135 години от рождението му

Радка Пенчева

Спомням си, че като дете сред книгите на моите баба и дядо съм виждала една малка книжка с оранжеви меки корици, на чиято заглавна страница пишеше „Чужди” (1). Питала съм баба кой е авторът и тя ми казваше: „Един писател от нашия край, еленчанин”. Корицата на книгата беше скромна, с нарисуван кораб, който пори морските вълни, затворен във винетка. Вътре всяка част започваше с други декоративни винетки в стила на Хараламби Тачев. Така и не попитах баба ми как беше попаднала тази книга у нея, още повече, че е издадена през 1911г., когато се е родила и тя. Прочетох книгата много по-късно и ми направи силно впечатление смелостта на младата героиня Ана, която дръзва в онези патриархални времена да напусне необичания си съпруг и да търси своето щастие. Уви, човекът, когото тя обиква - журналистът Николаев, се оказва дребна душица, мъж, който не може да оцени чувствата на младата жена и мисли само за своята кариера. Когато скандалът в малкия градец назрява и облаците се събират над главата му, Николаев я кара да напише писмо до вестника, че не той е причината за развода й. Младата жена го прави, а той дори не я потърсва да й благодари. Самотата й, неизлечимата болест на брат й, я изправят пред дилемата дали има смисъл да се живее така. В края на повествованието слага край на живота си… Разбира се, тази сантиментална история тогава ме беше впечатлила много.

Днес Иван Кирилов е напълно забравен, а в началото на ХХ столетие до към 40-те години той е бил един много продуктивен автор, оставил стихове, разкази, повести, драми, романи и комедии. За съжаление, днес го помнят само със скандалния край на първата му съпруга и дъщеря им, които се хвърлят в морето от Варненския вълнолом през 1909 г. Друг пикантен момент, който се изтъква около името му, е етническият му произход. Твърди се, че е от ромски произход. Срещнах в една публикация твърдението, че е признавал това пред писателя Антон Страшимиров. Дали е така - не можем да уточним със сигурност, а и не е толкова важно. Струва ми се, че е по-важно да се върнем към неговото литературно дело, което, за съжаление, днес малцина си спомнят. Да не говорим, че в последния Речник на българската литература (2) изобщо не е споменат.

Родил се е във възрожденска Елена на 21 май 1876г. в много бедно семейство, но бил отличен ученик, заради което общината в града го изпраща да учи със стипендия в Педагогическото училище в гр. Силистра. Затова, като завършва, става учител. От най-ранно детство дружи с друг еленчанин - Петко Ю.Тодоров, известен български писател, майстор на идилията в българската литература. Доказателство за близките им отношения е огромната кореспонденция между двамата, публикувана на много места. С негова помощ Ив. Кирилов заминава да учи право в Тулуза (Франция), а по-късно и във Фрибург (Швейцария), където се дипломира. Именно заради следването му във Фрибург го обвиняват, че се е оженил за нелюбима жена - застаряващата, но богата Лада Константинова от Свищов, от която има дъщеря. Работи като съдия в Свищов, Варна и още редица български градове. След самоубийството на семейството му във Варна, го преместват в София, където се опитва да започне живота си отново. Има втори брак и 3 деца. Умира на 26.ХІІ.1936 г. в София.

Освен като юрист, Иван Кирилов е известен и като писател. Занимавал се е и с издателска дейност, редактирал е някои списания: „Литературни записки” (Свищов, 1895 г.), „Библиотека за младежи” (гр. Русе), „Звезда” (Търново, 1900 г.), „Родна мисъл” (Плевен, 1920-1923 г., съвместно с Ячо Хлебаров и Николай Ракитин) и др. Сътрудничи на много литературни издания: сп.„Живот” (Сливен, 1899 г.), „Българска сбирка”, „Български преглед”, „Мисъл”, „Ново време”, „Демократически преглед” и др. Стиховете си печата под заглавие „Le desires du coeur “(„Копнежът на сърцето”) и ги подписва с псевдонима Jean Castel. Ползва и псевдонима Ив. Правдолюбов. Първата му книга с лирика излиза през 1895 г. в Свищов и носи заглавие „Бдения и мечти”.  Издал е повече от 40 книги в различни жанрове: стихове, разкази, приказки, драми, комедии, повести, романи, биографични очерци за Иларион Макариополски, П. Ю.Тодоров, Никола Козлев и др. Литературният критик Георги Константинов посочва, че към края на живота си Ив.Кирилов е имал намерение да издаде свои събрани съчинения в 16 т., от които е успял да издаде само 4: т.1 - Повести, т.2 - „Габарите” - роман, т.3 - Драми-легенди и т.4 - Комедии. (3)

