Панко Анчев

1.

Константин Леонтиев е единственият руски интелектуалец от ХІХ век, който изучава българите философски, а не етнографски или фолклорно, не популяризаторски с цел да предизвика съчувствие в обществото и интелигенцията. Той е може би най-големият руски познавач и задълбочен анализатор на т. нар. „български въпрос” от онова време. За него положението на българите и отношението им към славянството, православието и Русия е проблем с изключително значение за разрешаването изобщо на „Източния въпрос” и за развитието на политиката в Европа и света не само за момента, но и за бъдещето.

Русия късно открива нас, българите, а когато вече знае достатъчно за нас, се отнася повече покровителствено отколкото обективно, за да ни отдаде значение като фактор в историята на православието, славянството и византизма, в съдбата на Османската империя и в бъдещата европейска политическа конфигурация. За нея ние сме нищо повече от „поробени братя православни славяни”, на които трябва да се помогне да се избавят от робството и унижението. А тези, които са изучавали нашата история, бит и култура, са го правили единствено с цел да мотивират и докажат убедително пред руското висше общество и пред самия император, че си струва Русия да тръгне на война срещу султана, за да изпълни една велика и благородна мисия.  

Константин Леонтиев е живял и работил на Балканите и познава техните политически и културни проблеми и комай единствен в Русия осъзнава какво представляват православните народи в рамките на Османската империя, какво странно единство от различие са те и колко всеки един от тях по своему отстоява правата си и е свързан духовно и „племенно” с Русия и славянството.

Времето, в което К. Леонтиев живее и работи, е сложно и драматично, защото се решава бъдещата съдба на Русия и Европа. Османската империя е пред разпад,  съществуването й е пред завършек и затова е важно да се предвидят вариантите на бъдещето, възможностите за начертаването на новата геополитическа карта на Европа. Това няма да стане по лична воля на един или друг владетел, нито само чрез взаимни компромиси и споразумение между великите сили, а съобразно логиката на социално-политическите, икономическите и културните процеси в различните точки на континента. Точно сега е необходимо да се отчетат своеобразията на нациите, техните исторически традиции, национални характерологии и принадлежности към една или друга цивилизационна общност и зона на влияние на великите сили. Възможни са различни варианти, но хипотезите за бъдещето трябва да бъдат точно пресметнати и разчетени според реалностите, а не според чувствата и желанията на отделни влиятелни люде или на самия император-самодържец. Философът работи за националния ум, за да даде на нацията полезните и необходими знания, чрез които да изработи верните решения. Ситуацията е сложна. От една страна Русия трябва да отстоява своето величие, да налага политика в свой интерес и да заставя останалите държави (най-вече великите) да се съобразяват с нея, а по-малките и зависимите - да следват нейната воля. От друга страна, на Балканите предстоят исторически преобразования и тя е длъжна да постави себе си в най-изгодно положение, като въздаде справедливост на поробените, но без да накърнява собствените си интереси. Вътре в Русия обаче воюват различни мнения и тенденции. Сложен е механизмът на взимане на решения. Самата Русия е организъм, в който се борят традицията, славянството, самодържавието с европейските тенденции, конституционализмът, либерализмът. „Източният въпрос” е средоточието на тази борба. Всичко осъзнават важността и сложността му и необходимостта Русия да бъде водещата сила в неговото решаване, но по отношение пътищата и начините, по които това трябва да стане, мненията се разделят радикално. Защото разрешаването на „Източният въпрос” ще определи и бъдещето на самата Русия, нейната същност и начин на обществено устройство.

Руската мисъл винаги е работела за страната и своята култура, за Русия. Русия не може да бъде велика сила, ако не познава отлично другите народи, независимо дали са големи или малки. Затова и самата руска култура е толкова чувствителна и отворена към културите на другите народи, затова е „всесветска”, както я формулира Ф. М. Достоевски в знаменитата си реч при откриването на паметника на Пушкин в Москва. Защото познаването на другия не е политически проблем и служба на властта, а въпрос на зрелост на националната култура, на нейната способност да възприема полезното от другите култури, да го осмисля и превръща в органична своя част. И ние виждаме как руските философи и писатели, независимо тяхната идейна и политическа ориентация, размишляват за света от „руската гледна точка” и с цел да бъдат полезни на руската култура, държава и мисъл. Единството в подхода позволява по-лесно да се достигне до истината, която отваря очите на нацията и й показва пътя, по който трябва да се движи. Умът на великите нации винаги е насочен към подобни цели и задачи. Той неотклонно работи за нацията, помага й, изразява я и формулира за нея главните задачи и начините за тяхното решаване. Затова не бива да се учудваме, че Константин Леонтиев е толкова „пристрастен” към „държавните дела”, мисли за интересите на страната си и преценява обществените явления (където и да се проявяват) съобразно тях.

Константин Леонтиев е задълбочен познавач на проблемите на Балканите и славянството. Голяма част от научното му творчество е посветена на тяхното разрешаване и на ролята и мястото на Русия в усилията им да отхвърлят османската политическа зависимост и устроят обществения и държавния си живот по най-добрия и рационален начин. Балканите и особено тяхната южна част винаги са били руска „зона на влияние”. Русия никога не е била безучастна на това, което там става или предстои да се случи. Но сега тук се коват събития, които радикално ще променят ситуацията и ще предопределят бъдещето на цяла Европа за много време напред. Тук именно се ражда следващата история на континента и се оформя новото съотношение на силите в геополитиката.

