Йордан Каменов

Ама наистина не само аз, но и мнозина ще се задават въпроса “Убиха ли го Алеко“, след като прочетат вчерашни и днешни версии за убийството и убийците. Век и нещо след злокобното убийство с най-зловещи исторически последици обществото не е извършило публичния процес срещу вдъхновители и извършители. И Явлението и виновниците му са без обществена присъда. И как ще я има! Я се насладете на “великото” откритие на изследовател на Алеко: “А. Константинов пада убит в сложната плетеница на политически, административни и личностни конфликти в контекста на либерална демокрация и либерализъм, граничещ с анархия и Големи думи, които изпълват живота на българина с надежда, грижливо прегърната от отчаянието.” Не отричам усилията на Гавраил Панчев /той сам ги е отрекъл с това “обобщително” изречение/ да бъде модерен биограф. Но я ми кажете какво разбрахте за убийството на писателя. И ако сте разбрали, приемате ли “версията”. Тъжно е, когато смисълът и посланията станат удавници в името на това да се впишеш в модната “научност” /пардон, наукоподобност/ и в красивостта на фразата. А всъщност да си се изгубил и в историческата конкретика, и в неспособността за обобщение на повтарящи се до яснота сюжети. Но и мъдрецът Илия Бешков е създал недостоверна метафора, обявявайки, че героят на Алеко е убил своя създател. Повърхностното смесване на два свята - реално-историческия и литературния, може да роди само метафора. Която има неблаговидната роля да сведе зловещото убийство до ниво литературен акт и така да попречи на обществения дебат и истина. Бай Ганьо е литературен герой, а реалният Алеко беше покосен от реални убийци. Заради много реални неща, които са и литературни. Но се нуждаят от друго, не от трактовката на “научността” и на метафориката.

Ще ги отбулвам, започвайки от обобщението, че българската литература винаги се стреми да се намесва в реалния живот. И странно е, че колкото е по-художествена и е по литература, толкова по я разпознаваме като най-добрата, най-ярко осветената съвременност. Примерите - ами те са от Ботев до Радичков, без да пропускаме никой от големите. По-близо по време до Ботев, и Алеко прави същото. Да, той създаде бай Ганьо и героят има свой литературно-исторически живот. Но не посяга на Алеко, защото е прикован към буквите.

 В своето време писателят накара мнозина да се разпознаят като бай Ганьо, даже и когато не им се е щяло да се идентифицират с героя. А на останалите, на читающа България Алеко даде възможността да ги откриват в живота. И нещо още по-важно - изкара на показ обществените им пороци. Които те скриват в действителния живот. И ги вършат на тъмно, без свидетели - както го прави бай Ганьо в книгата. Да си припомним героя - той не се смущава от безскрупулността си, просташките маниери и хумор, келепирджилъка си. /Там му се струва - и не без основание, че прилича на другите, макар да е далеч по-безскрупулен и по простак./ И всекиминутно ги упражнява пред околните. Но, когато навлиза в обществения живот, той се гмурва в тъмнината - на тъмно обсъжда създаването на вестник, “гаси лампите” по време на избори и т.н. Алеко изкарва героя си, а с това и съвременните му събратя, на светло, показва отвратителността на действията в тъмнината. И какво се крие зад всекидневната публична “добронамерена” реторика със съмнително добродетелен вкус.

С “Бай Ганьо” и с фейлетоните на Алеко в обществото се очертава надмощието на морала и на действителната информация. Макар това в края на краищата да е литература. Поставените в ситуацията на изтипосани със същината им герои - назовани или не с действителните им имена, са на ход да опитат да ликвидират надмощието. А с него - и морала и справедливостта, към които се стреми част от елитното общество заедно с политиците си. И повечето обикновени хора. Изборът им е отвратителен - да убият Алеко. Желанието на тези безименни за историята личности, със сигурност измежду владеещите властта, се шепне из елитите. Достатъчно силно, за да стигне до Алеко. В две писма до своя роднина и политически сподвижник Найчо Цанов той споделя: “Преди офицерчетата ме диреха да ме тупат, сега други ме следят да ме притупат. От няколко места ме предупредиха вече за това, но аз не вярвам да стигнат до там.” И в другото: “Заканват се да убият г. Каравелова, … мене и др., защо не най-сетне: с Русия сме добре, князът признат, за вътрешното уреждане на държавата не остава, освен да се почне биенето и избиването на опозицията.” Дотук е ясно - отговорът срещу моралната проповед и изобличителност на Словото е насилие: въздействащо /да го “тупат“/ или крайно /да го “притупат“/. Излиза, че у нас големият талант вместо да е очакван с любов е приет - при това от немалка част от “елитите”, с омраза. И със странно омерзение от съществуванието му и заради правото да бъде обществена съвест.