Година след смъртта му във в-к „Еленска защита” излиза очерк за него от Иван Карановски, (4) в който се очертават основни страни на творчеството му. Критикът посочва, че в началото Ив. Кирилов заема естественото си място сред писателите-народници в нашата литература. В тяхното творчество доминира близостта с народния бит, природата, живота. Но впоследствие, под влияние на западната култура, у него се наблюдава търсене на нови пътища в литературното му творчество. Така през 1905 г. излиза драмата му „Слепец” като притурка на сп.„Мисъл”, списанието, което привнася идеите за нови естетически основи на литературата ни. В тази драма той е силно повлиян от драматургията на Хенрих Ибсен. Многократно Ив. Кирилов е обвиняван, че се влияе от Ибсен, Хауптман, Пшибишевски и др. модерни и популярни по това време у нас  писатели. От днешна гледна точка ни се струва, че това е съвсем нормално. А и кой от българските писатели тогава не е изпитвал тяхното влияние?

Според мен в една студия на литературния критик и писател  Моис Бенароя, излязла през 1927 г. в сп.„Хиперион” под заглавие „Иван Кирилов под знака на своето време” (5), най-ясно са потърсени и очертани особеностите на неговото творчество и личност. Ив. Кирилов е определен като човек, който не е водач, а по-скоро последовател. Бил е повече отричан, отколкото признаван. Вменява му се в грях неговата продуктивност. Но това е така, защото в книгите си той обхваща множество проблеми. И ако едни автори се разкриват пред читателите си чрез самозадълбочаване, други го правят чрез обхващането на широк кръг въпроси. Бенароя смята, че това се дължи на факта, че Иван Кирилов иска да обхване живота на българския интелигент от 90-те години на ХІХ век и неговото отношение към всички проблеми в обществото ни. За да бъде по-ясен, критикът очертава три периода в развитието на интелигенцията ни:

„1.Усилията на интелигенцията да се вмести в народния живот, когато се създава  човека на свободната професия, на военната каста, на държавната служба и на изкуствата.

2. Романтичен унес пред вида на разпадането на стария селски и еснафски бит, като последствие от навлизането на капитализма.

3. Възнасянето в национален романтизъм при народните катастрофи.” (6)

По това време е уместно да се зададе и въпроса доколко българинът, вече свободен, е готов да понесе свободите, които е получил, доколко може да намери мястото си в обществото, доколко е изградено неговото обществено съзнание.

В очерка се посочва, че Ив. Кирилов изпреварва Ив. Вазов и П. Славейков с факта, че в началния етап от творчеството си поставя като централен проблем в книгите си въпросът за любовта на интелигента. И то в социален аспект. Това за литературата ни тогава е много важно. И ако поставянето на този проблем в творбите на Ив. Кирилов е под влияние на Ибсен, Хауптман, Пшибишевски и Толстой, това не е грях, а говори за културната история на народа ни въобще. Характерите, които той създава „са действителни представители на една жаждуща за осъществяване интелигенция: онази съзнателна и ценна младеж, която е родена непосредствено след Освобождението и израсла в духовната безпътица на 90-те години, когато Вазов се опитва да я ободри и вдъхнови с „Под игото”. Това е едно междинно поколение - „fin de siecle”, което има поглед обърнат назад. Това е причината представителите на това поколение да бъдат или чеда на външния блясък на добре павираната улица в големия западноевропейски град, душата на която се въплъщава в чакащата на някой ъгъл проститутка, или самотни хора…” (7)

Иван Кирилов се опитва да пресъздаде свят на несбъднатите мечти. И ако той не създава, според някои, ценни творби, то дори опитът му е вече заслуга.