Такава е обществено-историческата основа на политическата философия на Константин Леонтиев. Тя е важен знак за начина на мислене през втората половина на ХІХ век в Русия и чрез нея ние можем по-задълбочено да проникнем в нашата собствена история от онова време и да осмислим историята на българската национално-освободителна революция. Трябва да знаем, че българската революция е била наблюдавана внимателно от руската общественост, но и че решението за Руско-турската освободителна война, както и за помощта, оказвана върху освободителното движение по българските земи никак не е било спонтанно и единодушно и в неговото взимане е имало колебания и отчитане на редица важни съображение. И че, колкото и невероятно да е, било е възможно и друго решение. Както ще видим по-нататък в това изложение, това „друго решение” не би било продиктувано от враждебни чувства, а от друг подход в политическите действия, отчитащ интересите и на Русия, и на България не от гледната точка на тяхната племенна близост и общност, т.е. от буржоазния дух на тогавашното време, а от позициите на силната тогава православно-славянска идея. Тази идея изхожда от необходимостта за здрава цялост на православно-славянската общност, за чистота на вярата и стабилност на Православната църква чрез строго спазване на догматите и каноните. Подходът на К. Леонтиев ни дава друга представа за политическите явления и показва сложността и противоречивостта на българската революция. Константин Леонтиев ни кара да погледнем по друг начин на борбите за църковна независимост и да отчетем реалностите след техния край и особено след налагането на схизма на Българската екзархия.

2.

За да проследим и анализираме как Константин Леонтиев разглежда т.нар. „Български въпрос” и защо отношението му към българите и българската национално-освободителна революция е толкова специално, трябва да разгледаме как той интерпретира една по-рядко срещана тема и в руската политическа философия, но също и в българската. Това е темата, която К. Леонтиев нарича „Византизъм и славянство”. Т.е. за принадлежността на славянството към византийската култура и цивилизация, за наследството на самата Византия в славянския свят, за ролята и значението на Православието във формирането на държавнически добродетели, за характера на славянската държава и общественото устройство и как всичко това се проявява във втората половина на ХІХ век.

По много сложен и драматичен начин Русия преживява своята специфична модерност. Целият ХІХ век е век на мъчителен преход към буржоазно-капиталистическата система. Русия се обуржоазява изключително трудно и бавно, но видимо и това обуржоазяване предизвиква реакции в обществото и особено сред интелигенцията. За мнозина то е нарушаване целостта на руския организъм, на руската душевна природа и съзнание за своеобразие, пък и на самото своеобразие и дори изключителност. Защото буржоазната епоха е епоха на унификацията и стандартите, на заличаване различията и опростяване на моделите на общественото устройство. Влизайки в Модерната епоха, Русия трябва да се лиши именно от това своеобразие и да заприлича на европейските нации, да заживее по техния образец. Константин Леонтиев си дава сметка за последиците от „европеизирането” на Русия. За него въпросът накъде върви Русия е въпрос съдбовен за цяла една цивилизация и за Православието, за традициите и величието на руската култура, а това означава и на Европа и човечеството.

Константин Леонтиев разбира, че времето е разделно; че светът е навлязъл в нова епоха и че на нейния праг стои и Русия; и че преминаването на този праг е неизбежно. Въпросът е как това да стане с минимални загуби и да се запази целостта на цивилизационният модел, по който досега се е развивала Русия и който е изградил нейното величие и световна значимост. В страната се извършват сериозни реформи, предстои Освободителната война срещу Османската империя, премахва се крепостничеството, започнала е индустриализацията на икономиката, зреят политически промени, изостря се идеологическата борба между либерали и консерватори. Как да се извърши всичко това без да се наруши логиката на цивилизационния модел? И може ли то да се спре, да се насочи Русия в друга посока, за да се избегне неизбежното. Защото, смята К. Леонтиев, промените са пагубни и до нищо добро няма да доведат.

Цивилизационният код на Русия според него е „византизмът”. Византизмът е система от политически и нравствени ценности, основаващи се на социалното неравенство и разнообразие, на самодържавието и е антитеза на буржоазното всеобщо благоденствие на народите, на „всечовечеството в смисъл на земно всеравенство, земна всесвобода, земно всесъвършенство и вседоволство”. Т.е. той предлага по-голяма сложност и разнообразност, понеже изключва политическото равенство, разбирано като еднообразие и унификация. Отказът от политическо равенство не означава отказ от справедливост, но К. Леонтиев говори за справедливост по християнски, за уважение на човешката личност като създание по образ и подобие Божие, а не защото са й предоставени права по човешкия закон. Византия създава, по определението на Константин Леонтиев, „новото и извънредно спасителното оръдие на дисциплината”. Централизираната и дисциплинираща власт осигурява стабилност на империята, независимо кой император в момента управлява. Дисциплината се гарантира и поддържа от властта на Църквата и от властта и привилегиите на епископите. Това оформя стабилен и непроменящ се по нечия случайна воля център и гарантира строга и непокътната йерархия. Съсловията са строго отграничени едно от друго, а участието им във властта се осигурява от тази именно непроменяща се йерархия и власт на Църквата. Всяко съсловие е различно от другото; няма смешение и опростявания, различията поддържат вътрешния живот, раждат своеобразна култура и начин на мислене. Но се обединяват чрез подчинението на йерархията и служението на кесаря. Различните права не са липса на справедливост, а осигуряване неприкосновено място в държавното устройство и са средство за вътрешно обогатяване и сила. Самото неравенство е естествено състояние и на обществото, и на природата. От тук тръгва консерваторът Константин Леонтиев, за да оспорва либералните идеи за обществено устройство като неверни и създаващи вредни и опасни илюзии у хората.

