Благой Ранов

Един от добрите събеседници и сладкодумни разказвачи на Йордан Захариев в с. Бистрица от Каменица бил Рано Митрев. По негови спомени през летните дни на 1927 или 1928 г. Йордан Захариев посетил селото да събира материали. Рано е бил на над 75 години и обичал да седи на гумното, край новата си къща, строена по европейски вид, и да размишлява за живота и съдбините човешки. Той бил любопитен човек, знаел много песни, приказки и гатанки, едни си измислял и стъкмявал, други помнел от предците си.
На Захариев не му било удобно ей така да уморява стария човек и често казвал: „Бай Рано, аз ще се разплатя с тебе, ти не се бой! Изкуството чини пари, а нашата работа е повече от изкуство!” Рано отговарял, че не иска нищо, само да се върши работа, да се запише това, що знае, за да се помни от хората и се предава нататък, защото „Човек е шумка, духне ветър, отнесе го”.
Дядо Рано бил щастлив, че е намерил човек, който с радост го слуша и разпитва. Не искал да чуе за армаган или някаква плата.
Веднъж Й. Захариев му разказал как Репин рисувал картината „Запорожци пишат писмо до турския султан”. В центъра на композицията има едно „смеещо се теме”, на запорожец с гръб, то било така изразително, че зрителят веднага бил грабван. За да нарисува той това „смеещо теме”, позирали четворка картоиграчи, които правели така, че този с гърба към него винаги да печели. Репин плащал от джоба си.
По-късно дядо, впечатлен от разказа, често го преповтарял малко в преувеличен вид, че художникът дал торба жълтици, за да нарисува запорожеца. А те го питали: А ти какво получи? „Акъл, деца, акъл - он с пари не се купува!”