Посочват се упреците на някои критици за това, че не е създал типове, които да останат като нарицателни. По това време общественият ни живот дава типа на парвенюто и службогонеца, но той няма трайни черти. Действително завършен такъв тип: на българин, на гражданин, на човек, нито пък художествен такъв, няма. Затова по него време не са сътворени нито добри драми, нито добра белетристика.

Иван Кирилов е сантиментално романтичен писател. Сантименталният романтизъм, убивайки проблематиката, води в областта на идилията и поверието, тъй като това е линията на най-малкото съпротивление. В преплитането на трите фактора: бит, поверие и индивидуални проблеми се крие по-доброто начало.

Това е общото, което Бенароя посочва, между по-видните белетристи в това направление, а то е, което представлява ценното. В идилиите на Тодоров, в поемите на П. П. Славейков, в повестите на Кирилов, в легендите на Йовков, в разказите на Каралийчев - във всички тях се напрягат усилията на авторите им да се овладее българския културен тип в отличие от цивилизаторския тип, който спира вниманието на фейлетониста върху себе си. Затова е щастлив случаят, че Ив. Кирилов варира в „Гергьовденска приказка” идилията на П. Тодоров „Мечкар”. И тук не става въпрос за подражание, а за продължение на един път, който може да изведе на по-висок връх.

Пълната забрава върху това творчество ни кара да се върнем към него, защото то има място в литературния ни развой. Моите разсъждения ще се базират върху четирите тома на събраните му съчинения.

Томчето с повести на писателя се открива с повестта „По Румъня” (І изд. 1923г., гр. Плевен). Творба, възхваляваща труда на селянките, които от Балкана отиват да жънат (по румъня) нивите на Исмаил Бег. Техен водач е Иван Горнака - честен и родолюбив българин, който им е като баща. Прави впечатление, че и образът на турчина Исмаил Бег е пресъздаден в положителна светлина - той е честен, добронамерен, не пести парите си да заплати на жетварките за добре свършената работа. А когато Иван Горнака чува кавала на сина си Добриян, (който заради любовта си към Рада от Илаков рът е дошъл тайно от баща си на жътва, преоблечен в женски дрехи), разбира, че трябва да има сватба, за да не се орезилят двамата млади и техния труд. Повестта завършва със сватбата на двамата влюбени, организирана от Иван Горнака и Исмаил Бег, с техните зрели патриархални разсъждения за живота и любовта. Творбата, написана на един чудесен български език, адекватен на идиличната атмосфера, е истински апотеоз на селския труд и любовта. След прочитането й в съзнанието ни остава светлина и радост.

Акцент заслужава и втората повест в този том: „Гергьовденска приказка”. (І изд. 1921 г., гр.Плевен). Като мото към нея Ив. Кирилов е написал: „В памет на другаря от невръстни години П.Ю.Тодоров - певец на Мечкаря.” Това мото ни говори много - не само за дружбата между двамата писатели от гр.Елена, но и за още нещо - Ив. Кирилов е един от последователите на П. Ю. Тодоров като естетика, като тематика в някои от творбите си, но изведени на по-високо ниво. Други майстори от този род на идиличния жанр в българската литература по-късно няма.

Повествователното действие се развива в Елхово. Селяните са в трепетно очакване на Гергьовден, но не заради неговото особено място в обредната система на българина, а защото всички знаят, че тогава селото ще бъде посетено от Мечкаря, на когото предишната година е дала обет Калина - една от най-личните и богати моми в селото, единствената останала жива, след чумата, дъщеря  на хаджи Гена. Напразни са усилията на майка й, която вика местната знахарка баба Краса да направи магия и раздели дъщеря й от Мечкаря. В Калина е влюбен богат и личен момък - Косьо, но тя не забелязва чувствата му. Защото Мечкарят сякаш я е омагьосал. На Гергьовден тя му пристава и тръгва с него към неизвестното. Иван Кирилов използва възможностите на идиличния и приказния жанр изцяло - значение в повестта имат поличбите, предчувствията и т.н. Например, когато Мечкарят пристига и взема Калина, напива водата й, което ги свързва завинаги, и чупи стомната. Счупените парчета са седем. И Мечкарят предрича, че те ще живеят заедно седем години. Калина следва избраника си навсякъде, стигат заедно чак в Азия. Ражда син, когото кръщават Гайчо. Когато се изпълват седемте години тя закопнява за бащиния си дом. Той е вече опустял, майка й е починала, а суеверните селяни след смъртта й са чували тропане в къщата и са мислили, че е вампирясала. Калина се връща с детето си в него и заварва там баба Краса. Селяните не са добронамерени към нея, смятат, че ще доведе бедствия за тях и чрез поп Андрей я прогонват. Влюбеният в нея Косьо е готов да я вземе за жена, но без детето й. Поставена пред тази дилема, у Калина побеждава майката и тя тръгва да се скита с детето си на север. Това обаче не пречи след време детето да избере бащиния си път и да се върне при него, за да стане и то Мечкар.