Русия според К. Леонтиев е новата Византия. Също като Византия тя е основана върху „родовото монархическо чувство”. Родовото чувство се проявява в монархизма, а не изобщо и това руският мислител специално го подчертава. „Цялата сила на нашето родово чувство се е пренесла в държавната власт, в монархията, царизма.” Това придава особен дух на руската аристокрация, която осъществява социалното си служение в преданост и вярност на царя, императора, владетеля, а не в демонстрацията на своето родово потекло и неговата дълголетност. Дори и когато при Петър І започва видимо разслоение на обществото, чувството за принадлежност не към рода, а към властта на монарха, се запазва. Обединяващото чувство събира различието и разнообразието и го прави силно и подкрепящо могъществото на държавата. Византизмът на руска почва е силна централизираната власт, чиято сила се поддържа не с деспотизъм, а с характера на самата власт и с особеностите на руската аристокрация, с разнообразието на съсловията и липсата на либерално равенство и уравниловка. Църквата е силна, самодържавието е родово и безгранично, а селячеството стои здраво на земята и напълно подкрепя Църквата и монарха. Всичко това превръща полудивата Русия в сплотено единство, в силен организъм, способен да понесе жестоки изпитания и набези на многобройните си врагове. Властта не е обикновен механизъм за управление, а душа и ум на народа и обществото. Разрушаването на този механизъм означава разруха за цялата държава. „Практическата мъдрост на народа се състои именно в това да не търси политическата власт, за да може по-малко да се бърка в общодържавните дела. Колкото по-ограничен е кръгът от хора, бъркащи се в политиката, толкова тази политика е твърда, умна и толкова повече тези хора са винаги по-приятни, по-умни…”

Византизмът предполага сложна система на държавно и обществено устройство, строго разграничаване на съсловията, йерархия и спазване на правила и норми, утвърдени от Църквата. Съблюдаването на каноните е белег за принадлежност към православието. Модерното време и либералните идеологии предлагат опростяване на тази система, разколебават вярата и отслабват ролята на Църквата. Скъсява се пътят към властта и практически в либералното устроеното общество всеки не само може, но и трябва да има достъп до нея, да я упражнява и контролира. Но това означава размиване границите между съсловията и изземване на функции от „висшето” съсловие и предаването им на нисшите. Равенството според К. Леонтиев е един от белезите на безличието и посредствеността. Буржоазната демокрация разрушава самодържавието, а републиката е управление на безличието. А то ще разруши  Русия и ще й отнеме мисията, която й е дадена по Божи промисъл.

Буржоата опошлява и разрушава всичко. Той не е вярващ, не признава Църквата, неговите ценности са материални и родови и той ги съхранява и следва дотолкова, доколкото му носят някаква конкретна материална полза, улесняват и подобряват практическия му живот. Той отделя Църквата от държавата, за да не му пречи в предприемачеството му и в задоволяване жаждата за печалби. Нищо не е свято за него, защото той само иска.

Според Константин Леонтиев голямата опасност за целостта на империята  и величието на Русия и славянството е национализмът. Руското единение се постига чрез византизма, т. е. чрез Църквата и Царя, а не върху основата на националното чувство и принадлежността към определен род и кръвна връзка. Буржоазията и тук опростява и настоява, че нацията е тази, върху която се крепи държавата. Нацията гарантира равните права на всички родово свързани върху определената територия хора. Така се образува националната държава - държавата на Модерната буржоазна епоха. Но това не може да бъде здрава и трайна връзка, защото са изключени вярата, Църквата и Монархът. Буржоазният либерален демократизъм, смята К. Леонтиев, е идея антидържавна и противорелигиозна, „носеща в себе си много разрушителна сила и нищо съзиждащо”.

3.

Русия най-пълно олицетворява византизма и славянството. Обединението на славянството, смята Константин Леонтиев, може да се стане единствено върху основата на византизма. И според това доколко отделните славянски народи носят в себе си този византизъм и доколко са настроени срещу него, се определя и характеристиката и оценката, които великият мислител им дава. Той така оценява и ролята, службата и влиянието на Русия: „руската власт или руското влияние трябва да придобият в тази страни (славянските и православните - б.м. П.А.) характер именно вселенски…” Т. е. не тясно руски и прагматично национален, а съобразно високите цели на православието и византизма да се осъзнае, че Русия трябва да се стреми към спасението на тези народи и тържеството на истинското християнство. Това е не-буржоазна задача и тя се различава от онова, което западноевропейският либерализъм проповядва. Не покоряване и владеене, а единение и тържество на православието! Разделението по национален признак е опростяване, а не подчертаване на своеобразието.

Константин Леонтиев определя голямата цел на Русия в разрешаването на „Източния въпрос” - възвръщането в Цариград на християнството, за да бъде той отново духовният център на византизма и православието. Това не бива, според него, да става с изгонването на турците от града и налагането на нов политически статут на „Втория Рим”, а с преосмисляне на функциите му и съсредоточаването в него на властта на Православната църква. Но за да стане това е необходима воля от страна на Цариградската патриаршия и от другите поместни православни църкви да бъдат признати правото и възможностите на Руската православна църква да обедини православните народи и осъществи това грандиозно дело. Само така ще се постигне „благоустройството на невеществената Църква, умиротворението и утвърждаването на Православието на Изток”. Пагубни са всякакви разпри между православните църкви и народи, пораждани от национални егоистични интереси и разрушаващи целостта на единството. Вселенското православие изисква мъдрост и вяра, преодоляване на егоизма, който разделя и насажда омрази и конфликти. С вяра и мъдрост ще се постигне, начело с Русия, „великият Източно-православен съюз”.

Националният егоизъм е пречка пред Православието, вредно качество, което опасно разделя народите - особено славянските и православните. Той ерозира Църквата и е един от катализаторите на „повторното опростяване” на общественото устройство, което от своя страна води до упадък и слабост.

За да се изгради светът, който К. Леонтиев нарича „Вселенско Православие”, „трябва най-напред да се помирят българите с гърците”.