Всичко това говори, че макар планът да е бил да убият политика Михаил Такев, то и Алеко е бил нарочен и обречен. Въпрос на време и на друг куршум. Но и избързалият никак не е случаен. На 10.V.1897 г. Алеко е в Пловдив по работа, нает от роднини /пак безплатно/ да води като адвокакт сложно дело за наследство. Там се вижда с Михаил Такев, освен политик и действащ адвокат, и го моли за колегиално съдействие по своето дело. Такев му обещава и го кани на следващия ден да отскочат до родния му град Пещера. Хем да се разходят, хем да отпразнуват деня на Кирил и Методи - 11.V. по стар стил. Двамата потеглят с файтон от Пазарджик рано сутринта. По пътя се отбиват в село Радуилово, където вече се готви убийството. Нароченият е бил Такев, който като пещерец се намесва в спор за земя между жителите на Пещера и Радуилово. Затова адвокатът-политик, сред водещите фигури в Демократическата партия, е бил обвиняван и мразен от радуиловци. Макар че вероятно омразата да е била насаждана от кмета на селото с цел да се потули истинската причина за подготвяното убийство - политическата. И да се скрият висшестоящите поръчители. За нас по-важно е друго - нагласата, общественото мнение в селото, където цял месец се говори за убийството като нещо предстоящо. Говори се като нещо естествено, в реда на нещата, като допустима реакция срещу пристрастията на М. Такев към пещерските жители. Дали тези обществени нрави са наследство от робството или са били култивирани от политици и други “елити”, сродни на днешните?! Предстои ви да се досетите.

Алеко и М. Такев пристигат в Пещера преди началото на тържеството, на което писателят естествено става център. Следва безкраен празник - ден на трапези, наздравици и речи. Навсякъде Алеко е героят, когото даряват и обсипват с цветя. А той притеснен, мил, непосредствен им говори възвишено, успокоява страсти и насърчава духовни пориви. Но не забравя своята мисия. Думите, с които в 21 часа вечерта се разделя с пещерци, са: “Искам да четете “Бай Ганьо” в Пещера.” 

В това време в Радуилово чакат пътниците, за които са се осведомили, че ще се върнат същия ден. Главният организатор - кметът П. Минков, е намерил извършители - М. Топалов и П. Салепов. Те потеглят за засадата, след като той им гарантира, че властта - разбирай централната, ще ги закриля. Ето го вечният елемент на извършваните в България безобразия и престъпления - обещаната или създадената безнаказаност. Едва ли без гарантираната им висшестояща закрила суеверните и първични радуиловци биха припнали да изпреварят файтона. По-скоро - не биха. Но у нас безнаказаността и закрилата на властта почти винаги срутва съмненията и моралната съпротива. Те - тъжно е да се каже, са равни колкото на човешка заповед, толкова и на Божия повеля.

Убийците, причакали файтона, изстрелват 5 куршума. Нито един не улучва директно пътниците - Алеко, задремалия М. Такев и Васил Томов, комуто писателят компетентно говори за звезди и съзвездия и наивно за това колко добри хора били радуиловци. Един от куршумите счупва металната стряха на файтона, част от нея пречупва четвъртото ребро на Алеко, което се забива в сърцето му.

Основната версия на процеса за убийството е, че целта е била М. Такев. И поради това, че пътниците са си разменили местата, улучили Алеко. По-късно убийците признали, че искали да убият и двамата, че кметът им е казал да стрелят по всички. Но в съда, в общественото мнение, в историята остава версията, че Алеко е невинна жертва на куршум, предназначен за друг. Тук отново е включен всевалиден за нас в новите времена елемент - умаловажаването, в случая вървящо с преиначаването. Така според разпространената версия трябва да оплакваме Алеко като случайна жертва, погрешка убит. При това от маргинални лумпени, подстрекавани от луд или временно откачил кмет. Самият той, радуиловският кмет П. Минков, на процеса ще изрече, че бил омагьосан. Луд, омагьосан, нещастен случай - тъй или инак по време на следствието и на процеса не се търсят висши поръчители или организатори. Всички на процеса се надпреварват в славословене за скъпата жертва: “Той /т.е. кметът/ е знаел кой е в колата, че е имало едно такова съкровище, за което България ще плаче със стотина години.” /Това е прокурорът Хинек Майер./  Но плахите опити на М. Такев да се говори за вината на властта отгоре са отбити. И тя юридически си остава само предположение, най-вероятна хипотеза. Скриването на поръчителя/ите води и до скриване на истината. А тя е - Алеко Константинов също е набелязана жертва. Словото, а с него нормализацията, моралът на обществото са съзнателно поразени. И отстранени от пътя на безогледното властване. Премълчана е борбата на Словото с властта, омаловажено е зловещието на убийството, размита е битката на елитарното зло с всенародната жажда за справедливост. Доказателствата на твърденията ми - изброените и следващите, не ще издържат процес. Но ще ги продължа в името на обществения съд. Пропуснатият в среднощната стрелба на 11.V.1897 г. М. Такев ще бъде смъртно застигнат от куршум. Заканата се е осъществила в 1920 г. Защо си мислите, че заплашваният Алеко е щял да бъде пощаден? Та той е пречка за сплотеното зло със Словото и с безпощадната си изобличителност. А и с поведението си като съдебен администратор и начинаещ политик. Подобно на него, макар и само като политик, и М. Такев е неудобен с честността и неподкупността си. Разплитането на неговата смърт също стига до извършителя. Който е убит в деня, когато заявил пред съда, че ще посочи подбудителя. Загива в затвора при опит за бягство, най-вероятно инсценирано, за да го унищожат.

Българското зло е нечувано отмъстително и паметливо. И това е последното доказателство, което ще използвам тук. Когато откарват тялото на Алеко от моргата към гарата на Пазарджик за влака за София, някакъв идиотизиран полковник обръща гръб на импровизираната процесия. Що за злоба и отмъстителност е тази, която не трепва и пред тайнството на смъртта?! Я стига книжни метафори, безлични пред ужасяващата метафорика на реалния живот.