Иван Кирилов умее да вае отделните образи психологически вярно, без да се отдалечава от особеностите на идилично-приказния жанр, в който е написал творбата. Косьо, страдайки цял живот от любовта си по Калина, решава да стане лечител и да помага на страдащите като него. Лекува болките на тялото и душата с лековита вода от Рогачевата скала.

Новата им среща с Калина е фатална за двамата. Осмислила и промислила живота си, тя решава да се върне при него. Свободолюбието и безразсъдството й отново вземат връх и в стремежа си да стигне до Рогачевата скала, тя пада мъртва и повлича и Косьо след себе си. Така те ще бъдат заедно, но вече в един друг живот.

Много интересна е и третата повест „Блуждаещи огньове”. Тя е една от първите повести в литературата ни, третираща въпроса за твореца и творчеството в едно изостанало патриархално общество, потънало в суеверия. В село Дъбене, където е локализирано действието, хората смятат, че огньовете срещу празника „Три светители” имат магическо въздействие върху младите: започват да се увличат от несвойствени за тях професии, обладани са от желания, които селяните не могат да разберат. В навечерието на празника е паднала камбанарията на църквата и това се приема като лоша поличба. Решават да я възстановят и пращат хабер на майстор Емануил да се върне в селото и да я построи отново. В местния манастир „Св.Богородица” иконите са остарели, затова игуменката му решава да повика зографа Найден Стоилов, син на хаджи Стойна, да ги зографиса отново. Така в селото се събират двама майстори и започват работа. Те изпълняват и дълга си към родния край.

Изостаналите селяни и монахини се дивят как може зографинът да рисува лицата на живи хора на иконите. Монахините смятат, че лично Бог показва на иконописеца как изглежда даден светец. Разпознават в образите на отделните светци познати хора и са в трепетно очакване как ще изглежда Майката Божия, която има своето запазено място на олтара. Найден изографисва в нейния образ лицето на своята любима Босилка, която след неговото заминаване да учи се е покалугерила и умряла. Против тяхната любов е била майка му.

Посещава го бабата на едно момче, което иска да учи за зограф и го пита защо рисува живи хора на иконите си, а не изпити лица. Ето неговият отговор: „Там е майсторията, бабо Гоно…аз искам от нашите хора да дигна светии…В нас си да видим светото…” (8) Селянката смята това за грях. Найден продължава мислите си и пред майстор Емануил и Лалко, братовчед на съпругата му: „Аз искам да дам познати образи, за да се почувства, че всеки човек носи божественото в себе си.” (9)  Но цялото село, подбудено от брата на Босилка, Велко, е против тя да бъде изписана на иконата като Богородица. Велко е начело и на литийно шествие, което унищожава иконите на Найден, дори смята, че греховното му изкуство е причина за сушата в селото. Найден добре разбира, че изкуството му е изпреварило времето, в което живеят неговите съселяни, тъжен и огорчен е. В този труден момент го разбират Лалко, който написва чудесна поема за своята младост, вдъхновен от иконата на Божията майка, и най-вече жена му Слава, която мисли, че наистина селяните не могат да разберат изкуството му. Истински вярваща, Слава смята, че всеки носи в храма на душата си светия образ на Божията майка, но също и, че всеки трябва да бъде търпелив, за да се роди неговия Бог в душата му. Найден за пръв път разбира жената до себе се и я преоткрива като човек. Нито извиненията на кмета, нито прошката, която искат от него съселяните му в края на творбата го вълнуват толкова, колкото сънят му - подсъзнателна реакция на преживяното. За него е важно, че като творец не е отстъпил от естетическите  си принципи при създаването на творбите си. Има и още една надежда - детето му и внукът на баба Гона ще продължат започнатото от него.

