Диана Димих

Редове за Йордан Захариев

Чета в интернет за Йордан Захариев и усещам разреден въздух като на висок планински връх, задъхване и респект пред учения, отдалеченост. Сякаш е друг човек, а не дядо Дани, женен за голямата бабина сестра Евгения, по баща Димитрова Кюркчиева. После идва особеният гъдел, че знам семейни случки и любопитни житейски истории извън всичко писано за него. Човекът в жаравата на спомена не е онази хербаризирана фигура от строгите редове в биографията му. Има си и загладено румено лице, обилие от бели коси и мустаци. Хубав и достолепен, внушителен, изправен. При моето раждане е бил на 75 г. Зет на баба ми Люба, когото тя по роднински наричаше байчо. Обичан от всички и срещан с поклон и повдигане на шапка от кюстендилци. Съмнявам се дали съгражданите бяха виждали дебелите му книги за бита и диалекта на хората от Кюстендилския край, академичните му изследвания в областта на етнографията, фолклора и географията, дали всички осъзнаваха каква чест е редом с тях да живее член-кореспондент на БАН и виден краевед… Не знаеха и частица от неговите занимания и научен принос, но за всички беше достатъчно, че е директор на гимназията, учен човек, прочут чак в София… Учените хора навремето не ги подминаваха с пренебрежение заради ниските заплати, сторваха им път и се привеждаха да им целуват ръка. Нямаше тогава разгърдени „звезди”, които да засенчват стойностните личности…
Като малка ме пращаха в Кюстендил при баба Люба и дядо Григор - пенсионирани учители. Прекарвах с месеци при тях. Сред другите им книги, по чиито едри заглавия сричах буквите, помня и неподвързаните издания на БАН с името на Йордан Захариев. Предимно ние ходехме у тях. Знак на уважение беше по-младите да посещават близките си. Бях мълчаливо дете и обичах да се заслушвам какво говорят големите. При гостуванията ни чувах думи, които не разбирах. После питах баба защо само в дома на дядо Йордан не схващах всички разговори. Обясняваше ми, че с другите хора си приказват за обикновени неща - кой какво направил, какво рекъл, какво имало на пазара, докато дядо Йордан и баба Жени са културни хора и с тях обсъждали други неща, по-важни от яденето и комшийските истории. Заради големите книги, които дядо Дани пишел, го канели на работа в София, в Академията на науките, но той всеки път отказвал. Искал да си тежи на мястото, в средата, която изследвал и описвал.
И за да ми покаже какъв значителен и благороден човек е Йордан Захариев, баба се връщаше в ученическите си години, когато той и сестра й били сгодени. Излизали младите на разходка из града, „на движение” по площада и сестра й веднъж понечила да хване годеника си подръка. Спрял я, не й разрешил, за да не я изложи. „Но нали ще се оженим?”, не разбирала тя. „Ако нещо стане с мен, после да не говорят, че си държала мъж подръка.” „Пази Боже, че какво може да ти се случи!” „Ами, може файтон да ме бутне… Да не ти излезе име…” И баба се просълзяваше: „Такъв човек е байчо, кавалер. Няма вече такива!”
Бременна с мен в деветия месец, мама нарочно се вдигнала от София, за да ме роди при родителите си в Кюстендил. Радост у дома, но и страх - как да сложат бебе 2 кила и нещо в коритото, като не смеят да ме пипнат? А по-нататък как да ми отрежат тия малки ноктенца като леща, с които съм се одраскала край окото! Та ме усукали в ръкавички с презрамка през вратлето, като мартенички. Така ме заварил дядо Йордан и се засмял на акъла им: „Я да оставите детето да си мърда на воля, какво сте го впрегнали от мънинко! И без това нататък животът ще му тури букаи. Бързо да го развържете!”
Спасителю свободолюбиви!
Йордан Захариев, твърде авторитетен човек, до когото близките се допитваха по всякакви заплетени въпроси, в ежедневното общуване обичаше шегите. При едно от поредните ни гостувания у тях дочухме през отворения прозорец проточеното подвикване на вехтошар: „Ста-а-а-ри дрехи купува, ста-а-а-ри неща купува”. Дядо Дани, уж стреснат, разигра етюд пред жена си: „Жени, крий се, стари баби купуват!”
Преди да започне работа в БАН, майка ми Калинка била учителка из кюстендилските села и тетинко й Йордан (в Кюстендил на мъжа на лелята казват лелин или тетин, с ударение на последната сричка - от леля и тетка) й възложил да записва приказки, легенди и обикновени разговори с местните хора. Точно както го произнасят, без никаква граматика и поправки, за да ползва той автентичните записи за своите трудове. Видяла се в чудо, защото селяните не си подбирали приказките… Опитала се малко да заобиколи пиперлиите изрази, но той й наредил всичко да пише, както го чува. Голяма школа преминало това момиче, което тогава се изчервявало даже при думата „гащи”, а трябвало да се пресрами пред чичо си и да пише далеч по-цветисти слова…
В последните години от живота си Йордан Захариев остана вдовец и се премести да живее в София при сина си проф. Боян Захариев на бул. „Прага”. По това време се преселиха при нас на петте кьошета и моите баба и дядо. Отново бяхме наблизо и се виждахме с него, гостувахме му, говореха си за Кюстендил, за младите години, за съдбите на децата си, за порядките в обществото. По онова време бях вече поотраснала и дочух, че дядо Йордан е масон. Така и не разбрах какво означава. Година-две преди смъртта му излезе от печат последната му книга. Остана си докрай с хубави бели мустаци, с подредена, чисто бяла коса и винаги с костюм. Почина през 1965-а на 88 години. Сред неговите наследници днес има лесовъди, математици, лекари, химици. Но страстта му да вниква в литературата и езика сме наследили ние с моята братовчедка и негова правнучка Анжела Димчева.