Димитър Пантелеев

ИЗКУШЕНИЯ

Провалете се във преизподнята,
черни призраци, страшна тъма -
аз обичам безмерно народа си
и злочестата наша земя.

Мойто кротко сърце е обречено
тям в деня на незнайни беди
и словата, които са речени
са завета на мойте деди.

И сърцето ми днес е разпръснато
из незнайни, безкрайни страни,
дето плачат над паднали кръстове
почернели и бедни жени.

Дето смъртно са пели картечници,
дето гние в зловонни блата,
от железни ханджари разсечен,
моят горд и безстрашен баща.

Провалете се във преизподнята,
черни призраци, кобна земя,
пред суровия лик на народа ни,
пред злочестата наша земя.

ТИШИНА

Неподвижно седя на прозореца
и потъвам - тъмнина - в тъмнина,
а със белите гълъби в двора
долетя вечерта и съня.

И съня влезе в моята стая,
на прозореца спря вечерта.
Колко рано можах да позная
всички мъки в света.

Благословен да е, който отсъди
под спокойната синева
в тия есенни нощи да бъде
тишина, тишина, тишина.

ЗАБРАВЕНИЯТ ГРОБ

Кой е погребан в този гроб незнаен
на хълма срещу стария балкан,
захвърлен като камък във безкрая,
забравен като древен римски стан -
не зная, ала без трева и сянка,
без име, без легенда, без ковчег
лежи мъртвецът вече втори век
под каменния лоб на Таушанка.

Той може би е имал в равнината
стар дървен дом, обор и сеновал,
в дома - деца, на пояса - кавал,
в обора - кон, на вихрите побратим,
той може бил мой млад прадядо
или безименен народен вожд,
сразен от мълния сред свойто стадо
или пронизан от черкезки нож.

Край гроба няма пресни хорски дири,
над гроба няма китка росен цвят,
дори южнякът - топъл и крилат -
не иска нощем тихо да му свири.
Единствени житата позлатени,
дочули неговия горък стон,
до гроба допълзяват на колени
и му се кланят със дълбок поклон.

СРЕЩА С ПОЕЗИЯТА

Една година тук не си се връщал,
не си потъвал в моя лес зелен.
Днес ми се виждаш доста променен
и аз не съм навярно вече същата.

Загубих своето лице овално
и своя стар утъпкан път смених.
Обличай ме в какъвто искаш стих,
ала не ме поднасяй на света банално.

Не ме търси единствено в покоя,
във виното, във зимата и зноя
и в нажежената метална сплав,

а изучавай странния ми нрав
и две ръце обогатявай моя
неуловим химически състав.

ЧЕРНИЯТ ГОСТ

Ти крачиш през зелените откоси
и махаш с костеливите си длани.
кажи ми - пак ли черна вест ми носиш
и пак ли днес на грозен пир ме каниш?

Не ми отнемай ясните предели,
ни слънчевата утринна позлата:
аз гледам в унес облаците бели
и слушам шепота безсмъртен на земята,

която във една тревожна есен
ми даде свойта твърд и свойта песен,
и свода син наместо детска шапка.

Не ме докосвай, дяволско творение -
аз съм във всяка нейна чиста капка
и всяка нейна капка е във мене.

БАЛАДА ЗА ГРИЖАТА

Има дни, часове, безизходни минути,
които ме питат безстрастно, сурово:
„Защо изоставяш свещеното слово
и бягаш от земните майчини скути?

От никого никаква чест и награда
не искаш за свойте дела във живота.
Тогава - защо си навъсен, самотен,
къде дни и нощи потайно пропадаш?”

И тъкмо се готвех да кажа: „Във ада” -
поглеждам в простора и виждам със радост
един палав облак, разрошен, примамен,

ме грабва и мята на своето рамо
и весел, и топъл сърдечно се смее.
Най-после без грижа и аз ще живея.

БЪЛГАРСКИТЕ ДУМИ

Опит от гъсто тракийско вино,
обзет от тъмна, тайнствена страст,
ти ги изстреля с трепетен глас
в полето пусто, в небето синьо.

И те политнаха с ятото птици,
с младите, силни, птичи крила,
режеха тънката хладна мъгла,
свиреха във телефонните жици.