Вторият том от съчиненията на Ив. Кирилов включва романа „Габарите” (І изд. 1920 г., гр. Плевен). Романът е интересен и увлекателен. Действието в него се развива след Освобождението на България от турско робство и стига до войните. Главният герой в него е Петър Габара, който заедно с баща си се е бил в Руско-турската освободителна война. След това е замесен в русофилския заговор срещу Александър І Батемберг, живее известно време в Русия, където стига чин полковник, и след амнистията се завръща в България. Макар да му предлагат престижно място в столицата, той предпочита да се върне в родната си Добруджа и да обработва земите си. В чифлика си създава щастливо семейство, но, за съжаление, съпругата му умира млада и за двете му невръстни деца се грижи сестра му Таня, останала вдовица. В тази идилична атмосфера тече романовото действие. Петър Габара е духовен човек, чете руските класици, повлиян е много от Л.Толстой и неговите идеи за благородството на селския труд, думата му се чува в селото. Има една мъка в душата си - неговият син Стойко се увлича по-скоро от наука, но не и от земята. Но бащата не е изгубил надежда, че синът му може да промени мнението си. 

Интересен образ, типичен за времето на първоначалното натрупване на капитала в България, е този на приятеля му Андрей Поряза. Зает в печеленето на пари от гешефти, той е изгубил чувството си към земята, смята, че от нея не може да спечели толкова, колкото му се иска. Синът му Боян е увлечен по комара, в който губи много пари и именно в такъв момент посещава Стойко, който обещава да му даде средства да погаси загубите си и да го спаси от позор.

В сблъсъка на тези два свята - на Габарите и на Порязите - Ив. Кирилов ни показва кое цени той, на кое държи. Той е на страната на работния Петър Габара, който не само обработва земята, но е закупил машини, вършачки и т.н. и е създал едно модерно земеделско стопанство. Затова и жътвата в това стопанство е не само труд, а свещенодействие, съпроводено с атрибутите му - пеене на песни, сплитане на житни класове и т.н. Това обожествяване на селския труд е на лице и при вършитбата. Писателят описва с вдъхновение радостта от селския труд и природата - чудните залези, изгреви, красотата на равното Добруджанско поле. Бих казала, че тези описания на природата са едни от най-поетичните в българската литература, писателят е един от най-добрите майстори на пейзажа.

Но тази идилия приключва със завземането на тази чудна земя от румънците. Габарите заминават в София при Андрей Поряза, а младите Стойко и Андрей са мобилизирани и отиват да се бият на фронта. Андрей пада бързо убит, а Стойко е пленен и откаран във военна болница в Цариград, където среща любовта си. Той се влюбва в медицинската сестра полякинята Елена. По-късно двамата се оженват и заминават за Германия, където им се ражда син.

Много силен и трогателен момент в романа е получаването на вестта, че Стойко е жив, че има жена и дете в Германия, и че ще се върне в България. С топлина, с много обич го очаква семейството му.

Съвсем по друг начин се развиват събитията при Андрей Позяра. Той и съпругата му оплакват Боян; бащата търси спасение по кръчмите и алкохола, но успява да вземе решение, което да осмисли дните му - да направи завещание за освобождението на родното му село Сребърна, а така също и нещо по-голямо: чешма, църква и т.н., което да се запомни от него. За тази цел трябва да утрои парите си и заработва с нови сили.

Започва обаче нова война. Петър Габара е мобилизиран и пътува за частта си в гр. Шумен. С него пътува и дъщеря му Койка, решила да стане медицинска сестра. В това си решение тя е повлияна много от подвига и саможертвата на Юлия Вревская. Романът завършва с прочувствен монолог на Петър Габара в прослава на земята на Добруджа.