На борбата за самостоятелна Българска православна църква, довела до разкол, Константин Леонтиев отделя много внимание и я анализира със загриженост и болка. У нас и за нас тази тема е свързана с големия духовен национален подем у българите и се оценява като едно от най-ярките събития в историята ни. Успешният край на тази дълголетна и мъчителна борба овенчава нашето национално Възраждане и е прелюдия към политическата свобода. Нашият подход и оценката ни са чисто политически. Такъв е в общи линии подходът и на българската църковна историография и на самата ни Православна църква.

Учредяването на Българската екзархия действително е изключително историческо събитие. Но то не е възприето еднозначно по времето, когато е станало - особено от православните народи, чиито църкви са подкрепили схизмата и са обявили Българската църква в разкол. Да откажеш да споменаваш името на престоятеля по време на служба, е грубо нарушение на канона, неподчинение на йерархията, което се наказва строго. Тук Константин Леонтиев няма съмнение и реагира изключително остро. В нашата историческа литература обаче всичко това се отбелязва като проява на самостоятелност и твърда воля за свобода и независимост. Да, скъсването с Цариградската патриаршия е добре промислен акт на воля за свобода и независимост. Това е революция по същество. Но ако на революцията в обществото се гледа обикновено положително - особено към национално-освободителната, то в църковните дела се осъжда като тежък грях. Българската екзархия нанася дълбока рана на вселенското православие и тази рана няма да зарасне близо един век. Според Константин Леонтиев тя е резултат на либералните буржоазни идеи, идващи от Европа и заразили неизлечимо българската буржоазия, а чрез буржоазията и народа. Именно българската буржоазия подвежда Църквата да тръгне срещу каноните и да изпълни тясно националистки задачи.

Схизмата поставя „българския въпрос” в ново положение. Православният свят е наранен. От него временно е откъсната една важна част и тя е оставена без общуване. На всички е ясно, че е налице политически акт и че българите не са искали да разрушават Православната църква; че действията на участниците в църковните борби са продиктувани от най-чисти помисли и са породени от филетизма на Цариградската патриаршия и последователната му програма за погърчване на българското население; че българите с право искат богослужение на свой език със свои свещеници, за да разбират какво им се говори в храма и да могат да се молят на своя си език на Господа. Това им се полага като на православни християни.

В статията си „Храмът и Църквата” („Храм и Церковь”, 1878) Константин Леонтиев така коментира спора между Българската Екзархия и Цариградската  Патриаршия: „По външни белези целият спор е в границите - и нищо повече; гърците даваха по-малко; българите искаха повече. Съвестите на двете страни са нечисти, защото и двете страдаха от същия този филетизъм, който е прокълнат от гърците на бурния събор от 1872 година. И двете страни превръщаха светинята на личната вяра в игра на националното честолюбие. И от двете страни епископите имаха слабостта да забравят за света на Църквата, подчинявайки се на воплите на тълпите, гласа на собствената си кръв, коварството на европейската дипломация и действията на турските съображения: разделяй и владей…” За К. Леонтиев е недопустимо Църквата да се използва като оръдие за разрешаване на политически и националистически цели. Но К. Леонтиев допълва, че не могат да се построят политическите здания върху такива принципи, които приличат на течаща вода или на подвижни пясъци. Такава основа няма да издържи тежестта на зданието и непременно ще се стовари върху народа, който я е предпочел. Истинската основа са „принципите на вярата и вековните предания”.

Историята на българските борби за църковна независимост според Константин Леонтиев е история на разкола. Това е единствената му гледна точка върху проблема и ако и ние я възприемем, ще видим, че събитията от втората половина на ХІХ век, предшестващи бурните революционни години, въстания и освободителна война, са натоварени със смисъл, който им придава друго звучене. К. Леонтиев е настроен отрицателно към нас и не скъпи негативните си оценки. В създалата се ситуация активни участници са великите сили и самата Османска империя. Поощрявайки едната или другата страна, те се стремят да извлекат политически ползи за себе си и да укрепят влиянието си на Балканите. Постигането на политическите цели се извършва с политически средства и когато се решил да създаваш своя независима буржоазна държава, няма как да се съобразяваш каноните на Църквата, която практически си отделил от своята (макар все още несъществуваща де юре) държава. Руският мислител обаче се стреми с думи, които са извън лексикона на политиката, да внуши опасностите, които дебнат този начин на действие, но езикът му не достига до адресата и не получава, естествено, отговор.

Създалата се ситуация заради неподчинението на българските епископи и отказа им да споменават в богослуженията цариградския патриарх е твърде напрегната и опасна. Защото поставя под съмнение идеята, на която служи Русия и на глобалните цели на Православието и славянството. Националното обособяване на славянските и православните народи, влизащи в състава на Османската империя, поражда революционни движения за освобождение; то ги отграничава все по рязко един от друг, поражда националистични амбиции и отваря по-широко вратите пред западноевропейските либерални идеи за обществено устройство и нравственост. Създават се нови конфигурации на Балканите, образуват се зони, изпълнени с политическо напрежение, което не е от полза за Русия, Православието и славянството. Затова и К. Леонтиев търси вариантите за действия на Русия спрямо българите. В някои моменти той дори се пита дали е необходимо да бъдем освобождавани и изобщо трябва ли Русия да бъде на наша страна. Нему се виждат прекалено агресивни и примитивни амбициите на необразованата българска буржоазия. Нейният политически прагматизъм го отвращава и плаши. За нея няма нищо свято и неприкосновено извън интересите й. Посланията й обаче са прости и ясни, достъпни и увличащи масите, заслепяващи дори умните, интелигентни и вярващи българи. С това Константин Леонтиев не може да се примири. Той търси причините за масовия и неудържим характер на тези борби в ниската образованост на българите, което ги подвежда да следват сляпо идващите от Европа идеи. Но и в развитието на националното движение сред самите гърци.