И кой би могъл да ги прогони,
да им постави златна юзда?
Нека се леят като вода,
нека шумят като пролетни клони.

Нека се веят с лудия вятър,
нека се спират от праг на праг -
да всяват ужас във всеки враг,
да поздравяват всеки приятел.

Нека достигнат като куршуми
до всеки земен, тревожен свят.
Стреляй, додето си силен и млад,
стреляй със прости български думи.

КРЪГОВРАТ

Спокоен вечен кръговрат
върти глобуса
на нашия свят.
Тук всичко гине,
но нищо не чезне
и всеки миг, всеки час
се връща по-живо
и по-младо:
кости и корени,
стават на пепел,
пепелта - в сила
за всеки корен,
семето - в кедър,
гроздът - във вино,
виното - в песен,
а песента - в живот,
във обич, във вечност,
от която ти,
хей, ти със старата шапка,
не можеш да вземеш
дори една капка.

БИОГРАФИЯ

Той беше един човек
много добър, но безимен,
роден в барутния двайсти век
и расъл под свода му димен.

Ръката му беше мъжка, но слаба
и той държа не чук, а книга.
Обичаше виното,
славословеше хляба
и малката чучулига.

Четеше Маркс и Ботев,
Толстой и Конфуций,
и мразеше Европа.
Бе обгорен от три войни
и две революции
и нито веднъж не целуна
ръката на попа.

И така ненавиждаше
глупците смирени
и звънът на чистото злато.
Не можа да чуе гласа на Ленин,
но с трепет прочете
неговия подпис
под декрета за земята.

Той беше един човек
много добър и безумно влюбен
във всяка трева,
във всяка капка
и чужд на всяка земна слава.
Сега на ъгъла без грим и шапка
безплатно раздава
звезди и сънища на децата.

И така - пролет и лете,
есен и зиме,
под ръка със истината свята.
Бъдете спокойни - неговото име
няма да остане
в паметта на земята.

ЗАКЪСНЕЛИ ОТКРИТИЯ

Всеки ден като дете откривам
хиляди неизвестни неща,
които - мъртви или живи -
съществуват в света.

С голяма радост открих езика
на есенните птичи ята,
на белостволата трепетлика
и на човешката самота.

Наскоро гостувах на юг и
в един праисторически лес
открих сто вкаменени влечуги,
каквито се срещат и днес.

Открих защо тъжно шуми водата
в тесния водопровод,
защо от всичко сято най-свята
е земята на всеки народ.

Открих и една весела драма,
писана в един античен век,
открих думите хляб, вода, татко и мама,
с които започва живота
                               на всеки човек.

ПОРТРЕТ НА АМЕРИКАНСКИ ВОЙНИК ОТ 1970

Ти стоиш неспокоен и блед
и не помниш отгде си дошъл.
Твоят поглед е мрачен и зъл,
твойта длан - по-студена от лед.

Над главата ти - чужда звезда,
а пред теб - непознат небосклон.
Ти не чуваш ни песен, ни стон
от разбитите птичи гнезда.

И за тебе тук няма ни път,
ни вода, нито хляб, нито сол.
Само мирис на дим и петрол
диша твоята каменна гръд.

И не виждаш ни мъртвия лес,
нито детската гибел и скръб.
Ти си стигнал последния ръб
на човешката съвест и чест.

Ти стоиш неспокоен и блед,
като звяр в свойто ложе укрит.
Не проклинай - ще бъдеш проклет,
не убивай - ще бъдеш убит.

МАЙКА И СИН

Беше военно, бунтовно време.
Майка ми, убита от труд и грижи,
понесла на рамо майчинско бреме,
за първи път ме изведе в полето.
Мамо, защо е червено небето на запад?
Навярно това е поле със божури,
а може би ято от детски балони,
а може би пламнали нощни пожари?

А това беше кръвта на баща ми,
който същата вечер беше загинал
в завоя на Черна.

Когато майка ми стана старица
и като дете се смали и прегърби,
последен път я изведох в полето.
Какво се белее в полето, сине?
Навярно някоя снежна преспа,
а може би някой залутан облак,
а може би бяла незнайна птица.

А това беше един весел ангел,
който отведе майка ми - мъченица -
направо в рая.