Едва ли този роман е без слабости. И литературната критика още през 20-те години на ХХ век ги е посочила. (10) Но трябва да отбележим, че в него има много ярки образи, а романовото действие пресъздава важни моменти от националната ни история. Особено внимание заслужават поетичните описания на пейзажа. Можем спокойно да кажем, че Иван Кирилов е един ненадминат майстор в това отношение. Днес ни се струва незаслужено забравен като певец на Добруджа, един от първите, възпял тази изконна българска територия. Литературните критици го обвиняват, че е прекалил с пейзажните описания, които пречат на монолитността на романовото действие, но на мен ми се струва, че това съвсем не е така. И у Йовков, и у Дора Габе ще ги срещаме, ще ги помним. В творчеството на Иван Кирилов те заемат своето достойно място.

Специално внимание в този роман заслужава езикът на писателя. Чист, кристален, български, напомнящ лекотата на словото на П.Ю.Тодоров, той вълнува и ни удивлява и днес.

В този очерк за писателя Ив. Кирилов не бива да пропуснем и неговите драми, включени в т.3. от съчиненията му. Сам авторът ги определя като драми-легенди. За днешния читател те са интересни и от включените фолклорни мотиви в тях.

Драмата „Любов и дълг” ни връща в годините, когато България е под турско робство. Сам авторът й е дал подзаглавие „Старопланинска легенда”. Султан Селим ІІ обявява конкурс за изграждане на джамия в гр. Одрин. Печели го майстор Лальо, българин от Балкана. Решен е да построи джамията както трябва, че и повече, а по-далечния му план е да измоли разрешение от Великата порта да построи голяма църква в родния си град. Човекът под робство знае, че само с труда си и майсторлъка си ще може да постигне успех и да изпълни мисията си с градежа на християнския храм по-късно.  Иван Кирилов е усложнил драматичното действие, като герои участват гърци, потурчени българи, турци и т.н. Гърците са описани с присъщата им хитрина и подлост. Например местния големец Ефес се опитва да подведе майстор Лальо да се откаже да строи джамията като използва различни хитрости, но майсторът не се поддава. В него се влюбва гъркинята Зита, обиква го до полуда, но той смята, че трябва да устои на съблазните на плътта, защото има по-висша цел пред себе си. Писателят използва дори свръхестествени моменти в драматичното действие за да бъде по-убедителен. Така на майстор Лальо му се явява сянката на мъртвата му майка, която подкрепя решението му да устои на плътта:

„Да, дълг свещен, завет!..Направен теб от твоя клет народ. Помисли ли какъв е твоят жребий пред твоя род и бъдещето наше?…Бог затова създал е человека от плът и дух за да изпита: колко душата му е силна за борба?…Плътта победиш ли, избраник си. Щом тя те победи - суетник си.” (11) Майстор Лальо устоява на желанието, джамията е изградена, а султан Селим ІІ - много доволен. В знак на благодарност той осигурява документи с разрешение да се построи църква в родния край на майстора. Иван Кирилов създава образа на султана в благородна светлина, като човек, държащ на думата си, за разлика от образите на гърците.

Сходен е сюжетът и на драмата „Дарба и завист”. Нейното подзаглавие е „Осоговска легенда”. В тази творба майстор Манол се е захванал да построи голям каменен мост над река Струма, която приижда и хората не могат да я преминат. Но мостът постоянно пада. Това се дължи на факта, че друг майстор - Никола, завиждащ на майстор Манол и оспорващ неговото първомайсторство, саботира градежа като слага в него шуплести камъни. Те падат от водата и така строежа е пред провал. За да се задържи градежа, Ив. Кирилов вплита мотив от народното творчество, известен като „вграждане на сянката”. Майстор Манол се жертва за градежа си - вградена е сянката му, той заболява и умира. Вдовицата му Цвета се жени за майстор Никола, хората забравят за майстор Манол и дори са на път да кръстят моста на Никола. Но -  все пак има възмездие! В края на драмата се явява сянката на майстор Манол, Смил пробожда Никола и той, в предсмъртните си минути, получава прозрение и прави изповед, че е грешен, а е много тежко да умреш в грях, без изповед. Ето до къде води завистта и това е поуката в тази драма.

