130 години от рождението на художника

Румяна Пенчева      

Съдбата дава привилегията на малцина да бъдат първи в дадена област. Първият е предопределен с делото си да остане в историята. Орисията му е по него да се равняват, учениците му да го надминават. Александър Миленков е първият български художник сценограф. Самият той казва, че е създал декорите на 370 постановки, като само за 100 от тях е използвал 200 000 квадратни метра платно.

Семейството му - майката Елисавета и бащата Миленко - отначало живее в с. Долна Диканя, Радомирско. Майката е от известен богаташки род, а Миленко е безимотен кираджия - превозвал стоки до Одрин. Въпреки съпротивата на нейните родители, заможната мома му пристава и създават семейство. Раждат им се девет деца, но умират всичките. Дали заради тъжните спомени, дали поради липсата на доходен поминък, двамата напускат селото и се установяват в Самоков. Спестовен и предприемчив, Миленко не след дълго купува своя хлебопекарница. Сдобиват се с още пет деца, като бъдещият художник е последното от тях - роден е на 7/19 януари 1882 г. Самоков е известен с традициите си в областта на художественото изкуство, и  вероятно изографисаните и дърворезбовани черкви от местни майстори дълбоко са впечатлили невръстния Александър. С въглен рисува по стените на бащината и  съседските къщи - и дървета, и хора, и животни. Рисуваческите му занимания се пренасят в ученическите му тетрадки - появяват се винетки със сюжети от упражненията в час. Съдбата му е ясна - ще стане  художник! През 1899 г. постъпва в наскоро откритото (1896) Държавно рисувално училище. Студентството е бедно (разполага едва с по 10 лв. на месец), но има сполуката негови преподаватели да са големите художници и педагози професорите Петко Клисуров и Иван Ангелов.  Миленков е упорит в обучението си, но разбира, че наученото е недостатъчно. Случайно научва, че има възможност да продължи обучението си в странство. Семейството му го подкрепя, а баща му залага за 200 лв. половинта от ливадата, която притежава в околностите на града. Така Александър Миленков се озовава в Мюнхен в ателието на проф. Дитл за специализация по стенопис. И дума не може да става за бохемски живот или каквито и да е било развлечения, но една вечер съдбата се намесва, за да посочи бъдещия път на младия художник - отива на представление на “Танхойзер” от Вагнер. До този момент Миленков не е ходил на театър. Магията на театъра и музиката го очароват. Това е вечерта, когато решава да изостави фресковата живопис и да се посвети на театралната декорация. Парите от бащината земя не стигат и ключово перо в издръжката на Миленков са проектите за модели на дантели и работата му като мияч на съдове в мюнхенски ресторант. Парите свършват и студентството приключва. С извоювана от проф. Иван Шишманов, тогава министър на просвещението, финансова подкрепа и с договор за назначение като театрален художник, Миленков заминава отново през 1909 г. за Мюнхен, за да довърши специализацията си. Баща му продава и другата половина от ливадата. Така става студент по театрална декорация на проф. Ханс Фраам в продължение на една година. Навлиза в тънкостите на театралната декорация и изучава основно всички модерни тенденции в областта. До този момент единствено предмети на бита са присъствали на българските театрални сцени. Не много време след това кулисите от едната страна са изрисувани с интериор от стая, а от другата страна - гора - универсални за всяка постановка. Следващ по-висок етап, а и доста по-скъп, е когато декорите са се изработвали във виенски и мюнхенски ателиета, но сюжетите им вече не са универсални - поръчват се за всяка постановка. Завършилият образованието си през 1906 г. художник има редкия и щастлив шанс да стане първият професионален декоратор на най-представителната ни театрална сцена. В началото на януари 1907 г. е открита тържествено новата сграда на Българският народен театър със “Слава на изкуството. Фееричен пролог” от Иван Вазов. Събитието е нов и изключително важен момент за родното театрално изкуство. Миленков не само проектира декорите и костюмите, но и е техен изпълнител. За всяка следваща постановка художникът детайлно чете драматургичния текст, проучва от исторически източници подробности от епохата, архитектурата и битови особености, с което създава голяма достоверност, пък и помага на актьорите да вникнат в образите си. За оперни и оперетни постановки даже преглежда партитурата на произведението. Следващите предизвикателства пред пионера в театралната декорация са постановките на “Крал Лир” от Шекспир, “Първите” от П. Ю. Тодоров, “Свекърва” на Антон Страшимиров, Шилеровата “Разбойници” и мн. др. Работи с най-големите режисьори по онова време Йозеф Шмаха, Хрисан Цанков-Дерижан, Гео Милев, Н. О. Масалитинов.

Понатрупал опит в драматични и музикални представления (”Аида” на Верди, “Трубадур” на Пучини), Миленков е отново първият художник (през 1911 г.) в Кукления театър, който тогава се е помещавал в салона на читалище “Славянска беседа”.

Макар и всецяло отдаден на професионалните си задължения, при избухването на Първата световна война Александър Миленков се записва доброволец. Подпоручик Миленков става командир на 22 пехота в Тракийския полк. Предвождайки поверените му войници близо до с. Безвище, при една от поредните български атаки, командирът е тежко ранен. За проявения героизъм е награден с два ордена за храброст.

Връщайки се към мирния живот, във времето, когато се посвещава на собствено творчество, изпод четката му излизат спокойни пейзажи, селски къщи, прегърнати от кичести дървета, малки селца, съхранили топлината на лятото, тесни пътчета към просторни равнини. Уникалната му трудоспособност се разпростира и на сцените на други театри, много читалища в София и провинцията. През дългия си живот е бил два пъти председател на Съюза на българските художници и прави пет самостоятелни изложби - първата му изложба, през 1907 г., е сценографска, а останалите с пейзажи и натюрморти. Като председател на Съюза Миленков често се е застъпвал за по-младите художници и в e бранил от зложелателната критика на маститите изкуствоведи: Критиката да бъде не високомерна, а да бъде компетентна, безпристрастна, задълбочена, пропита с уважение към труда. Миленков е откривателят на таланта на младия поляк Август Розентал - един от авторите на фреските в катедралния храм “Св. Александър Невски”. През 40-те години на ХХ век започва работа с дъщеря си Миньон, която се е специализирала в костюмографията.

В книгата за впечатления на зрителите на изложбата му от 1954 г. (изложени са 194 платна) колегата му художник Иван Пенков го признава за първи български пионер в театралната декорация и първи учител на всички български театрални декоратори. Скулпторът Секул Крумов се възхищава от неговия огромен труд и пълна отговорност пред нашия народ, преклонение пред способностите му  засвидетелстват писателят Орлин Василев, бащата на българската карикатура Александър Божинов и още много ценители на изкуството на Миленков.

Към края на живота си художникът прави опит да напише нещо като подробна   автобиография, но изпъстрена с доста белетристични моменти и диалози. За жалост, записките му остават несвършени. Иначе историята на българската театрална живопис би се попълнила със страници, свидетелстващи за прощъпулника на сценографията, на театралното дело, на факти и оценки за театралните ни дейци от полвинвековната работа на Миленков в театъра.     

В самото начало на 1971 г. в почти провинциалното улично движение на тогавашния булевард “Ленин” (дн. “Цариградско шосе”) възрастният художник намира смъртта си, дни преди да навърши 89 години.