Красин Химирски

Старата подвижна и жилава индианка с лице на стогодишна костенурка бе известна на всички от племето на “родените край южните води”. Тя изцерявала с баене и билки, прогонвала уплаха от мечка, редяла заклинания за сеитба или дъжд, подемала танца на духовете, знаела всички обреди и поверия. Нито една сватба, раждане или погребение не минавали без нея.
Когато мъжете от племето тръгвали на лов, Дългата Джейн първа яхвала коня, догонвала бърза сърна, поваляла с единствен изстрел едър глиган. В тихите вечери край огъня разказвала за стари времена, когато племето живеело на брега на Големия залив. Тогава имали силни вождове и живеели в мир със съседните племена. Раказвала и за кървавите години, когато враждебни орди, многобройни като облаци цикади, навлезли в техните земи и ги прогонили на север. По-късно дошли белите заселници и войската им с хирост и жестоки битки прокудила племето отвъд Високите снежни планини, чак до Студените сини езера. Оредялото племе се установило върху новите земи и зализало раните. Разорали пустинните земи, засадили кехлибарените зърна на индианската “принцеса” царевицата и едри сладки картофи. Земята и тук не ги забравила и всяка есен щедро им се отблагодарявала.
Разказите на Дългата Джейн била онази нишка от миналото, която, макар и изтъняла, през бури и премеждия ги извеждала в днешния ден. Нямало ги древните и мъдри вождове, племето не било господар на земята, реките и горите. Но слънцето, луната и техните богове не ги изоставили. Индианките раждали здрави деца, които растяли и възмъжавали. Сърцата им тревожели някогашните легенди. Отбилите се от племето се завръщали от далечни шумни градове. Хората изправяли плещи, лицата им просиявали. Племето растяло и заяквало подобно на ствол на секвоя.
Мъжете от племето били силни и ловки. Но една черта не харесвала Дългата Джейн в тях - били премного бъбриви. Спешени и изоставили пушките си, те се размеквали като деца и развързвали големите торби с хвалби за бивали и небивали подвизи. Мъдрата стара индианка само поклащала глава и търсела случай да ги подреди. Такъв случай скоро се явил.
Ранна есен около селото се увъртяло странно зурлесто животинче. Това бил известният им враг - тапирът. Той ровел къртичините, газел кукурузищата, плашел хората и добитъка. Една нощ застъргал върлините на крайното типи, та неговите обитатели примрели от страх. Докато съмнало, прехвалените ловци така и не се явили.
Денем хората се събирали на групи, разглеждали следите на звяра и цъкали. Веднъж, когато слушали един момък да се хвали как щял да метне ласото върху главата на звяра, Дългата Джейн се явила изневиделица и го запитала защо не го стори. Мъжете се сконфузили. Някой измънкал, че звярът е по-страшен от мечка-стръвница. Дългата Джейн решила, че моментът да действа е настъпил.
Прибрала се, взела пушката и потънала в кукурузищата. Когато отново слязла в селото, сварила мъжката компания все още увлечена в приказки.
- Докато се надлъгвате, тапирът ще ви изяде ушите - сопнала им се тя.
- Къде, къде е звярът? - в един глас извикали мъжете и се хвърлили в паника към колибите си.
- И да не си забравите пушките - догонил ги гласът на индианката.
Скоро мъжката дружина отново се събрала, въоръжена до зъби. Жената ги повела към близкия хълм. Ловците се пръснали във верига и с прибежки се спуснали към билото. Под клоните на вековен дъб свирепо ги гледал заклетият им враг, килнат на една страна. Раздали се първите изстрели.
“Чудна работа”, озадачили се мъжете, “куршуми не го ловят”.
Един от ловците, след като издумкал патроните си, метнал ласо и впримчил острата муцуна на звяра. Дръпнал силно въжето, тапирът се срутил и оголил чепатия ботор, който го подпирал.
А старата индианка се заливала от смях.