 По друг характер има драмата „Змейна” с подзаглавие „Родопска легенда”. Тя също следва особеностите на легендарния жанр. Гуга, жената на Змей Горянин, живее при него. Тя е любимата жена в харема на змея. В момент на слабост, заради голямата си любов, той й е признал къде му е слабото място, как може да изгуби силата си. Гуга се влюбва в Дамян, изоставил младата си жена с невръстно дете. Любовта между Гуга и Дамян е толкова силна, че тя решава да лиши Змея от силата му. Той се превръща в сто годишен старец, добър и благороден към всички, които живеят при него. Но има нещо, което Гуга не знае, а то е, че Дамян е женен и има дете. Когато вижда колко нещастна е жена му, тя избира смъртта пред нещастието на другите. Защото майчинството е велико и благословено тайнство.

Това са трите драми-легенди, които Ив. Кирилов включва в т.ІІІ от съчиненията си. Но освен тях, той е автор на драми със съвременна, за времето му, проблематика. Именно в тях изследователите му (12) търсят влиянието на западноевропейските драматурзи Х. Ибсен, Г. Хауптман и др. Написва „Слепец” (1905г.), „Чучулига” (1906г.), „Маяци” (1906г.), „Жерави” (1907г.), „Из стръмнините” (1910г.), „Силата на кръвта” (1911г.), „Към иго” (1911г.),  „Запоена” (1919г.), „Жълти пламъци” (1926г.), „Пред възхода на зората” (1926г.) „Не са вчерашни” (1927г.), и др.

Критиците на творчеството му намират достойнствата на драмите в психологическия анализ и лекота на драматичния диалог, по-малко в стила.

Иван Кирилов не може да остане чужд на някои недостатъци в обществения живот. Както знаем, комедийният жанр е подходящ при осмиване на тези недъзи. Писателят създава и няколко комедии, които влизат в т.ІV на събраните му съчинения. Най-запомнящата се негова комедия е „На курорт”. В нея са осмени службогонството, снобизма, наивността, които водят до наистина комични ситуации. Подобен характер имат и другите му комедии.

Трудно е да се обхване дори откъслечно огромното творчество на Иван Кирилов. Убедена съм, че то заслужава отделни изследвания. Но дори и беглият поглед върху него ни кара да признаем, че той е творец, който не бива да тъне в забрава. Автор, който е верен на своите естетически и нравствени принципи. Творческите му търсения минават през мотиви от народното творчество, през идилията, поверието, приказката, през индивидуалните проблеми на интелигенцията ни от края на ХІХ и първите десетилетия на ХХ столетие, за да достигне до големите национални и обществени проблеми на времето си.

Библиография и бележки:

1.Кирилов, Иван. Чужди. Повест. Шумен, Лисичков, 1911г. 96с. Библиотека Съвременна наука и художествена литература.,г.ІІІ, кн.2.
2.Речник по нова българска литература. 1878-1992г. С., Хемус, 1994г., 440с.
3.Константинов, Георги. Български писатели. Биографски и библиографски данни. София, Хемус, 1947г., с.222-223.
4.Карановски, Иван. Иван Кирилов. Литературен портрет. - в-к „Еленска защита”, бр.578, 1 май 1937г.   
5.Бенароя, Моис. Иван Кирилов под знака на своето време. - сп.„Хиперион”, кн.5-6, 1927г., с. 185-210.
6.Пак там, с.188.
7.Пак там, с.190-191.
8.Кирилов, Иван. Съчинения  т.І-ІV. С., Ст.Атанасов, печ.Нов живот. 1928-1936.
         І.Повести, с. 223.
9.Пак там, с. 232.
10.Зографов, Д.С. Една апология на селския живот. - сп. „Родна мисъл”, гр.Плевен, кн.2, 1921г., с.308-315.
11.Кирилов, Иван. Съчинения, т.ІІІ, 1933г., с.43.
12.Например: Гечев, Алберт. Иван Кирилов. Жерави. Драми. Тутракан, 1907г. - сп. „Демократически преглед”, кн.9, 1907г., с.989-996.