Константин Леонтиев вижда друг начин за решаване съдбата на православните народи в състава на Османската империя. Войните, които Русия води с Турция и особено тази от 1853 г., „не са заради политическата свобода на нашите едноплеменни, а заради необходимостта от преобладаването на Русия в пределите на Турция”. Засилването на това присъствие е много по-полезно и необходимо за поробените народи отколкото политическото им освобождение, защото така ще влязат постепенно в православно-славянския съюз, ще укрепят Православието и ще утвърдят могъществото на славянството. „Самият Господар приемаше, че е в правото си да подчини султана, като монарх монарха, а после по свое усмотрение (по усмотрение на Русия като велика православна държава) да направи за единоверците това, което благоприятно ще разрешим ние, а не това, което те ще пожелаят за себе си.” Тази мисъл на руския мислител не бива да се схваща като проявление на някаква великоруска колониална политика, а за политика, която е „религиозна и държавническа, а не еманципираща и племенна”. При нея ще се получи друга конфигурация в Европа и нова държавна общност на православни и славяни. Така ще се изключи еднообразността в развитието на европейските народи.

Константин Леонтиев съжалява, че Русия е изтървала инициативата за главните движения и поврати в православния Изток. След Кримската война тя губи пълното влияние върху него и е отворила вратите на Западна Европа да се намесват решително в Османската империя и дори да направляват национално-освободителните движения на поробените народи. И да ги използват в свой интерес. Но не за да ги завоюва и присъедини към себе си. „За Русия, пише К. Леонтиев, завоюването или изобщо пределно тясното присъединяване на другите славяни би било съдбоносен час за нейното разложение и гибел”. Тази теза е изключително важна и тя е в основата изобщо на руската политика по онова време. Въпросът не е да се покоряват земи и народи, а за приобщаването на еднокръвни и единоверни братя към една общност на православни и славянски ценности. Дори и идеята за възвръщането християнския характер на Цариград не е подтик за военно-политическо действие, а за осъществяване на една справедлива кауза, която ще е полезна за всички народи.

Константин Леонтиев е стратегически политически мислител. Той никога не изхожда единствено от моментното състояние на политическата ситуация, от нуждите на конкретния момент, от симпатии или антипатии спрямо един или друг народ или държави. Често решението за конкретната ситуация може да е правилно за момента, дори да е единствено, но въпреки това да води до тежки последици в бъдещето и да няма как после да бъде поправено. Разположението на силите поражда амбиции за разрешаване наболели конкретни противоречия, но тези решения почти винаги са конюнктурни. Така според К. Леонтиев подхождат европейските буржоазни правителства, следващи либерални идеологии. Но Русия не бива да постъпва като тях, защото нейната мисия е различна и изключително важна. Днес е направо удивително да четем неговите анализи и прогнози, защото почти всички са се сбъднали и той се е оказал прав. Дори и по отношение на Османската империя и съдбата на поробените от нея балкански народи. К. Леонтиев не е враждебно настроен към Турция и твърди, че Русия не иска нейното разрушаване. Процесите в Турция са подклаждани от западните държави, които безпринципно поощряват деструктивните сили в нея, сблъскват поробените народи, настройват ги националистически, за да дестабилизират региона и изтласкат Русия като основен защитник на православните народи и да й попречат да възстановят православния характер на Цариград и отново да го превърнат в център на Православието. Бедата на поробените народи според него не е, че са под властта на султана. В много отношение тази власт им дава предимства и прагматично настроени техни лидери осъзнават това и работят за създаване на автономии в рамките на империята. Бедата е в заслепението от либералните идеи, в отдалечаването от Православието, в буржоазния национализъм и стремеж към т. нар. демокрация, в сляпото и безразсъдно копиране на чужди образци.  

Според К. Леонтиев Турция не е пречка само по себе си пред православните и славянските народи, стига присъствието на Русия като най-голямата и силна православна държава, олицетворяваща Православието, да е достатъчно стабилно и видимо. Тогава ще може да се осъществи Православния съюз, за който той толкова говори. На Русия не й е необходима общославянска държава и тя не е стреми да приеме политически славянските народи под своята власт, защото това би я разрушило напълно. В бъдещия православен съюз тя ще се осланя не толкова на тях, колкото на другите православни народи като гърци и румънци. Турция в преценката на Константин Леонтиев е пречка пред създаването на една панславянска държава. И в това е нейната положителна роля.

4.

Константин Леонтиев продължително и настойчиво изучава българите и т. нар. „български въпрос”. Българският народ заема важно място в процесите на Балканите и играе определено значима роля за оценката на състоянието на Османската империя и в разрешаването на нейната и всички поробени от нея народи. Но К. Леонтиев насочва вниманието си към народа ни не толкова защото българските национално-освободителни борби са толкова мащабни и разтърсващи империята, а тъй като нашето поведение в църковните борби се отразява върху здравината на цялата схема, която той чертае за бъдещето на Православието. Тези борби са показателни за състоянието на самото Православие на Балканите и за това доколко е силно и стабилно то сред народите, които го изповядват. Константин Леонтиев осъзнава, че е настъпил важен исторически момент, в който Православието се използва за разрешаване на поставените от модерната епоха проблеми и че то ще бъде фактор в предстоящото ново разчертаване на политическата карта на Европа. Модерната епоха създаде нов тип личност, която отдели Църквата от държавата и самата тя се определи като секуларна и дори атеистична, но която  определено заявява, че ще използва всякакви средства, за да постигне буржоазните си цели. За нея Църквата е институция, която е длъжна да работи за националните и либерални каузи, а вярата и религията - решаващи аргументи в мобилизацията на националните сили за тяхното постигане. Т.е. в ход е опростяване на сложността, премахване на съсловията и разнообразието и свеждане на всичко до модела на либералната демокрация, основан върху националния и личния егоизъм.

