ПОД НОЗЕТЕ МИ ТЕЧЕ РЕКА…
***
Под нозете ми тече река.
Пред очите ми -
планинска верига.
Край мен -
дървета непознати.
И трябва всичко да пребродя…
РЪЦЕ
Познавам ръце,
по-красноречиви от очите на човека,
и ръце,
безлични като ненаписан бял лист.
Аз зная ръце,
по чиито набраздени редове
може да се прочете книгата на живота.
И такива,
които са пусти
като безкрайно снежно поле.
Омаслените ръце на някои
са по-чисти
от белите ръце на други.
Има ръце,
релефни като географска карта,
и такива -
равни като застояла вода на блато.
Едни ръце правят чудеса
с хирургическия нож,
а други забиват нож в гърба.
Зная ръце,
които държат знамето
и след смъртта,
и други,
които хвърлят оръжието
преди да са стреляли с него…
Пред мене са ръцете на баща ми,
изпълнили човешката си норма.
Пред мен са топлите ръце на моята жена.
Верните ръце на приятеля.
Влажните ръце на предателя.
Гледам ръцете си.
***
България!
Толкова малка,
че мога да те обходя пеш.
Но безкрайни са пътищата към твоето голямо сърце.
България!
Неизмерима - като вселената, -
а със затворени очи мога да разбера,
когато минавам твоите граници.
Ти си така в кръвта ми,
че дори и далече от тебе
чувствам мириса на твоя чернозем и на твоето небе.
Чрез тебе откривам истини.
Осмислям се.
Умъдряваш живота ми.
България!
Единствена!
Аз израствам от твоята добра земя като дърво,
от което очакваш плодове.
***
Червени есени,
зелени пролети.
Зимно-зелени борове,
кафяво лято.
Тънки и стройни
разлюлени тополи.
Кюстендилски градини,
панагюрско злато.
Червени пролети,
зелени есени.
Македонска песен,
старопланински звук.
Кавали дунавски,
сборове песенни…
Светът започва
и свършва
тук.
***
Защо по-доброто винаги първо умира,
защо по-доброто винаги първо изчезва?
Кой така недалновидно ни програмира,
а после ни захвърля в някаква бездна
от слепи инстинкти, нагони и страсти,
където се избиваме нечовешки…
Светът закономерно отива към края опасен
и това ще е последната му грешка.
Историята ни учи, че не се учим от нея,
щом войните са голямата й епопея
и човекът все по-трудно себе си намира.
Не искам да вярвам в безсмислието, не смея…
И все пак не мога да разбера и проумея
защо по-доброто винаги първо умира?…
ОДИСЕЙ
На Генадий Прашкевич
Обърквам се, защото търся своя бряг
и моят кораб търси своя пристан.
От бури е разкъсан избелелия ми флаг,
от гръдна обич и от гняв неистов.
Пропадам в бездни, режа гребен на вълна,
издебват ме коварни октоподи
и стрелка се акула
като клевета,
която ще ме отнесе във гроба…
Как като сламчица се люшкаш, кораб мой,
и корабни въжета, и платна се късат.
Простенва палубата в безнадежден бой,
но пори корпусът водите мръсни.
…Навлязах в бури, в битки и раняван бях,
отдавна вече белезите са зарасли.
Сега край мен витае само спомен плах
за потопени кораби и водорасли…
*
В Итака бях, но там не беше Телемах -
защо синът ми в моя дом не чака?
Не чувах неговия побеждаващ смях,
а този смях и този син
са моята Итака!
Навярно Телемах е като мен на път
и с пламнала душа и с устремено тяло
той търси своя бряг
в светкавици и смърт
и свойто одисеевско начало…
*
И пак на път - сред яростен арктичен сняг
или самотен в Тропика на Рака.
Обърквам се, но търся, търся своя бряг -
обезумял и весел, и разплакан…
Минавам провлаци и протоци, и пак
на косъм от смъртта да се разбия.
Мираж ли е очакваният бряг
или във своя сетен ден ще го открия?
Не свършва пътят, кораб мой… И този бяг.
До смърт сме уморени с тебе вече.
И ето:
стигнахме до нашия безбурен бряг…
Защо се готвим пак за път далечен?
РАЗГОВОР НАДВЕЧЕР
На Оскар Кристанов
И аз непрекъснато си правя равносметка;
шанс ли нямах, дарба или свой звезден час.
Взирам се в душата си, във всяка своя клетка,
за да обясня необяснимото във нас.
Разбери ме, братко мой, и нека спрем дотука,
късно е сега да търсим някакъв баланс
Може би при мене да се казва несполука,
а при други случаят да носи име шанс…
НОКТЮРНО
Манастирската река
не ме оставя да спя,
а отдих търсех сред планината голяма.
Нахлува в мен дълбоката музика на нощта,
за да будуваме двама.
По пътя
проблясва - светулка - нечий глас.
Реката заглушава думите.
Падат щедро най-едрите звезди над нас -
мъдра есенна шума…
Старият манастир
заспива успокоен и тих
с душата си, устремена нагоре.
А в църквата
като в стара музика, като в стих
стенописите само говорят…
***
И мисълта ми те търси - нощен влак -
през тъмното поле на Тракия…
Виждаш ли онази звезда до Малката Мечка -
Полярната. Тя е твоя.
Тръгвам далече на север.
Тя е твоя.
Ако ти потрябвам -
следвай звездата си.
ЗАЛЕЗ
Слънцето
е зачервено от плач,
че си отиваш…
***
Знам, че трябва да тръгнеш… Иди си,
за да те чакам.
ЛЮБОВ
Дали
защото се разминахме,
все още
се стремим един към друг?
ВЕЧЕРНА СОНАТА
Вместо от целувки
устните ми изгоряха
от изпушените цигари.
Сърцето ме боли,
препълнено от тъмна кръв,
наречена любов.
Очите ми са кървави
от безсъние
и коняк.
И съм тъмен,
и сам
като малък провинциален град
нощем…
***
Детето
отдавна порасна.
Но ябълката
стои на главата му.
И стрелата още лети към нея.
Внимавай,
Вилхелм Тел!
ПЕДАГОГИЧЕСКИ КОЛЕБАНИЯ
Като дете бях много стеснителен.
Детството ми премина
в съвети и упреци - да свикна
когато говоря - да гледам хората право в очите.
… Растях
и светът всеки ден ми поднасяше изненади.
И най-голямата от тях:
хората, с които говорех,
нямаха навика да ме гледат в очите.
Гледаха надолу, встрани, дори - назад.
А аз - право в очите.
Това ми създаде много неприятности.
Уволняваха ме от работа.
Напуснаха ме приятелите.
Жените ме изоставяха - отначало
им харесваше, но по-късно смятаха,
че е чиста дребнавост…
Животът ми се превърна в кошмар.
Но нали навикът е втора природа -
продължавам да гледам хората право в очите.
…Синовете ми вече порастват,
а аз все още се колебая:
дали да им създам подобен навик
или да ги оставя да си живеят спокойно?…
