Лучиан Блага

превод: Огнян Стамболиев

Бащата на модерната румънска лирика, един от големите поети на Европа през ХХ век, ЛУЧИАН БЛАГА /1895-1961/ създаде своя философия със собствена терминология. В най-значителните си трудове: “Трилогия на познанието”, “Трилогия на културата” и “Трилогия на стойностите”, той постави проблеми на човешкото познание и творческото преосмисляне на света, прави опит за определяне на пространството на националната специфика в поезията на другите изкуства. Всички построения на човешкото съзнание той нарича “метафори”. За Блага “метафори” са не само художествените видения, но и философските системи, митологиите, религиозните видения, религиозните догми и дори научните теории. Според него “Човек е животно, творящо метафори”. Измъчван от жаждата за познание, той постига само способността да твори. Но не и абсолютната способност. Защото, както твърди самият той, тя е: „…достояние единствено на Великия Безименен Творец…”

Огнян Стамболиев

ЛУЧИАН БЛАГА

СТИЛЪТ НА ХУДОЖЕСТВЕНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ ИЛИ НА ВСЯКО ТВОРЕНИЕ, ПРИНАДЛЕЖАЩО КЪМ СФЕРАТА НА КУЛТУРАТА, се проявява в различни форми. Категориалните им аспекти имат хоризонтална природа, носители са на аксиологическа атмосфера и на определено формален принцип. Разбира се, стилистичните елементи не изчерпват всички творчески търсения. Освен стил, художественото произведение, като всяко културно дело, притежава и определена “субстанция”. Към субстанцията на художественото произведение се отнася всичко, свързано с материала, елементите на образността, наративното или идейното съдържание, независимо дали те имат конкретен, абстрактен, чувствен или или сублимиран характер.
Но нека уточним: за разлика от субстанцията на реалните неща от чувствения свят, субстанцията на творческите произведения не притежава сама по себе си значение или някакъв смисъл – тя като че ли замества нещо друго. В дадения случай субстанцията се явява като утайка, която предполага пренос или връзка на понятия с различен произход. По този начин субстанцията придобива т.нар. “метафоричност”.
Това твърдениеп би могло да предизвика недоумение у читателя: “Добре, а нима метафоричността не е свързана със стила?” Нима главата за метафората не е най-важната във всеки учебник по стилистика? От психологическа гледна точка това недоумение е напълно оправдано, но то е формулирано по силата на една отдавна установена привичка. Но нека да се опитаме да обосновем и друг подход към проблема.
Преди да пристъпим към по-разширеното тълкуване на значението “метафоричност”, да анализираме какво е това метафора в общоприетия смисъл, като съсредоточим вниманието си върху метафорите, създадени с помощта на лингвистиката. Ние различаваме две големи групи или два типа метафори:
1. ОБРАЗНО – КОНКРЕТИЗИРАНИ МЕТАФОРИ
2. ПОЗНАВАТЕЛНО – РАЗКРИВАЩИ МЕТАФОРИ
Образно-конкретизиращите метафори са продукт на езика и се формират по пътя на сближението на два различни факта, принадлежащи към реалния или въображаемия свят, към областта на преживяванията или размишленията.
Но както казахме по-горе, съществува и втори тип – познавателно-разкриващи метафори. Ако метафорите от първия тип не преувеличават значимостта на засегнатите факти, а само усилват техния пряк словесен изказ, метафорите от втория тип разширяват или задълбочават значимостта на самите факти. Познавателно-разкриващите метофори са призовани да изяснят онова, което е останало скрито дори по отношение на засегнатите факти. Този тип метафори се опитва донякъде да разкрие “тайната” с помощта на средства, които ни предоставя конкретният свят, чувственият опит и плодовете на Въображаемото.
Познавателно-разкриващите метафори въникват благодарение на специфично човешкия образ на живота, на Съществуването в хоризонта на “тайните” и тяхното разкриване.
Ние не идеализираме ситуацията, когато утвърждаваме, че познавателно-разкриващите метафори също отразяват един дълбочинен антропологически аспект, свързан с битието на човека. Докато човекът живее извън сферата на “тайните”, не мисли за тях и не пребивава в безметежното, парадическо /райско/ състояние. Тогава той се позлва изключително от образно-конкретизиращата метафора, изискваща различие между конкретното и абстрактното. Познавателно-разкриващата метофора се появява, когато човек стане наистина “човек”, или в момента на неговия преход към “хоризонта на тайните”.