Това става навсякъде. В Русия също. Но в Русия поне съществуват сили, които се мъчат да задържат статуквото и попречат на разрушителните процеси. Тук все още съществува аристокрация и интелигенция, способни на това. В някаква степен това се отнася и до гърците и сърбите, чехите и поляците. Констатациите му за нас са неутешителни. Но, за съжаление, точни. Те причинени от наблюденията върху обективните условия, в които българската нация се е формирала и които са наложили отпечатък върху поведението й през 70-те години на ХІХ век, а и върху цялостния характер на национално-освободителното движение, целите и средствата, с които то си служи. Модерната българска култура е народна, а интелигенцията е съставена от  слабо образовани учители и духовници, макар някои от които да са възпитавани в Европа или в Русия. Тази култура не е наследник на „високи” традиции, а е плод предимно на фолклора и на външни влияния. Тя става буржоазна, преди да е била средновековна или антична, и се формира не върху православна, а върху либерална основа. Чрез нея трябва да се извърши националната легитимация пред Европа и се заяви решително, че се отхвърля всякаква зависимост - и по отношение на Църквата, и в политиката. Модерната българска култура обявява два тирана, от които ще се освобождава: гърците и султана. „Българите, ние знаем, съвсем не са агънца, това е хитър народ, изкусен, упорит, търпелив, народ, който се грижи преди всичко за това да отдели своята народност с всякакви средства от другите, по-израснали съседни нации.” („Панславизмът и гърците”, „Панславизм и греки”) Това според него е ниска култура, която не ражда големи идеи, а само възпроизвежда чужди, пригажда ги към себе си и се стреми да се самоустрои съобразно тях.

Константин Леонтиев подчертава прагматизма на българите и често привежда примери, доказващи тази прагматичност. Те свидетелстват, че в Българското Възраждане действително се борят различни идеи за бъдещото държавно устройство и че българската национално-освободителна революция съвсем не е идейно единна по отношение целите, които трябва да постигне. И че радикалните крила в нея, постоянно зовящи за въстание и отхвърляне с оръжие султанската власт, не са най-влиятелните. Те надделяват едва тогава, когато става ясно, че султанската власт не е в състояние да осигури и гарантира необходимите условия за нормалното капиталистическо развитие на нацията. И когато е напълно очевидно, че Империята се разпада под напора на вътрешни и външни сили и предстои нейното разделяне на множество независими държави. До 70-те години е трудно изобщо да се говори за наличието на някаква сериозна революционна организация и подготовка за въстание. Усилията на Васил Левски дават някакъв резултат, но той е доста бледен и недостатъчен, за да се смята, че революцията предстои. Затова и толкова вяло протича Априлското въстание и е слабо участието на българите дори и в Руско-турската освободителна война. Просто идеята за свобода и независимост не е в достатъчна степен узряла и възприета от целия народ. По-убедителна е идеята за българска независимост в рамките на империята, защото е по-лесна за осъществяване. Но тя е отхвърлена от историята и от волята на великите сили.

Този прагматизъм е другото лице на буржоазния егоизъм. Затова не е редно да го приписваме на народа като негово изконно негативно качество.

За Русия въпросът за освобождаването на поробените народи в Османската империя не се решава лесно и бързо. Решението идва след доста размишления и изчисления на многобройните възможни варианти и особено на тези, които ще са в полза за самите народи, а не чак толкова за самата Русия. Освобождението на народите е нравствен императив, но този императив се разчита по различен начин в различните историко-политически моменти. „Разчета за бъдещето се води не според щастливите условия, а според лошите” - това формулирано от Константин Леонтиев политическо правило, се следва и от руския двор и от руското общество. К. Леонтиев настоява да се решават по този начин сложните проблеми и да не се прибързва с решения, които ще се окажат погрешни.

Към този регион са насочени погледите и на другите велики държави - особено Германия, Англия и Франция. Това усложнява проблема за освобождаването от Русия на поробените балкански народи. Намесата на Русия не може да бъде категорична и едностранна, тъй като и Турция, и отделните народи имат своите интереси и симпатии към различните велики сили и всеки според условията и предпочитанията си ще вземе страна в споровете и конфликтите. За Русия бъдещото съществуване на Турция в този си вид не е неприемливо, макар да е малко вероятно, но по-добре такава империя отколкото присъствие на друг непознат и непредвидим политико-държавен субект или субекти, появили се на нейното място. Русия няма как да не преследва своите интереси и да предприема действия, които да й позволят да разшири влиянието си и да изпълни целите, които стоят пред нея. Русия е миролюбива държава, но не поради някаква своя абстрактна хуманност. „Има хора, които са много хуманни, но хуманни държави няма. Хуманно може да бъде сърцето на този или онзи управник; но нацията и държавата не са човешки организми. Вярно е, те са организми, но от друг ред; те са същността на идеите, въплътени в известен обществен строй. Идеите нямат хуманно сърце. Идеите са неумолими и жестоки, защото те са същност не на нещо друго, а на ясните или смътното осъзнати закони на природата и историята.” Ето политическата логика, от която се водят държавите. Това е логиката, която ги кара да заемат позицията си по отношение свободата и независимостта на балканските народи. Изхождайки от тази логика, Константин Леонтиев смята, че „Източният въпрос” трябва да се решава в неговата цялост като съотношение между Изток и Запад; като усилие на Изтока да се противопостави на обуржоазяването и за запазване на разнообразието и сложността на общественото устройство. Той е против егоистичната логика на балканските народи (в това число на гърците и българите) да търсят изгода единствено за себе си и да свеждат проблема до своето освобождение и създаването на национална държава.

