ПРЕД НАДПИСИТЕ
ПРЕД НАДПИСИТЕ
Тая сутрин
на стената,
на ледясалата каменна стена,
аз прочетох десет имена.
Десет песни чух,
десет погледа почувствах в мене,
десет знамена видях развени
тая сутрин.
Дълго аз стоях
пред тях,
дълго не посмях
да се подпиша.
БИТКА
Минават дни минута по минута.
Светът е скрит зад плет от железа.
Не знае милост битката нечута.
Тежат куршуми в битката ми люта
и гняв трепери в моята сълза.
ВЕЧЕРНИЯТ ВЯТЪР
Той ще дойде и там,
вечерният вятър,
ще те срещне в гората
по пътеката
камениста
като песен,
под звездите пропята,
като шум
на отронени листи,
като стъпки,
отекнали
в сърцето смутено,
като длани
за малките рамене,
като ласка
по-силна от твоето „не”,
като спомен
за мене.
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Признавам, ти изкусно се прикри.
Не мога да те различа дори
от моите приятели добри.
Но не мисли, че аз съм те забравил,
че вече на покой съм те оставил -
мирът ни с тебе е привиден мир.
И аз не спя, о не! Аз бдя на стража.
И чакам миг, кога ще се покажеш.
И ти ще се покажеш най-подир.
И ще разбудиш стария ми бяс.
И както казват хората у нас:
тогаз ще види старата гора
как пукат кости и хвърчат пера.
ЛЕТЕН ДЪЖД
Тъй е тихо навред,
че се чува
как клонка на клонката шепне.
Всеки лист
е натегнал от слънчево злато.
Злато!
Злато!
И денят е замрял,
и не смее да трепне,
да не го разпилее в тревата.
В КРАЯ НА ЕСЕНТА
Все дъжд.
Все тия мъртви листи.
Все тоя дотеглив капчук.
А зимата е нейде близко.
На педя може би оттук.
Но тя очаква да притвориш
очи
и после, щом се взреш,
да видиш улицата в бяло,
дърветата да видиш в скреж.
И езерото - заледено,
готово да посрещне пак
навалицата на шейните,
смеха на детския орляк.
СНЯГ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА
Черни ниви
разорани.
Дотегливи
черни врани.
Черни мисли.
Черен грак.
И над всичко
като песен
спряна
и подета пак,
пада топъл
и несвесен,
пада хубав,
пада пресен,
пада
пролетния
сняг.
ОБЯСНЕНИЕ
Удари гръм със страшна сила
над пътя в опнатите жици
и дъжд
земята наша мила
зашиба
с яростни камшици.
Аз чух земята да роптае,
за обяснение да пита.
Какво ще пита, щом си знае,
че беше черна
и немита!
РАЗМИНАВАНЕ
Това е ясно, онова е ясно -
тревата никне и дъждът вали…
Е, да, на тебе всичко ти е ясно.
Но мен не ми е ясно. И боли.
Боли. И облак над очите пада…
Преди да кажа „да” или пък „не”,
ти вече се прозяваш от досада,
презрително присвиваш рамене.
И аз се чувствам стъпкан като стръкче.
Нищожен като пале. Унизен.
Денят ме мъчи. И нощта ме мъчи.
И ти си сам мъчение за мен.
Какво съм аз? И хората какво са?
Насам ли да вървя? Или натам?
В главата ми се блъскат сто въпроса.
А отговор не мога да им дам.
Понякога допра другарско рамо,
надникна в нечии добри очи,
прегърнем се, разминем се и само
остава споменът да ми горчи.
А ти твърдиш, че всичко ти е ясно -
дъждът валял и никнела трева…
На мен дори и то не ми е ясно.
И ти не знам разбираш ли това.