ДА ИЗЯСНИМ КАКВИ ПЕРСПЕКТИВИ НИ ОТКРИВА ФИЛОСОФИЯТА.
Като същество, надарено с определено съзнание, животното, без съмнение, съществува в явна зависимост от “непосредственото”. Неговото съзнание не може да преодолее конкретното в конфигурацията му. Човешкият разум се отличава със своята сложност, която, разбира се, може да се степенува. За животното е напълно чуждо “съществуването в света на тайните”. Ако то може да “произведе” някои “оръдия”, например да си устрои убежище или да си организира стадо, неговите действия не са обусловени от едно осъзнато съществуване в името на разкриването на “тайни” и то не проявяява творчески характер, а действа стереотипно, заради съхранението на вида. Да излезе от тези предели не е успяло досега нито едно животно – висше или нисше, въпреки че някои видове се оценяват твърде високо заради “интелекта” си от господа биолозите. Докато човекът – това “обществено животно” – може да бъде напълно в плен на своето творческо предназначение. Затова той е готов да се жертва докрай, да се откаже от всичко.
Произведенията на културата могат и трябва да се оценяват от иманентните норми, чиято основа е свързана с механизма на “творческото предназначение на човека”. Под този израз ние разбираме “абисалните категории”, които са глъбинни категории на Подсъзнателното и образуват т.нар. “стилистична матрица”. Ако допуснем, че животното е “способ на конкретното познание”, това съвсем не означава, че му предаваме определени функции в организацията на своята среда. Но ако съдим по всички данни и съблюдаваме всички норми, ние не можем да припишем на животното и “абисални категории”. Животните “създават” инстинктивно, повтарящо, стереотипно. Но някои автори твърдят, че определени животни са “създатели на цивилизации”. Изследователите на живота на мравките или на пчелите могат да ни изумят с ред уникални подробности. “Държавното устройство” на мравките и пчелите е наистина фантастично, но при по-внимателното му изучаване, ще установим, че то предлага все пак по-малко сложни основи, отколкото човешкото общество. Държавната организация на мравките и пчелите е по-скоро израз на “внимателното съществуване” в заобикалящата среда, необходимостта и грижата за безопасност. В човешкото общество държавната организация и нейните структури излизат в определана степен извън пределите на тази целесъобразност. Човешката държава, както всички продукки на цивилизацията, носи върху себе си повторния образ на отпечатъка на “абисалните категории”, нещо като “стилистично клеймо”. Затова държавната организация при хората има доста разнообразни форми и се мени в хода на историята. Тя е и “стилистическата матрица” на социалната група, към която организация принадлежи. За разлика от човешката цивилизация, животинската има “не – стилистичен” и “не – временен” характер, или с други думи – тя е лишена от историчност и творчество. В отличие от животното човек живее не само в конкретното. Той достига и хоризонта на “тайните”, които се стреми да разкрие. Вследствие на това единствено човекът има творческо назначение, кодифициращо биологичните закони, способно дори да ги поставя на втори план. Значението и последствията от това назначение в онтологически, психологически и метафизически план изискват отделно тълкуване, което не е обект на тази студия. Но мисля, че трябва да потвърдим следното: ЗА СВОЕТО “ОЧОВЕЧАВАНЕ” ЧОВЕК Е ПРЕМИНАЛ НЕ САМО ПРЕЗ “МУТАЦИЯТА НА БИОЛОГИЧЕСКИТЕ СТРУКТУРИ”, НО Е ПРЕЖИВЯЛ И ЕДНА “ОНТОЛОГИЧЕСКА МУТАЦИЯ”.
В резултат на необясним “биологически взрив” у него се е пробудил нов, уникален за Вселената способ на битие: “съществуване в хоризонта на тайните в името на тяхното разкритие”. И този способ отличава радиално човека от останалия животински свят. От метафизична гледна точка трябва да добавим следното: човекът “твори”, поставя си цел да разкрие определена тайна, неговият творчески процес минава пределите на конкретна даденост, но се ограничава от “трансцендетната цензура”. С тези метафизични черти, разбира се, не бихме могли да охарактеризираме животното, което – в най-добрия случай – може да “произведе” нещо, само за да компенсира до известна степен недостатъците на своята среда и да направи нещо за самосъхранението си.
Пълната характеристика на животното е следната:
1. То живее изключително в определена среда и заради своята безопасност.
2. Своя конкретен свят то опознава по своему.
3. Животното може да създаде цивилизация, но тя е лишена от стилистически и временни особености и има определено стереотипен характер.
4. Животното познава определени категории във функционален план.

За разлика от животното, човек се характеризира със следното:
1. Той живее само в конкретна среда и преследва своята безопасност, но търси и хоризонта на тайните и ключа за тяхното разкритие.
2. Човек е способен на творчество, на култура – метафорична и стилистична.
3. Човек обладава не само познавателни, но и абисални категории.
4. Човек не само “произвежда”, но и “твори” цивилизации – в различни стилистически форми.
Да допуснем, че земните същества са възникнали по ред, в хода на еволюцията и в резултат на определени биологически мутации. Ако дадем превес на митическия способ на отразяване на фактите, резултатите от нашите изследвания могат да бъдат формулирани и по този начин: в качеството си на “видове” човекът и животното се явяват “обект” на творчески актове /биологически мутации/, но само човек е способен да бъде и творчески “субект” /благодарение на онтологическа мутация/. Следователно появата на човека внася в природата нещо радикално ново. Заедно с човека в Космоса се е появил и “творчески субект” в пълния смисъл на това понятие. А това би могло да означава, че човек престава да бъде обект или материал за нова форма на биологическо развитие.
Това обстоятелство, че човек е станал човек, т.е. творчески субект, благодарение на решаваща онтологическа мутация, може, разбира се, да се изтълкува и в смисъл, че човек е крайният пункт на еволюцията по пътя на биологическите мутации и че тя е неспособна да произведе друг биологичен вид, който от своя страна да превъзхожда човека. Тук искам да отбележа, че биологическата теория на Ницше за Свърхчовека като възможен резултат от бъдеща еволюция е построена малко прибързано, без да се отчете качествената индивидуалност на човека и неговото специфично място в природата. Ако човек беше просто обект, свързващо звено или материал, служещ за създаването на нов човек /Свръхчовек/, тогава става непонятно защо той се появява като творчески субект, рискуващ естественото си състояние на спокойствие и безопасност. И този факт, че човек се явява именно като такъв субект, може да ни убеди, че биологическата еволюция у него е приключила. Да се възпроизведе нов, по-висш биологически тип човек е напълно невъзможно. Човекът се явява краен пункт: изчерпани са всички възможности за биологически мутации – поради пълната им реализация и поради факта, че в тази връзка у него е приключила и решаващата онтологическа мутация. Извън нейните предели са останали всички други биологически видове.