През 1879 г., вече след нашето Освобождение, Константин Леонтиев публикува във в. „Изток” („Восток”) голяма статия под заглавие „Нашето българобесие” („Наше болгаробесие”), в която прави анализ на резултатите от дискусиите и политиката в руското общество и руската държава по отношение на българите. Руско-турската освободителна война е приключила успешно, българската държава е възстановена и К. Леонтиев „отчита” плодовете на победилия либерализъм в Русия и в България. Той потвърждава предсказанията си ( а и това на Ф. М. Достоевски в неговия „Дневник на писателя”), че след като бъдат освободени, българите ще тръгнат срещу Русия и ще отрекат идейните принципи, които тя ще им предлага в тяхното обществено устройство и в политическата им ориентация. Горчива е неговата констатация: „Но когато виждаш, че всичко отива наляво и наляво и хората не виждат това, което виждаш ти, например, нищожеството на белгийската буржоазна конституция в най-изостаналата и най-патриархалната от освободените от нас славянски страни, когато виждаш, че овчарският и първобитен български народ е предаден в ръцете на адвокати, търговци с европейски стил и самолюбиви учители, довчера още босоноги бедняци и реалисти; когато чуваш или подозираш как някой Каравелов-прогресист (вероятно нещо неспокойно и нагло от рода на Гамбета) взима връх в делата, нима не става скучно?” Тази констатация го кара да изрази и съжаление, че Русия не е проявила достатъчно твърдост в българо-гръцкия църковен спор и не е отчела удара, който той е нанесъл на Православието. В крайна сметка Русия взима страната на българите; за нея страданията им под игото на иноверците е по-важен аргумент от нарушаването на църковните канони. В резултат на това Цариград остава турски, национализмите тържествуват чрез националните държави на Балканите, според либералните идеи се устройват обществата в тях. Българският народ се е възродил в борба срещу църковната йерархия, в нарушаването на каноните и устоите на Църквата. „Мъчениците за вярата бяха при турците; при белгийската конституция едва ли ще има дори преподобни.”

5.

Според Константин Леонтиев в разрешаването на „българския въпрос” е надделяло странното съчетание на славянофилски и либерални идеи и подходи. За славянофилите (Хомяков и братя Киреевски) състраданието към поробените братя-славяни и православни ще освежи славянското чувство, ще укрепи силите срещу настъплението на европеизма и ще избави Русия от либерализма. Защото срещу Европа ще се изправи общността на славянството, осъзнаващо своята велика мисия. Малките славянски народи ще влеят в славянофилството свежи струи и неподправени чувства, ще го възвърнат към изворите му и ще го освободят от политически егоизъм и умората на старата нация. Старите славянофили са смятали, че възраждането на поробените славянски народи на Балканите ще затъмни полумесеца и ще помогне да възтържествува славянството; че ще се влеят в него нови свежи извори.

Славянофилството е идея за обновяване на Русия и славянството, търсене на пътища за излизане от духовната и политическа криза, обсебваща руския свят. Славянофилството много помогна на Русия, за да се възроди и изпълни с плодотворни идеи. Благодарение на него т. нар. „Източен въпрос” придоби нови измерения и намери редица практически решения. Но славянофилите (и това отчита К. Леонтиев) не познават и не отчитат особеностите на съвременния свят. Те наблюдават отдалеч славянството и размишляват за него предимно теоретично, с предпоставени тези и благородни намерения. Те не виждат колко то вече е обсебено от либералните идеи и колко далеч е останало от славянофилството. А е така, защото за славяните в Модерната епоха е важен преди всичко родовият белег, родството по кръв, а не вярата, не Православието.

Либералните проевропейски кръгове в руското общество, заемащи важно място и във властта, също изхождат от чисто прагматични съображения. За тях е важно да се направи така, че Русия да извлече полза от политиката си в определен регион. Национално-освободителните борби на поробените народи отслабват Османската империя и правят по-лесно присъствието на Русия там. Като се поощряват и подпомагат материално тези движения, се осигурява тяхната лоялност след успеха им. Така двете течения обективно играят една и съща роля и ратуват за едни и същи политически действия. И за двете освобождаването на народите е от полза за Русия и спомага за нейното водещо положение на велика сила, която защищава своите интереси в региона.

Обаче аргументите и на двете крила се оказват несъстоятелни. Резултатът е отрицателен и потвърждават според Константин Леонтиев, че Русия трябва да подхожда по друг начин, за да не се оказва, че „благодарение само на турците се държи истинското православие и славянството на Изток”, а не на национално-освободителните революции и свободното политическо самоопределение. Русия е трябвало да предвиди, че държавите, които освободените от нея народи ще създадат, ще бъдат управлявани от хора неподготвени, практични, егоисти, готови да служат на този, който може да ги купи и неспособни да защищават истинските православно-славянски интереси на своите народи. Тя не е можела, а и не е трябвало, да се откаже от панславизма и да не защищава поробените си братя, но подходът й е трябвало да бъде друг. „Политиката на православния дух трябва да бъде предпочитана пред политиката на славянската плът.”

Следвайки този принцип, Константин Леонтиев намира за необходимо Русия да отчита степента на „православност” у славянските и православните народи и да помага не толкова за националното обособяване, а на православния дух и осъществяването на всеправославния съюз под нейно ръководството. Защото „националното начало извън религията не е нещо друго, освен начало егалитарно, либерално, бавно, но затова пък вярно разрушаващо”. Това впрочем се потвърждава от историята на балканските народи след тяхното освобождение от османската власт. Независимите им държави почти през целия ХІХ и ХХ век са в постоянни войни и политически конфликти. Народи, чиято основна религия е православието, воюват и се избиват жестоко, проливат кръв и се смразяват, а с уважение се отнасят към други, които са им чужди и по кръв, и по вяра. Според Константин Леонтиев сгрешената руска политическа формула, изглеждаща през 70-те години на ХІХ век като напълно хуманна и правилна, обективно е донесла лоши последици. На практика Русия се е отрекла от идеята за този Съюз и се е поддала на разрушителното действие на либерализма. Защото либералният панславизъм е гибелен „преди всичко за Русия”.

