви
над всичките поети и изкуства!
* * *
Добър ден ще ти кажа, до тебе ще седна
и ще паднат очите ми в твойте очи.
Няма първа любов - има само последна,
а пред всяка последна любов се мълчи.
Нека всички раздели и всечки измени
се запътят към своите блудни стада.
Нека цялата мъка, набъбнала в мене,
се взриви и в небето изгрее звезда.
Ти не тръгвай от мене сега, не заспивай
и до твоята гръд не допускай змия.
И до мене в египетска скръб не застивай,
не умирай, не тръгвай от тая земя.
Сякаш времето диша със твоите ноздри
и дъхът му вълшебен разпуква лале.
И прилича сред тая вселена на остров
пасторално зеленото наше поле.
Ти не тръгвай от мене сега - над земята
пеперуди кръжат с безтегловни телца,
пеперуди, в които трагично се метят
неродените наши деца…
* * *
Както те обичам и в съня ти влизам
с времето, което между нас тече,
ще ми скъсаш копче, в бялата ми риза
ще запее тънко влюбено щурче.
Както те обичам и щурчето пее
в космоса на моя милостив таван,
ще пропука съчка и ще остареем,
без да знаем с тебе за това.
Както те обичам и подобно спазъм
старостта ни праща своя стар сигнал,
ще умрем за малко, но ще се запазим
в тоя свят каквито бог ни е създал.
Както те обичам, може би се вричам
на звезда, която свършва своя ход.
Може би умирам, както те обичам,
но смъртта е също форма на живот.
* * *
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме…
Никола Вапцаров
С народа сме. Обичаме го също.
И също сме готови да умрем.
Но той недоверчиво се отвръща,
когато ние в него се кълнем.
Дали защото нашите куплети
не може да запомни наизуст,
но крачи той след мъртвите поети -
не му е нужен нашият съюз.
Не му е нужна тая идилична
римувана любов и може би
душата му е вече безразлична
към личните ни драми и борби.
И може би с поети неизвестни
народът свойте горести дели,
а ние - самозвани, неуместни -
в съдбата му случайно сме дошли.
Мъдруваме, говорим епохално,
а той не чува нашите слова.
И няма по-горчиво, по-печално,
по-страшно неудобство от това.
Безплодно красноречие, тиради -
порой от гласове, а няма глас.
Огласяме салони и площади -
с народа сме, но той дали е с нас?
* * *
За Добромир -
добро и мир.
Той приживе така и не можа
добро да види - само завист,
изтънчено злорадство и лъжа,
и удари под кръста, и ненавист.
Единствено смъртта
добра със него беше.
Прибра го на небето през нощта,
когато спеше.
И сигурно все още спи -
не знае, че е мъртъв може би.
Не знае, че за разлика от тука,
там няма пловдивски липи
и гълъби, които да му гукат.
О, тези гълъби - жестоки размножения
на болката! Кръжаха горе
подобно ангели над погребение
и крачеха из гробището като хора.
А майката на Добромир - как виеше
неистово и как си скубеше косите!
И скупчени над нея, как мълчахме ние -
безкрили, състрадателни и сити.
Приятелю, ти имаше един случаен,
но страшен белег от подкова.
Аз също имам белег, но е таен -
аз имам белег от окова.
Не съм на тоя свят обиден,
но вече искам да се видим.
Признавам, че отдавна ме измъчва
носталгия по твоята небесна кръчма.
Там, сред любовници неверни,
сред сервитьори бели…
Защо ми идват тези мисли черни?
Аз също имам белег…
Аз също имам белег…
ОБЛИЧАНЕ НА МЪРТВЕЦ
Жените го правят добре.
Те влагат душа в ритуалите груби.
Мъжът е трябвало да умре,
за да бъде облечен толкова хубаво.
Тя го облича с любов и с тъга
по сладостно топлото негово тяло.
Едничката разлика е, че сега
мъжът е студен
и не ще огледало.
Едничката разлика…
И още една -
сега са наистина двама!
Ако тогава е имало друга жена,
сега друга жена няма.
Сега е единствена!
И нека боли!
Но кой тържеството й ще отнеме?
След толкова бягства той отдели
за нея достатъчно време.
Сега ще му каже онези неща,
които преглъщаше с болка преди.
И той ще мълчи пред суровата правота
на тая, която го победи.
И после, когато с престорена скръб
с цветя го затрупат и седнат край него,
ще бъде приветлив в костюма си скъп,
ще бъде учтив и в ковчега.
След няколко месеца тя ще умре
от мъка,че го е оставила сам.
Но горе, когато до него се добере,
ще види, че другата вече е там…
* * *
Обичам те за светостта
на дръзкото ти адамитство,
за светлата ти слепота
и мрачното ти ясновидство.
Обичам те за твоя хъс
да ме убиваш ежедневно,
за ласкавата твоя мъст
и разкаянието гневно.
Обичам те за твоя страх,
за твоята надежда страшна,
за непредвидения крах
на силата ми досегашна.
Обичам те за всеки ад,
заложен в твоите капани,
за женския Маркиз дьо Сад,
превърнал в ад и любовта ни.
Обичам те за тоя рак
в аквариума на душата,
за ужаса - във тоя впряг
да продължаваме нататък!
* * *
Понякога си мисля,
че белият свят
не е толкова черен.
И наистина -
аз ли съм най-отявленият скептик
на тая планета?
Но като гледам Хамлет
как държи череп
и как наивно крачи към смъртта,
разбирам,
че тоя свят е създаден не за живеене,
а за умиране.