6.

Идеята за Всеправославния съюз е идея фундаментална, отнасяща се до цивилизационното устройство на света и за ролята и мястото на Православието и православните народи в историята. Това е мащабен проект, чието осъществяване ще стане по Божи промисъл. Константин Леонтиев дълго време (най-вече до Руско-турската освободителна война от 1877-78 г.) смята, че той може да се осъществи в близкото бъдеще. Стига, разбира се, Русия да проведе правилно политиката си по спрямо Османската империя и поробените православни народи. Тя е достатъчно могъща, за да поеме върху себе си (а и е призвана към това) голямата задача и да увлече православните християни. Целта е по Божи промисъл, но постигането й изисква човешки усилия и реална политика. Въпрос на разум и разбиране е да се осъзнае тази цел и се вложат усилия за реализацията й. Но според К. Леонтиев руснаците не притежават „умение навреме да виждат в организма на своята Църква и своята държава онези болести, които погубват Запада!”.

Понеже великата цел е постижима с човешки средства и човек именно трябва да я осъзнае и предвиди начините и средствата за достигането й, нужно е да се съобразят съотношенията в реалния политически свят, за да се използват нагласите и интересите на отделните народи и държави. Тук се проявяват умението и подготвеността на държавните ръководители да оценяват вярно реалностите и да ги използват по предназначение. Понякога на пръв поглед враждебни елементи могат да послужат по-добре от такива, които външно изглеждат добронамерени и вървящи към същата цел. Константин Леонтиев постоянно напомня колко е важно да се изхожда винаги от православна позиция, а не от гледната точка на настъпващия либерализъм. От тази гледна точка ще се види кой е приятел, съмишленик и доброжелател и кой е противник и враг; кой може да участва в общото дело и кой непременно да бъде отстранен или да се отнасяме към него с подозрение и недоверие.

В последната четвърт на ХІХ век обаче тази гледна точка възприемат единствено ограничен брой мислители от ранга на К. Леонтиев, но не и политиците и държавниците. Колкото и своеобразно да е развитието на Русия, колкото и особено да е състоянието й и държавата да е основана върху различни от европейските принципи, тя все пак е субект на европейската политика и действа в повечето случаи съобразно либералните идеи и критерии. Тя трудно си позволява самостоятелността, към която я призовава великият философ. Защото неизбежно се сблъска с чужди интереси и могъщи сили, които не й позволяват да изпълни това, което според К. Леонтиев е нейна мисия. Обективните условия са такива, че не разрешават свобода на руската воля. Заплахите са големи и срещу тях не се излиза с идеи и принципи, а с военна и икономическа мощ, с модерна организация и желязна логика. В реалния свят, особено в геополитиката, ситуациите се менят постоянно, назряват нови условия, появяват се неочаквани причини, трябва да се взимат незабавни решения, без да е позволено да се мисли за близкото или далечното бъдеще. Пък и държавниците обикновено са ограничени, мисленето им е емпирично, повърхностно, недалновидно. За тях е важно да се справят бързо с възникналата криза, да предотвратят конфликта, да се помирят с противника, за да не загуби страната им това, което не бива да загуби. Да не говорим, че техният морал не бива да се приравнява към морала на обикновените хора. Всичко това отдалечава практиката от теорията, конкретната политика от философията или политологията. Константин Леонтиев не е чут или не е разбран, а най-вероятно е нямало как да бъде чут и разбран, когато се е налагало Русия да се справя с възникналите пред нея предизвикателства, като едновременно следва своите интереси и се стреми да не накърни чувствително интересите на своите съюзници.

Политиката е служене на конюнктурата.

Но когато служиш на конюнктурата, трябва да знаеш, че пропускаш безброй благоприятни възможности и в един миг от победител ще се събудиш паднал и изгубил всичко.

7.

Това, което Русия е пропуснала, защото не е послушала съветите на Константин Леонтиев, е „пропусната полза” и за България. Макар в  противен случай формулата на нейната политическа свобода и независимост да би била друга. Няма спор: друга би била съдбата ни по формулата на К. Леонтиев. Ако бяхме я следвали, щяхме да се предпазим от схизмата и с повече съзнание за необходимостта от православно-славянския съюз щяхме да осъществим българската национално-освободителна революция. И участта ни след Освобождението щеше да бъде различна.

Ала не ние решаваме какво ще се случи с нас. В света, от който и К. Леонтиев се отвращава, е невъзможно да се откажеш от либерализма и буржоазно-капиталистическата система, когато самата буржоазия вече е основният двигател на икономическите и политическите процеси и по нейна воля и модел се устройство и обществото. Всяка страна и всеки народ (особено малките и слабите) трябва да преминат по един или друг начин по този път и да вкусят от „меда и жилото” на системата. Историята учи постоянно, че е опасно сляпото копиране и папагалското подражание. Когато не подражаваш и не се прехласваш по чуждите и неприсъщи на тебе образци, винаги ще откриваш други варианти, които са по-подходящи за твоето развитие. В историята не само обективните закономерности са валидни, но е възможен в някаква степен и собствен избор на пътя. Това е разбирал и Константин Леонтиев и е призовавал да се мисли със собствената глава, а не да се върви сляпо по чуждия път. За съжаление, както почти винаги се случва, неговият апел не е чут.

Ако беше чут, българската история вероятно щеше да придобие друг облик…